Бари Айслър
Парола за достъп (29)

28.

Иви стигна до Уолгрийнс по Туин Нолс Роуд точно преди седем, няколко минути преди да отворят. Беше се обадила на Дин в пет, извини се, че я събужда, но дали можела да дойде по-рано и да се погрижи за Даш? Изскочило нещо спешно на работа.

Имаше един проблем — не знаеше по кое време отваря пощенската служба в Роквил. В седем? Или в осем? Още по-късно? Ако отваряха след осем, нямаше да успее да отиде там преди работа, а не искаше да ходи по-късно, защото смяташе, че сутринта ще има най-малко хора, нещо изключително важно за изпълнението на плана й. Беше понечила да провери в компютъра, но се сети, че така ще остави следа. Можеше да получи информацията от автоматичната система на фирмата, ала и телефонното обаждане щеше да е проследимо. Струваше й се странно да се сблъска с пречка за нещо толкова елементарно, но разбираше, че е свикнала да разчита на интернет и мобилния си телефон за почти всичко. Обществен телефон в мола? Носеха се слухове, че Агенцията за борба с наркотрафика подслушва всички обществени телефони в района на Вашингтон. Интернет клуб? Ставаше, обаче еднократно. Какво щеше да прави, ако й потрябваше пак?

Смартфон с предплатена услуга?

Точно така… Каквито използваха наркодилърите в телевизионните сериали. Ефикасни и анонимни. Можеше да плати в брой, да влиза в интернет и да звъни на когото си иска. И щом приключеше, щеше да изхвърли смартфона. Нямаше как да го свържат с нея.

Чакаше пред входа, когато служител на магазина отключи вратата, и се върна в колата си след няма и десет минути. Извади смартфона от опаковката и тъкмо да го активира, се вцепени от ужас. Носеше и собствения си джиесем — ако включеше смартфона и потеглеше, двете устройства щяха да се движат заедно и някой можеше да определи кой е купил „анонимния“ телефон.

„Само ако те следят, Иви. Само ако те следят“.

Ала трябваше да допусне, че я следят. Вече не можеше да разчита на сигурност чрез неизвестност.

Осъзна, че е трябвало да изключи джиесема си, докато не приключи с всичко, което възнамерява да направи. Обаче… можеше да го изключи и сега, да тръгне за Роквил, да активира новия смартфон, когато наближи, да го изключи, щом получи нужната й информация, и после пак да включи своя джиесем, когато поеме по обичайния си път за службата. Не съвсем идеален план, но все пак си го биваше.

„Ами ако проследят смартфона до момента на покупката?“

Предполагаше, че е възможно. Но за да започнат да търсят смартфона, трябваше да са станали много други фалове. А и дори да го откриеха и да се опитаха да го свържат с някого, в момента на купуването му в района на Уолгрийнс сигурно беше имало стотици телефони. Като се замислеше сериозно, може би щеше да е по-добре да отложи всичко за по-късно, обаче се случваха толкова много неща, че не знаеше кога отново ще има такава възможност.

„Ще е малко странно телефонът ти да се изключи и после пак да се включи, нали?“

Да, наистина щеше да изглежда малко странно.

Слезе от колата и се огледа. Между тротоара и тревата имаше бразда. Тя изключи джиесема си и го остави в нея. Така. Едва ли някой щеше да го намери през следващия час и нещо. И даже да го намереха, можеше да го предадат в „Изгубени вещи“ в мола. А ако не го предадяха? Можеше просто да го е изгубила. Случва се.

Върна се при колата си и се поколеба.

„Убедена ли си, че не искаш да изчакаш до утре заран? По-добре да направиш всичко както трябва, нали?“

Съблазнителна мисъл. Прекалено съблазнителна. Така можеше да разсъждава само човек, който не иска да приеме действителността, на когото му се ще да вярва, че разполага с цялото време на света, докато всъщност може да не му остава много.

„Ами камерите? Със сигурност са заснели купуването на смартфона“.

Налагаше се да поеме риска. Смяташе, че ще се справи с това. В края на краищата тя отговаряше за системата. Всички заявки за проверка минаваха през нея. Можеше да реши как да постъпи, когато му дойдеше времето.

Потегли на юг и когато излезе на шосе 28, прецени, че се е отдалечила достатъчно от джиесема си, за да активира новия смартфон. Включи го, набра посочения номер, продиктува кода на покупката и след малко вече търсеше роквилската пощенска служба в Гугъл.

„Ако Даш някога сърфира в интернет, докато кара кола, ще го убия“. Само че нямаше време да спре.

Пощенската служба отваряше в осем. Слава богу. Хващаше сутрешния час пик, но имаше голяма вероятност да стигне малко след това, ако не и по-рано. Ако извадеше късмет, щеше да е единствената клиентка, поне за няколко минути. Затвори смартфона и продължи, като потискаше желанието си да минава на червено на всеки пореден светофар.

Службата се намираше в мол, разположен на първия етаж на офиссграда. Тя я подмина, влезе в един съседен обществен паркинг, угаси мотора и се погледна в огледалото.

„Хайде, Иви. Можеш да го направиш“.

Разкопча още едно копче на ризата си и широко разтвори яката й. Пак се погледна, кимна доволно и слезе от колата. Стигна точно в момента, в който един служител, младеж на студентска възраст с кафява фирмена риза, отключваше вратата. Видя го да хвърля крадешком поглед към деколтето й от отсрещната страна на стъклото и си помисли: „Добре, чудесно“.

— Добрутро — поздрави хлапакът, докато Иви минаваше покрай него, усещайки погледа му върху краката си.

— Добрутро — усмихнато се обърна към него тя. Изглеждаше симпатяга. Което можеше да се окаже полезно. Не се смяташе за особено добра актриса и колкото по-малко се наложеше да играе, толкова по-добре.

Младежът се изправи и се опита да прибере ключовете в джоба си, но на няколко пъти не улучи. Изчерви се, сведе очи, напъха ключовете и отново я погледна.

— Ще изпращате ли нещо, или…

Иви се насочи към гишето и пътьом проучи обстановката. Пощенските кутии бяха на лявата стена, ксероксът и опаковъчните материали — отдясно. Гишето и касовият апарат бяха до кутиите.

— Не, искам да наема пощенска кутия — отвърна тя през рамо.

Служителят припряно я настигна.

— Разбира се. Ами, както виждате, кутиите ни са три размера. На различна цена, естествено.

Спряха пред пощенските кутии. Иви плъзна очи отляво надясно, после надолу… ето, номер 406, кутията на Хамилтън. Колкото може по-далече от гишето, напълно понятно. Но все пак. Кутията беше тук.

Най-големите бяха на долния ред и тя се наведе, уж ги оглежда. Забеляза, че позата й се харесва на момчето.

— Струва ми се, че ще ми трябва нещо по-голямо — заяви Иви. Надяваше се, че не е прекалила с двусмислицата си.

— Ъъъ, разбира се. Големите не се търсят много, тъй че имаме предостатъчно свободни. Месец за месец ли ще плащате, или ще я наемете за по-дълъг срок?

Тя се изправи и отиде при гишето.

— Имате ли някакви информационни материали?

— Естествено, мога да ви дам брошура — отвърна младежът и заобиколи от отсрещната страна. — А и всичко го има на уебсайта. Както предпочитате.

— Ами, предпочитам брошура. А вие сте?…

— Хю — представи се той и автоматично сведе очи към баджа на ризата си. Иви вече го беше видяла, но искаше да го разприказва.

Тя му подаде ръка.

— Приятно ми е, Хю. Аз съм Джейн.

Служителят се усмихна и припряно, почти нервно стисна ръката й.

— И на мен ми е приятно. Ей сега ще ви дам брошурата.

— Благодаря. А, Хю, може ли да използвам тоалетната?

Хлапакът се огледа, сякаш му предлагаше наркотици и можеше да ги наблюдават федерални агенти.

— Ъъъ, тя не е за клиенти…

Иви се усмихна.

— Е, тук сме само ние двамата, нали?

— Да, обаче шефът ми ще се появи всеки момент.

— Обещавам да побързам. Няма да се бавя и минута, честно.

Той хвърли поглед към входа и посочи вратата зад гишето.

— Хм, става. Ей там.

Иви го заобиколи, влезе и затвори вратата. По дяволите, наистина й се пишкаше. Е, добре де, така щеше да е още по-реалистично. Тя надигна ризата си, смъкна гащичките си и седна. Докато се облекчаваше, издърпа цялата ролка тоалетна хартия и я смачка на голяма топка. После стана, оправи дрехите си, хвърли топката в тоалетната чиния и пусна водата.

Водата потече със силен шум и топката моментално изчезна в канала.

Иви примига и се вторачи в чинията, изумена от мощността на инсталацията. Топката със сигурност щеше да задръсти тоалетната в дома й. „Какъв е този водопровод, по дяволите?! Да не е с ракетен двигател?!“

Огледа се. Неща за чистене, кутии с опаковъчни материали, редица шкафчета. Провери ги. Бяха заключени.

„Божичко, кой заключва шкафчетата в тоалетна? Да не би някой да им открадне ролките хартия!“

Отново се заозърта. Не виждаше резервна ролка.

„Стига бе!“

Лоша работа. Трябваше й още хартия, за да изпълни плана си.

„А защо не взе от вкъщи?! Не биваше да разчиташ, че навсякъде има тоалетна хартия. Глупачка!“

Надзърна зад чинията. Нищо.

„Хайде, бързо, измисли нещо! Импровизирай!“

Имаше тампон в чантата си. Извади го и разкъса опаковката. Изглеждаше отчайващо неподходящ — тази тоалетна сигурно можеше да глътне поне три-четири тампона наведнъж.

Прерови чантата си, намери още един, плюс пакет кърпички, и смачка всичко на топка. Получи се доста голяма, обаче нямаше гаранция.

Добре. Тя смъкна гащичките си, уви с тях топката и я натика колкото можеше по-навътре в чинията. После дълбоко си пое дъх и пусна водата. От недрата на тоалетната се разнесе мощен звук — засмукване, рев, разярен дракон. Но тапата издържа. Чинията бързо започна да се пълни и след секунди вече преливаше.

Иви изтръска водата от ръката си, отвори вратата и възкликна:

— Боже Господи! Тоалетната ви май се запуши!

Хлапакът зяпна, вцепени се за миг и се втурна натам.

В момента, в който служителят мина покрай нея, Иви с разтуптяно сърце се насочи към зоната за сортиране на пощата зад кутиите. Гърбовете им също бяха номерирани. Ами естествено, как иначе щяха да сортират пратките? Плъзна поглед по редовете — 404, 405… ето я, 406. И вътре имаше само един плик, същия, който Хамилтън беше пратил от Истанбул. Чу вратата да се отваря — някой влизаше. Иви грабна писмото, пъхна го в чантата си и бързо се върна при гишето. Когато стигна зад него, видя висок петдесетинагодишен мъж с тъмна намазана с гел коса да затваря вратата. Носеше същата риза като Хю — най-вероятно беше шефът. Сърцето й още малко и щеше да изскочи и тя си наложи да овладее учестеното си дишане.

— Здравейте — ослепително му се усмихна Иви.

Шефът я погледна подозрително.

— Какво правите там?

Мамка му, дали я беше видял да се появява иззад пощенските кутии?

— А, търсех брошурите, за които ми спомена Хю — каза тя първото, което й хрумна. — За пощенските кутии. Той е в тоалетната. Мисля, че…

Сякаш по даден знак хлапакът се появи отвътре с мокри гащички в ръка.

— Ама това… — Видя шефа си и млъкна.

Шефът се намръщи. Очите му се плъзнаха от гащичките към щедрото деколте на Иви и той презрително поклати глава.

— Какви ги вършиш, Хю?

Младежът примигна.

— Ъъъ… аз не… просто…

„Хайде, Иви, трябва да се махаш оттук. Бързо“.

Тя отиде при него, взе гащичките си, пусна ги направо в чантата си и го целуна по бузата.

— Благодаря, Хю. Страхотен си.

Хлапакът се вцепени от изумление. Иви мина покрай шефа му, който изглеждаше също толкова смаян.

— Той не е виновен — каза Иви. — Аз се възползвах от него.

И излезе преди онзи да успее да отговори. Само минута по-късно отново шофираше. Виеше й се свят, дишаше учестено. Беше го направила! Не можеше да повярва. Просто… го беше направила. Беше взела писмото. Под носа им! И ако извадеше късмет с трафика, щеше да е във Форт Мийд след по-малко от час, без никой да разбере нищо. А след онази чудовищна тоалетна нима не заслужаваше малко късмет?

Закикоти се истерично. И тъкмо беше на път да се овладее, когато си представи как прошепва на директора: „А, и освен това съм без гащички“, и отново избухна в смях.

„Добре, момиче. Добре. Сега се успокой. Трудното свърши“.

На следващия червен светофар отвори плика. Вътре имаше флашка, обезопасена между две картонени ленти. Почти със сигурност криптирана.

„Трудното било свършило, а?“

Е, нали работеше в АНС. Ако не успееше да декриптира проклетата флашка, щеше да е срам за Агенцията. Познаваше някои хора. Все щеше да намери кой да й помогне. Щеше да каже, че е лично. Че гаджето й изневерява и крие от нея разни работи, че иска да го провери, нещо от този род. Незаконното използване на служебни средства за проследяване на любовници и съпрузи беше достатъчно разпространено и служителите дори на шега го наричаха „любовно разузнаване“. Мисълта да вземе флашката със себе си в търбуха на звяра я смущаваше, но досега не я бяха претърсвали и нямаше основания да смята, че ще го направят точно днес. И даже да се заблуждаваше, какво от това? Намерила криптирана флашка и искала да види какво има в нея. Неубедително, да, обаче по-добре от нищо. Но едва ли щеше да се стигне дотам.

Върна се на паркинга на Уолгрийнс, за да вземе джиесема си, и по пътя накъса плика на парченца, които разпръсна през прозореца. Замисли се за „Интерсепт“, за СекюрДроп.

И тогава й хрумна нещо, за което би трябвало да се е сетила по-рано.

„Може би Хамилтън е дал паролата на някого в «Интерсепт»?“

Да, можеше да го е направил, ако беше от хората, които винаги гледат да се подсигурят. Или пък не, ако бе от по-параноичните.

Но имаше вероятност. Трябваше да измисли как да попита някого от работещите там, а нямаше представа как ще го направи бързо и безопасно. Обаче определено си струваше.

Някой от АНС или някой от „Интерсепт“. Каква ирония, че щеше да потърси помощ от тези организации, ала не се сещаше за нищо друго. Нямаше значение. Каквото и да имаше във флашката, трябваше да се добере до него. Не знаеше с колко време разполага. Затова пък знаеше, че ако директорът надуши намеренията й, сигурно няма да има абсолютно никакво време.