Бари Айслър
Парола за достъп (12)

11.

Андърс седеше заедно с другите членове на Съвета за национална сигурност в Ситуационната зала на Белия дом. Цареше клаустрофобична атмосфера и малкото помещение с нисък таван, запълнено от дървената маса за дванайсет души, усилваше това усещане. Почти липсваха общи разговори и присъстващите излъчваха същото дружелюбие, каквото можеше да се очаква от среща на взаимно подозиращи се военни диктатори или от скорпиони, натикани в бутилка. Всички в залата гледаха на останалите като на врагове или в най-добрия случай като на потенциални временни съюзници. Всеки смяташе, че е по-подходящ за президент от човека, който председателстваше заседанието. И неколцина от тях дори можеше да са прави.

Упражнявайки прерогативите си и по стар навик, президентът се появи с половин час закъснение.

Седна, изчака да му налеят кафе, отпи глътка и откри срещата.

— Всички знаем защо сме тук. Какви са възможностите ни?

Андърс обърна внимание на множественото число. Президентът искаше да каже, че Хамилтън не е само негов проблем. А на всички. Естествено, ако нещата се развиеха добре, лаврите щеше да пожъне само президентът. Страхотно е да си цар.

Въпросът не беше отправен конкретно към някого. Андърс отдавна бе забелязал, че президентът води заседанията като своеобразни тестове на Роршах. Кой ще вземе думата пръв? Кой е смел, кой е предпазлив? Генералът познаваше този метод, защото също го прилагаше.

Председателят на Съвета на началник-щабовете Върнън Джоунс погледна министъра на отбраната и той му кимна да отговори.

— Господин президент, Военноморската група за специални бойни действия и Делта вече са на позиция и готови за действие. Трябват ни само разузнавателни сведения и заповед.

Андърс не харесваше Джоунс, висок чернокож военен с приятен южняшки баритон, който директорът смяташе за несправедливо предимство — американския еквивалент на оксфордски английски, нещо, придаващо тежест, каквато не можеше да се постигне от самото съдържание на думите. А и дори да преглътнеше антипатията си, не му допадаше начинът, по който Джоунс представяше нещата. Все едно казваше: „Ако ви стиска, сър, единственият въпрос е колко струва разузнавателната общност“.

Всички се обърнаха към Андърс. Знаеха, че е безсмислено да очакват каквото и да е от директора на Националното разузнаване, номиналния му началник и по правилник задължителен участник в заседанията на Съвета за национална сигурност. Ако не друго, всички тези акули веднага надушваха къде се крие действителната власт.

— Е, Тед, с какво разполагаш в региона? — с възможно най-сериозното си изражение, истинска пантомима на авторитетност, попита директорът на Националното разузнаване.

Аха, значи „ти“, а не „ние“. Андърс дори не го погледна.

— Господин президент, в момента съсредоточаваме всичките си ресурси. Радиоелектронното разузнаване претърсва района. Специалистите ни по геокартиране се опитват да локализират мястото, където е заснет клипът. Гласовият анализ може да ни даде самоличността на терориста от записа.

Президентът явно не се впечатли.

— Колко време ще отнеме това?

— Трудно е да се каже, сър. Понякога получаваме отговора много бързо. В други случаи…

— Не искам да чакаме. Наясно съм с рисковете. Но разберете, тези зверове са изтезавали Джеймс Фоули чрез симулиране на давене. Всеки изтекъл час може да е един час повече мъчения за Хамилтън.

Андърс огледа присъстващите и забеляза смутените изражения на неколцина. В последно време характеризирането на симулираното давене като изтезание пораждаше противоречиви асоциации.

— Да, сър. Лично контролирам…

— Научих за трагедията в Истанбул. Вашият специален съветник е загинал при автомобилна катастрофа.

Директорът не се поколеба.

— Да, сър, точно така.

Откъде беше научил толкова бързо? И откъде изобщо знаеше какво е „специален съветник“? После се сети: от Джоунс. Той ловко се бе възползвал от възможността. Естествено, и Андърс въртеше подобни номера, преди да го назначат за директор на АНС. Сега обаче той царуваше над разузнаването и знаеше от опит, че други играчи в министерството на отбраната хранят хищнически амбиции да си присвоят неговите владения.

Потисна гнева си. От години се опитваше да събере досие на Джоунс, с което да го контролира. Само че председателят на Съвета на началник-щабовете или наистина беше изключително богобоязлив и нямаше прегрешения, които да бъдат разкрити, документирани и използвани срещу него, или извършваше тези прегрешения извънредно ловко. А, разбира се, тъкмо той бе човекът, който имаше и възможностите, и склонността да създава най-големи проблеми.

— Е? — подкани го президентът. — Това навредило ли е на позициите ви в региона?

Труден въпрос. Ако отговореше с „не“, президентът щеше да го попита с какво изобщо се занимават специалните съветници. Положителният отговор обаче щеше да позволи на Пентагона да му нанесе удар.

— Тази длъжност е жизненоважна за регионалната ни военна стратегия, сър, и ние, разбира се, сме предвидили съответните резерви — хитро извъртя нещата Андърс. — Тъй че, макар действително да е трагична, загубата на Пъркинс няма да повлияе върху способността ни да изпълняваме задачите си.

Президентът кимна в знак, че не е очаквал друго.

— Добре. Продължавайте да действате. Междувременно официално възлагам на Пентагона да събира собствени разузнавателни сведения за местонахождението и състоянието на Хамилтън. Както сам отбелязахте, резервите са от голямо значение. А и това е Америка — всички сме убедени в ползата от конкуренцията.

Андърс също кимна и с нищо не издаде истинските си чувства. Но нещата не вървяха добре. Ставаше по-лошо, отколкото се беше опасявал.

— Ще се съберем пак след двайсет и четири часа — продължи президентът. — Искам дотогава да разполагаме с необходимата разузнавателна информация, да имаме план и да сме в състояние да го осъществим.

С периферното си зрение Андърс видя, че Джоунс кимва, очевидно доволен от резултата. Президентът ясно беше дал да се разбере, че държи на спасителната операция. И шефовете на Пентагона щяха да използват тази възможност, за да го зарадват и да му внушат доверие към армията. Щяха да му осигурят разузнавателните сведения. Даже да се наложеше да послъжат за едно друго.

Е, и Андърс можеше да послъже за едно друго.