Бари Айслър
Парола за достъп (46)

45.

Ремар затвори вратата зад Делгадо и се обърна към директора. Опитваше се да скрие безпокойството си — не, вледеняващата си тревога, — макар да се съмняваше, че това му се удава особено успешно.

— Знам — каза Андърс и отново закрачи напред-назад в кабинета. — Лошо е.

— Лошо ли? Някъде се подмята флашка с всичко за Божието око, а ние си нямаме и представа къде! Твоето бясно куче помага на жената, която я е взела. А, и междувременно трепе собствените ни агенти.

Някога замислял ли си се какво знае Манъс? В какво може да ни обвини, ако се обърне срещу нас? Или по-точно, след като вече се е обърнал срещу нас.

Естествено, Ремар нарочно пропускаше един дребен нюанс. Манъс беше човек на директора. Бог знае какво бе вършил по негова заповед. Всъщност самият Ремар нямаше нищо общо с Манъс. Всички знаеха, че Андърс е маниак на тема оперативна сигурност. Каквото и да съществуваше между директора и неговия личен наемен убиец, то си оставаше само между тях двамата.

Андърс спря да се разхожда и поглади брадичката си.

— Според мене не се е обърнал срещу нас. Както вече ти казах, мисля, че иска да ни даде флашката. Обаче не иска жената да пострада. Предполагам, че ще ни съдейства. Сигурно даже ще се свърже с нас. И тогава ще му благодарим за усилията и ще пратим хората на Джоунс да го ликвидират.

Ремар не отговори. В деловото изложение на директора имаше нещо ужасно студено. Какъвто и да беше, Манъс винаги проявяваше изключителна преданост. Нехайният начин, по който Андърс описваше неговата… евтаназия, направо го плашеше.

— Е, радвам се, че поне имаме план — каза Ремар след малко. — Липсва само още една подробност. Къде са те, по дяволите? Галахър всъщност си е цивилна, обаче Манъс е подготвен в ЦРУ и Специални операции. Двамата заедно знаят страшно много за нашите възможности. Да, накрая ще ги открием, обаче това „накрая“ изобщо не ни устройва. Освен ако нямаш намерение просто да чакаш Манъс да се обади.

Директорът отново закрачи напред-назад, после погледна заместника си и попита:

— Докъде сме стигнали с Божието ухо?

Ремар поклати глава, разбрал пълното отчаяние на Андърс.

— Не говориш сериозно, Тед!

— Докъде сме стигнали?

— Още нямаме никаква готовност да…

Директорът тресна с длан по бюрото и изкрещя:

— Ами тогава направи така, че да имаме готовност!

Ремар кипна.

— Как, Тед? Природните закони ли да отменя? Има прекалено много данни, прекалено много грешни резултати, и пресяването им изисква прекалено големи изчислителни мощности. Може би след година, може би след половин година, ако имаме късмет. Но не и сега.

— Защо? Данните са налице, Майк. Всички джиесеми имат микрофони. Ако не ги подслушваме, защо изобщо разработихме Воинска чест и Любопитен смърф? Можем да използваме и жироскопите на джиесемите като микрофони — какъв е смисълът от тази програма, ако няма да я прилагаме? Всяка нова кола е с блутут, разпознаване на глас и микрофон, които се включват при отваряне на еърбега или ако шофьорът иска да влезе в някаква автоматична система за услуги в интернет. Домашните развлекателни системи вече имат гласово разпознаване. Хората си взимат вкъщи лични електронни асистенти като Амазон Еко. И всичките се активират с глас. Я колко монитори за бебета има! Целият свят се свързва със звук, всяка кола, всяка стая, всеки човек. Трябва да разполагаме с достъп до тези системи. Трябва да ги използваме!

— Само че засега не можем да се ориентираме. Божият разум още не е дорасъл до Божието ухо.

— Мамка му, ти изобщо не разсъждаваш! Параметрите тук са малки. Само определен радиус от жилището на Галахър. Може да прехвърлим датчиците от аеростатите на СВСПРОМД. И без това щяхме да го правим. Така многократно ще разширим обсега на наблюдението си в района на Вашингтон.

Съвместната въздушна система за противоракетна отбрана чрез мрежови датчици се състоеше от два роботизирани аеростата, които военните бяха успели да вдигнат над Мериленд уж за отбрана срещу крилати ракети. Според Ремар напълно излишна програма, струваща близо три милиарда долара. От друга страна, както казваше и директорът, системата можеше да се използва за други цели. И все пак.

— Ще пренасочим и онази програма за подслушване на мобилни телефони на ЦРУ и Маршалската служба — прибави Андърс.

Ремар си помисли, че това може би е малко по-смислено. Програмата функционираше чрез самолети, имитиращи базови станции, и „изсмукваше“ уникалната регистрационна информация на джиесемите. ЦРУ и Маршалската служба на САЩ обхващаха по-голямата част от населението на страната, но на Галахър и Манъс сега щеше да им трябва покритие само във Вашингтон.

— Добре де, искаш да кажеш, че обработката на данните е по силите ни, понеже ще търсим само два гласа — отвърна Ремар.

— Точно така. Гласовете на Галахър и Манъс.

— Манъс почти не говори. Използва жестомимичен език.

На лицето на директора се изписа униние, но Андърс моментално се отърси от него.

— Няма значение. Стигат ни и откъслечни думи. А и неговият глас е странен заради глухотата му. Когато проговори, лесно ще го разпознаем сред фоновия шум. Пък и те са заедно — не ни трябват и двамата, достатъчен ни е който и да е от тях.

— Виж, даже при параметрите, които описваш, ще ни е нужна огромна изчислителна мощност. Да не искаш да прекъснем всичко друго?!

— Да! Да, щом се налага. Защо не?

Ремар не вярваше на ушите си.

— Искаш да кажеш да престанем да следим комуникациите на терористите, плановете на Кремъл за Украйна, изстрелването на нови китайски шпионски спътници, мексиканските картели, разполагането на ядрени ракети в Индия и Пакистан… за да търсим Манъс и Галахър, така ли?

— Ако не открием Манъс и Галахър, ако някой изключи Божието око, с нас е свършено. Край на играта. И без това ще оглушеем и ослепеем. Предлагам просто известно… прекъсване. Сигурно за не повече от едно денонощие, най-вероятно за много по-кратко. Отклоняваме нужната ни изчислителна мощност, локализираме Манъс и Галахър, ликвидираме ги, и готово. Спасяваме Божието око. И кой знае, може практиката да ни покаже как по-скоро да задействаме Божието ухо.

— И как ще го обясним, по дяволите? Няма как дискретно да отклоним такава изчислителна мощност. Половината технически персонал в Агенцията ще разбере.

— Получили сме сведения за втори бомбен атентат. Няма нужда да знаят повече.

— Бомбен атентат ли? При операция, каквато описваш ти, хората ще си помислят, че сме под ядрена атака. Ще изтече информация. Ще всееш паника.

— Не и ако обясним, че параметрите и времевият диапазон са изключително ограничени. Всичко ще свърши още преди да са имали време да се замислят.

Ремар не каза нищо. Вече не се питаше дали директорът се е побъркал. Защото знаеше отговора и нямаше време за емоции. Просто трябваше да реши какво да прави.

Но Андърс явно взе мълчанието му за съгласие.

— Не разбираш ли? Това ни е нужно. Казвал съм ти го: когато така наречените борци за граждански свободи разгласяват техническите ни възможности, трябва да разработваме на тяхно място нови. Е, в момента Божието око е в опасност. Най-малкото трябва да го заменим с Божието ухо. Манъс и Галахър няма да подозират за него. И направо ще влязат в капана.