Пръстите ми са сковани, тялото ми е сковано, цялото ми същество внезапно остава без въздух. Десетки малки къпини падат на земята, после трясъкът на бяла керамична купа върху бяла керамична плочка.

Онзи ден

— Къде са децата ми? — питам ги. Очите ми са широко отворени и обезумели, взират се в тях. В него и в нея. Двама непознати, които стоят в къщата ми, когато аз дори не знам къде са децата ми.

Те се споглеждат объркани, после поглеждат мен.

— Къде са децата ми? — питам отново, този път гласът ми е на ръба на паниката.

Жената казва:

— Предполагам, че са на училище.

— Не — клатя глава. — Това не е редно, не може. Не бих ги пуснала на училище в такъв момент. Бих ги оставила тук при мен. Не бих, просто не бих.

— Ще се обадя по радиостанцията някой да се свърже с училищата им и да провери — казва мъжът. — Къде учат?

— В „Сейнт Каролин“, точно зад ъгъла, и в „Сейнт Алисън“, в Хоув.

— Веднага се връщам.

— Не, аз ще ида до „Сейнт Каролин“, то е точно зад ъгъла. Така ще проверя по-бързо.

Жената в униформа застава на пътя ми и буквално ми пречи да изляза от стаята, от къщата. Пречи ми да се втурна по улицата към училището на Зейн и да крещя името му, за да се уверя, че е добре.

— Не, не, госпожо Макълрой, най-добре оставете това на нас. Ще го изплашите, ако се появите така внезапно — казва тя, докато мъжът излиза, за да се обади по радиото си.

— Мислите, че и с тях се е случило нещо, така ли? — питам истерично и се напрягам да чуя какво говори той в радиото.

— Не, разбира се, че не — казва жената, неубедително и затова ужасяващо.

Онзи ден

Той е толкова неподвижен. Спокоен.

Трябва да го събудя, да му напомня, че не е нито времето, нито мястото за сън. И защо е с дрехите под чаршафа? Той винаги спи гол, не може да понесе мисълта, че дрехите ще го ограничават в съня му.

Какво си мисли, че прави, да спи по това време? Той има жена, която да целуне със студените си устни, има деца, които чакат да се боричкат с него. Има най-добър приятел, който ще се опитва да го убеди да излязат на по бира или повече. Има родители, които не биха показали открито неодобрението си към съпругата му и житейските му избори… за около седмица. Има леля, на която трябва да купи бутилка скъп портвайн. Има живот, който трябва да живее. Не е време за спане, за почивка, за неподвижност.

— Това вашият съпруг ли е? — пита ме мъжът до мен.

Би трябвало да кажа „не“, защото това не е моят съпруг — той е жизнен, шумен, винаги дразнещо енергичен — това не е той. Но не казвам „не“. Кимам и прошепвам: „Да“.

Пръстите ми автоматично посягат да погалят челото му, да завъртят малкото кичурче, което е започнало да се развива, да свия длан до лицето му. Всичко онова, което правя, за да го докосвам, да се свързвам с него десетки пъти на ден.

— Съжалявам — казва мъжът, ръката му стиска като менгеме моята и ми пречи да го докосна. — Не може да правите това.

Лицето ми се разкривява от неразбиране. Поглеждам го, после очите ми се стрелват към дребната помощничка в моргата, която веднага извръща своите, докато устните й се извиват печално. Пак се взирам в мъжа.

— Съжалявам — повтаря той с много повече състрадание. — Това… Той вече е местопрестъпление. Ако го докоснете, може да разрушите доказателство и да замърсите част от местопрестъплението.

Той не е местопрестъпление, той не е доказателство — отговаря свитото ми гърло. — Той е мой съпруг. Той е баща на децата ми. Той е моят Джоел.

5 дни след Онзи ден (октомври, 2011)

— Можете ли да ни кажете нещо за съпруга си, което да ни помогне да открием онзи, който му причини това? — пита мъжът. Същият, който дойде да ми съобщи новината, същият, който ме заведе в моргата на болницата. Мисля, че ми е зачислен, нещо като офицер за свръзка със семейството — защото, когато каза, че Фийби и Зейн са на училище, аз не се сдържах, прегърнах го и се разплаках от облекчение. Мисля, че според тях сме установили връзка. Затова е винаги наблизо. Когато другите полицаи идват, той сяда до мен, нещо като утеха. Понякога, като сега, ми задава въпроси вместо тях.

— Можете ли да ни кажете нещо за съпруга си, което да ни помогне да намерим онзи, който му е причинил това? — Въпросът е изписан във въздуха между нас. Аз го премислям отново и отново.

Мога да им кажа много за съпруга си, но не точно сега. Не мога да си спомня и едно нещо за него. Как бих могла? Аз пазя усещането си за него, нещата в главата ми, които ме карат да се усмихвам, как да ги опиша обаче? Топлината му? Как да опиша нечия способност да привлича хората към себе си, защото е топъл като слънцето? Как да опиша волтажа на усмивката му? Как да кажа, че ме караше да се чувствам съвършена? Как да го направя? Ако не мога да опиша това, ако във вселената няма достатъчно думи, за да опиша това, какъв смисъл има да говоря за него? Всичко друго не е важно; всичко друго е глупаво и незначително.

— Не знам кой го е направил — казвам аз. Не за първи път. През последните пет дни им го повтарям. Те не ме слушат.

— Да ви е казвал нещо? Знаете ли да е бил в лоши отношения с някого? Беше ли притеснен за нещо? Може да е нещо дребно, нещо, което сте сметнали за маловажно, но да е следата, която ни трябва.

Явно не се изразявам правилно.

— Не познавам човек, който би могъл да го направи — казвам. Точно това имам предвид. — Не познавам човек, който би направил подобно нещо. Не знам какво да ви кажа.

Другият мъж изглежда състрадателен. Кима, сякаш най-после е разбрал какво им говоря, после казва:

— Разкажете ни за приятелите му? За колегите му. Да сте имали странно усещане за някой от тях?

Той не разбира. Никой не разбира.

— Не познавам човек, способен на това. Моля, спрете да ме питате. Не знам. Искам да знам, искам да помогна. Но не знам. Не знам. Не знам.

Първият, онзи, който е винаги тук, пие чая ми, винаги е до мен, когато се обърна, внезапно разбира.

— От шока е — казва внимателно. — Ще стане по-леко, когато започне да отминава. За нещастие сега е най-важното време, в което да ни помогнете да открием чудовището, което го е направило.

— Не е било чудовище — казвам му. — Чудовищата не са истински. Ако го беше направило чудовище. Джоел нямаше да… Чудовищата не са истински. — Говоря така от шока, разбира се. Чудовища съществуват. Те са много, много истински.

2 седмици след Онзи ден (ноември, 2011)

— Бихме искали да участвате в телевизионно обръщение, за да подтикнем някой да сътрудничи с информация относно смъртта на съпруга ви — казва моят офицер за свръзка. Той е загрижен, тих, леко покровителствен, седнал близо до мен на дивана, докато другите полицаи стоят до камината.

— Не — отвръщам и клатя глава.

— Не ли, госпожо Макелрой? — пита той.

— Вече ви казах, че е Макълрой — отговарям изморено. — Не, няма да го направя. Няма да седя пред телевизионни камери и да се моля на един убиец.

— Няма да се молите, ще се опитате да накарате някой да си спомни нещо, което е видял и не си дава сметка. Освен това искаме да покажем на всеки, който знае нещо, какво страдание е да стоите в неведение. Искаме онзи, който има някаква информация, да осъзнае, че не бива да мълчи.

Вероятно е прав, трябва да се припомни на хората, че Джоел не е просто някакъв мъж, чиято снимка виждат по новините и вероятно се е озовал на погрешното място в погрешния момент. Той е истински, той е човек, той е мой.

Помолете родителите му да го направят — предлагам аз компромис.

— Наистина смятаме, че ще е по-добре да сте вие — опечалената вдовица — казва другият.

Хората трябва да разберат, но аз няма да го споделям с никого. Изгубих го физически и имам само откъслеци от време — между попълване на формуляри, грижите за децата, работата, организирането на живота ми, — в които да мисля за него. За него, не за смъртта му, не за разследването, а за него, като за човек, който е минавал през живота редом с мен. Няма да споделям тези безценни моменти с никого, нито с познатите си, нито с телевизионните камери. С никого.

— Помолете родителите му — повтарям. — Те го познават по-дълго от мен. И ще бъдат по-склонни от мен.

Може би няма да имат нищо против да дадат спомените, капсулирани в капчиците време, в които могат да мислят за него.

17 дни след Онзи ден (ноември, 2011)

— Изглеждаш ужасно — казва Фин, докато ме следва от входната врата към кухнята, а после се настанява срещу мен до масата.

— Много ти благодаря, прекрасно е да получавам актуална информация от ходещото огледало. — Наистина изглеждам ужасно. Изглеждам странно. Вече се обличам с джинси и тениска, а отгоре навличам някой от пуловерите или суичърите на Джоел. Винаги ми е студено, студът не напуска костите ми, затова имам нужда да нося нещо негово, за да ме топли, да ме успокоява. Косата ми е вързана на опашка и вероятно ще остане така, докато не ми се стори наложително да я измия.

— Извинявай, нямах предвид нищо такова — казва Фин. — Притеснявам се, че не се грижиш за себе си.

— Знам, знам. Просто недей, става ли? — Търкам уморените си очи с палец и показалец. — Не мога да се справя и с подобни коментари.

— Кога спа за последно? — Не е нужно да го поглеждам, за да знам, че тъмносините очи са препълнени със загриженост. Бих могла да го попитам същото и вероятно неговият отговор ще е като моя.

— Кой има нужда от сън, когато е изправен пред финансов крах?

— Толкова ли е зле? — пита той.

— Дори по-зле. Не мога да направя нищо, докато не получа смъртния акт. Нямам достъп до парите в сметката му и не мога да поискам да ми се изплати застраховката му живот, не мога да поискам отлагане на задълженията, защото нямам смъртен акт. А не мога да взема смъртен акт, — защото не мога да получа тялото… — Гласът ми прекъсва в гърлото ми, очите ми внезапно се изпълват със сълзи и примигвам, за да ги прогоня. Нямам време да плача. — Не мога да взема смъртен акт, защото той още е „доказателство“. Не мога дори да организирам погребение, защото не знам кога ще ми го върнат.

— Не казаха ли колко време ще отнеме?

— Около три месеца, може би по-дълго.

— Три месеца? — Гневът на Фин — суров, като остри нокти, които се забиват в плетеница оголени нерви — е достатъчен и за двама ни. Като с повечето неща, аз не мога да изпитам този гняв, — защото той изгаря енергията ми, изсмуква резервите от сили, от които имам нужда, за да минавам от един ден към следващия. Единственият начин да оцелея сега е да съм изтръпнала. — Какво? Защо?

— Все казват, че така се правело при насилствена смърт. — При убийство. Не мога да изрека думата. Идва ми в повече, твърде нереална е, като нещо, което гледаш по телевизията. Моят живот не включва думата „убийство“.

Не си усещам лицето, когато прокарвам ръце по него, знам, че носът ми още е по средата, знам, че бузите ми са от двете му страни, че очите ми са над него, а над тях е челото, че устните са под носа ми, а под тях е брадичката ми, но ги усещам само по спомени, не мога да повярвам, че наистина ги докосвам сега. Аз съм скована, изключена от света на усещанията.

— Колко пари ти трябват? — пита Фин.

— Не, благодаря ти, но не. — Свалям ръце от лицето си и се взирам в мъжа, който познава Джоел отпреди мен. — Нямаш толкова пари, колкото ми трябват в момента. И не мога да ги взема от теб, дори да ги имаше. Сега пресмятам всичко, какви спестявания мога да направя, за да изкарам три месеца… — въздъхвам. — Ще трябва да продам бунгалото на плажа.

— Какво? Не, в никакъв случай.

— Да, направих онези пресмятания, за които хората говорят. Събираш всичко, което имаш, и после вадиш всичко, което дължиш или ще дължиш, и виждаш какво ти остава. Или в моя случай, какво не ти остава. Ще трябва да продам нещо. А единственото, което може да ми донесе достатъчно пари, за да се закрепим, са децата, колата ми и бунгалото на плажа. Дори да можех да продам децата, преди да се уреди завещанието, като се има предвид, че и Джоел е участвал в направата им, мисля, че твърде много ще ми липсват.

Устните на Фин се извиват леко в смътен намек за усмивка. Като виждам как се отпуска лицето му, си спомням, че един ден ще е възможно да се шегуваме отново.

— Значи остава само бунгалото на брега — казвам аз.

— Моля те, позволи ми да ти заема някакви пари. Онова бунгало… ти направи партито за първия рожден ден на Зейн там, там празнувахте десетата си годишнина. Всяка година, когато не можехте да си позволите почивка, вие…

— Не ми помагаш, Фин — срязвам го. Онзи момент, този малък къс надежда, че бъдещето пак може да е изпълнено със смях, си отива, изчезва, когато Фин ми напомня какво още е изгубено. — Не ми трябва разходка по Алеята на спомените.

— Извинявай — прошепна той.

— Знам, че искам твърде много, но трябва да го продадеш вместо мен. Аз не мога да го направя. Ще можеш ли ти да говориш с агента по недвижими имоти и да уредиш сделката, а после да го изпразниш и сложиш някъде нещата на съхранение? Знам, че искам твърде много, но не мога…

Ръцете му покриват моите, заслоняват ги, защитават ги, свързват ни.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Положението наистина е много тежко, нали?

— Нямаш представа. Нека ти е за урок. Ако се ожениш отново, погрижи се да направиш отделна сметка на твое име, в случай че стане нещо подобно. И се постарай да научиш всички пароли. Не ги изпускай и за секунда от поглед.

— Всичко ще е наред — успокоява ме той.

— Хората наистина ли го мислят, когато казват това? Наистина ли го вярваш?

— Трябва, какво друго ни остава?

Какво друго ни остава?

— Вчера видях един от пътната полиция да върви по нашата улица, спря до една кола, вероятно талонът за паркиране беше изтекъл. Изглеждаше толкова самодоволен, когато извади малкия си бележник и камерата, и аз едва се сдържах да не изтичам навън и да му напомня, че е дошъл краят на света и той не трябва да се занимава с такива неща. Но разбира се, той нямаше с какво друго да се занимава, защото за него светът не е свършил. Само за мен. Само за децата. Само за родителите на Джоел. Само за леля Бети.

— Само за мен.

Фин е невероятно блед, лицето му сивее и е отслабнало. Тъмнокестенявата коса, обикновено спретнато подстригана, сега е рошава, израснала на непокорни къдрици; очите му са мътни. Изглежда както се чувства.

— Да, само за теб.

— Ще стане по-леко — обещава ми. — Болката не отминава, но става по-лесно да живееш с нея. Не я усещаш, сякаш те поглъща всеки миг от деня; малко се притъпява.

— Откъде знаеш?

Той свива едното си рамо.

— Аз знам много неща.

— Не ти вярвам. — Не вярвам, че някога ще спра да се чувствам така. Светът след Онзи ден никога няма да стане по-безболезнен, по-малко мъчителен от сега.

— И аз не бих си повярвал.

— Добре — казвам решително и ставам. — По-добре да се връщам към опитите си да изкарам с магия пари отнякъде. — След като ровя в чекмеджето до хладилника, успявам да измъкна трите малки ключета, окачени на нестабилния метален ключодържател на Джоел, който все се каня да сменя. Всеки път, когато ги видехме, си казвахме един на друг: „Трябва да вземем по-свестен ключодържател“. Подавам ги на Фин. Той ги поглежда, после поглежда мен и в този момент защитите му падат и аз усещам болката му: виждам колко огромна е загубата му, как го разяжда, как трябва постоянно да събира сили, за да изкара деня.

— Моля те, вземи му възможно най-добрата цена. — Извръщам очи, защото е мъчение да гледам лицето му, да виждам как изглежда мъката, как изглеждам аз за света, не мога да го понеса сега. — Аз… аз потърсих в интернет и видях, че повечето такива бунгала се продават за дванайсет хиляди, затова ако успееш да вземеш за нашето десет, вероятно ще го продадем по-бързо и известно време ще можем да дишаме по-леко.

— Ще се постарая.

— Благодаря ти, Фин. — Искам да го прегърна, но не мога. Не мога да го направя още по-тежко. През първите две седмици Фин спеше почти всяка нощ на дивана ни. Ставаше посред нощ, защото аз бродех из кухнята, търсех онова, което бях загубила, и той ме водеше обратно в леглото. През тези нощи аз се бях вкопчила отчаяно в него. Той беше моята котва, стабилна точка, която ме удържаше на земята. Не бива да го правя отново, иначе никога няма да го пусна.

Внезапно той ме хваща за ръцете и ме дърпа към себе си. Заравя лице в шията ми, усещам как миглите му пърхат по кожата ми, толкова близо са очите му, и прегръдката му се затяга. Сега е негов ред да се вкопчи за котвата.

3 седмици след Онзи ден (ноември, 2011)

Силен, печален писък посред нощ кара сърцето ми да замре и ме изтръгва от полусънното ми състояние, само толкова успявам да се приближа до съня. Фийби? Или Зейн? Отмятам завивките и се изстрелвам от леглото, готова да се втурна по коридора към тях.

Писъкът прозвучава отново, този път по-силно и придружен от няколко изщраквания. Вече е очевидно, че идва отвън. Тръгвам към прозореца. Изщракванията — пет къси, раздиращи слуха животински щракания на големи предни зъби, които се удрят едни в други — са последвани от пет печални гърлени крясъка. Пак се случва, изщраквания, писъци, отново и отново, всеки път все по-силни, по-силни и по-силни, докато сякаш изпълват цялата стая.

Знам какъв е този звук и без да поглеждам навън, но все пак отварям щорите на левия прозорец на спалнята и надниквам. Светът навън е потънал в мрак въпреки уличната лампа вдясно от къщата и аз не мога да я видя. Знам коя с и знам, че тъкмо го с открила.

Видях мъжката катерица сутринта, когато погледнах през отворените щори на спалнята си. Лежеше неподвижна на земята, сиво-кафеникавата й козина бе гладка, тялото й беше изпънато, сякаш тъкмо е скачала от един клон към друг. Изглеждаше покосена насред нещо, което е вършила милиони пъти на ден.

Очите ми са твърде изморени и зачервени, за да различа нещо сред паркираните коли и стволовете на дърветата, но продължавам да я търся, а тя продължава да пищи пронизително.

Вълна от чувства — шок, страх, тъга — бушуваше в гърдите ми, докато гледах тази катерица сутринта. Мъртъв. Той беше мъртъв, едно нежелано напомняне как изглежда смъртта във физическия свят. Взирах се в него няколко минути, преди да изтичам да преместя колата си, за да я скрия от тази гледка — не исках децата да го видят, да го забележат и да си спомнят какво е „смърт“. Когато пред теб говорят за нея само с думи като „изгубен“, „починал“, „отишъл си“, едно физическо тяло би изличило всичко това, би я направило ужасяващо реална. Би им напомнило, че и тялото на баща им е такова някъде там, защото още не сме го получили. Когато отидох на работа, се обадих в общината да го махнат и бях благодарна, когато не го видях на връщане. Но сега, докато пред прозореца ми звучат писъците и щракането, осъзнавам, че тялото му е още някъде там и тя, неговата партньорка, току-що го е открила.

Сигурно го е търсила целия ден — и не може да повярва, че най-сетне го е открила тук, такъв. Аз бях изпуснала къпините и попитах къде са децата ми, не ми позволиха да го докосна, ставах всяка сутрин и си лежах всяка вечер, но три седмици по-късно и аз също още не мога да повярвам. Все още се чувствам така, все още се чувствам като в Онзи ден, и отново и отново чувам какво се е случило с Джоел. Все още искам да крещя.

Спирам да я търся, животинката, която споделя мъката ми, стоя пред прозореца, с длани върху очите, с уши, изпълнени с щракания и писъци на скърбяща катерица, и знам течно как се чувства.

25 дни след Онзи ден (ноември, 2011)

— Агентът по недвижими имоти може да направи плащане на сметката ти още щом подпишеш документите.

— Ти не можеш ли? — хленча аз над шума на трафика пред сградата на офиса. Той се намира точно зад Куинс Роуд, улицата, която води от гарата към морето, затова коли, таксита и микробуси не спират да летят по нея към магазините в района на Норт Лейни.

Един бял микробус избучава покрай мен, когато Фин отвръща:

— Не, съжалявам, не съм законният собственик. Мога да те закарам сега, ако искаш. Знам, че е неприятно, но десет хиляди паунда са добра цена и ако идем сега, ще са в сметката ти още днес, най-късно утре.

— Няма да мога да ида сега, вече прекалих с отсъствията…

— Заради отпуската след случилото се.

— Да, състраданието доста изтънява, когато решат, че не си вършиш работата — шепна аз. Може и да съм отвън, но знам, че тук и ушите имат стени, или беше стените имат уши? Напоследък често ми се губят фрази, не знам как да се шегувам и дори какъв е редът на дните в седмицата. В тази минута помня само, че не искам никой да ме чуе.

— Тогава да го направим в обедната ти почивка.

— Обедна почивка ли? Ти в кой век работиш?

— Наистина ли искаш да изчакаш до неделя?

— Не, не искам. В колко затварят?

— В седем.

— Добре, имаш ли нещо против да гледаш децата и да им сложиш да вечерят, докато аз съм там?

— Разбира се, няма проблем. — Замълчава, пита се дали да ми каже нещо, после ми го казва: — Искаш ли да знаеш кой я купи?

Колебая се, защото съм любопитна, искам да знам кой ще седи на моето канапе, кой ще окачи други сгъваеми шезлонги на бронзовите куки, които ние сложихме, какъв цвят ще е чадърът им. Но наистина ли искам да знам? Те щяха да използват мястото, което Джоел, Фийби, Зейн и аз обичахме да обновяваме, да оставяме различни отпечатъци по него? Бях спестявала, за да започна да пътувам отново, когато видях табелата отпред и купих бунгалото импулсивно. Излизах с Джоел от година и в този момент реших, че няма да пътувам, защото имам мъж, имам бъдеще с него, и купих бунгалото на брега. Оттогава прекарвахме семейните си ваканции там. То винаги беше наше, не само мое. Наистина ли исках да създам в ума си образ на хората, които щяха да ни заменят там, като чуя имената им?

— Не. Искам да се подпиша на пунктираната линия и да се изнеса.

— Разбирам. Ще се видим по-късно.

Стоя на улицата пред офиса, телефонът лежи неспокойно в дланта ми, а спомените за нашето малко бунгало с яркожълтите врати на брега ме заливат като проливен дъжд: Джоел се препъва, изпуска тортата за рождения ден на Зейн и гледа ужасен как чайките се спускат да погълнат парчетата, почти като във филма „Птиците“. Фийби се изправя на челна стойка пред бунгалото, а Зейн я държи за краката и е вдигнал палец пред обектива, сякаш тя е огромна риба, която е уловил съвсем сам. Аз съм заспала на двойния шезлонг, докато чета книга, а те ме оставят там, за да идат за сладолед и да пошляпат в морето, после се връщат и радостно ми съобщават какво съм изпуснала. Джоел прави дупка на тавана с корковата тапа от шампанското, което отваря на десетата ни годишнина. Снимката, която направих на семейството ни миналото лято и всички изкривиха физиономии точно преди да натисна бутона.

Трябваше да го продам — напомням си. — Нямах избор, трябваше да го продам.

6 седмици след Онзи ден (декември, 2011)

— Днес полицията потвърди, че са арестували двадесет и две годишен мъж във връзка с жестокото убийство на мъжа от Брайтън, Джоел Макълрой. Четиридесетгодишният баща на две деца беше открит на Монтефиоре Роуд в Хоув с рана от нож в корема и почина по пътя за болницата, без да дойде в съзнание.

Спирам насред кухнята, взирам се в петното на пода, слушам радиото, което ми казва неща за живота ми, които не знам. Не знаех, че са подозирали някого. Не знаех, че са арестували някого. Нищо не знаех.

— Полицията още моли за информация относно това убийство. Другите новини… — Не чувам другите новини, защото опитвам са се окопитя. Къщата беше тиха, докато не включих радиото преди десет минути, и сега чакам воя, шума на външния свят, който иска да научи всичко, което си мисли, че знам, да ме застигне.

Мобилният ми печели състезанието, започва да свети на масата; домашният телефон е следващият, пропява от мястото си до чайника. Запушвам ушите си с длани — за да заглуша радиото, да блокирам мобилния, по който се обажда мама, да заглуша звъна на домашния, по който се обажда майката на Джоел.

Твърде шумно е.

8 седмици след Онзи ден (декември, 2011)

— Според теб защо им отнема толкова време да разберат кой е извършил това ужасно нещо? — пита мама.

— Не зная — отговарям апатично. — Полицията прави каквото може. — Тя седи на дивана ми, а татко е на таванския етаж, спи след коледния обяд, децата са в стаите си.

Коледата не трябваше да е такава. Бяхме планирали да я прекараме сами, за да започнем да свикваме да сме само тримата на празник.

Въпреки че обясних това, моите родители — майка ми — настояха да дойдат. В момента се налага да накъсваме времето, което прекарваме с хората, които го познаваха, да го накъсваме на малки парчета, иначе става непоносимо. Установихме, че някак от теб се очаква да поемеш и тяхната мъка, да признаеш, че и те са го загубили, когато всъщност искаме да се концентрираме върху себе си, за да осъзнаем как се чувстваме и да не се тревожим за никой друг. С бабите и дядовците е още по-трудно, защото те са семейство, а семейството винаги е най-важно, дори това да означава, че трябва да сложиш тяхната мъка пред твоята. Родителите на Джоел отидоха в Ямайка за Коледа и взеха леля Бети със себе си, не можеха да понесат да останат тук, като знаят, че няма да видят Джоел.

Все още не разбирам защо пуснаха онзи човек — казва мама. — Ако са мислили, че го е извършил, защо го пуснаха така лесно?

— Защото той може да докаже къде е бил по това време. Всъщност през целия ден. Не им е казал веднага, защото е бил на място, където не е трябвало да бъде.

— Но…

— Той е невинен, мамо! Ясно ли е? Не го е направил.

Тя цялата настръхва и се обляга в стола си, вирва леко брадичка и нацупва устни. Разстроила съм я. Тя не беше от голяма полза при приготвянето на коледния обяд, само седеше и очакваше да я обслужваме. Каза ми, че още трябва да нося черно, но не близо до лицето ми, защото ме изцеждало. Обясни ми надълго и нашироко — и то пред всички, — че не бива да позволявам на децата да си лягат толкова късно, дори през ваканциите и въпреки че се страхуват да си легнат, защото ще дойде време за плач, а понякога просто не им се плаче. Тя ми каза, че трябва да помисля да преместя венчалната халка на дясната си ръка, защото вече не съм омъжена. Но сега, когато леко повиших глас, защото отново не ме слуша, тя се обижда и разстройва. Джоел направи това възможно. Той направи срещите с родителите ми поносими.

— Извинявай — промърморвам. Казвам го, защото това ще направи по-лесни за всички ни двата дни, през които ще останат при нас. Казвам го, защото тя няма да ми гостува пак. Без Джоел няма да позволя това да се случи отново. — Дните бяха дълги. Малко съм изморена.

— Изглеждаш изморена. Много си отслабнала. Изобщо не ти отива.

Устата ми се извива в усмивка.

— Винаги си казвала, че… Няма значение. — Винаги си казвала, че трябва да отслабна, добавям наум. Винаги бях твърде едра за теб, винаги ядях твърде много, въпреки че трябваше да омитам чинията, защото иначе бях лошо момиче, което не го е грижа, че по света има гладуващи хора. Надявам се, че поне сега си доволна.

Мама не забелязва, че спрях на средата на изречението, и продължава да говори:

— Изобщо не изглеждаш добре. Трябва да ядеш. Трябва да напълнееш.

— Да. Сигурно си права.

Концентрирам се върху снимката на Джоел и децата в златиста рамка върху камината. Тя е от първата ни Коледа, когато станахме четирима. Фийби е на четири, Зейн е на девет месеца и всички много се забавлявахме. Тази снимка, този уловен миг на онези, които бяхме, стои там от първата ни Нова година четиримата заедно. Фокусирам се върху нея, върху онова, което правихме онзи ден, и изключвам всичко останало.

9 седмици след Онзи ден (декември, 2011)

— Мамо? — Гласът й е толкова тих, толкова крехък, че почти е заглушен от шума, който върлува в мен.

— Да? — Бях облегнала глава на масата и се взирах в лилавата синина на кухненския под, но сега изправям гръб, сякаш изобщо не съм гледала натам. Фийби не включва лампата, когато тръгва през стаята.

Примигвам няколко пъти, за да проясня зрението си и да я огледам добре, да проясня главата си, за да заговоря. Бях седяла пред стаята й, докато тя спря да плаче и заспа, Зейн също. Влязох да проверя дали спят, дали и двамата са там, където трябваше да бъдат. Фин си беше тръгнал и аз слязох тук, защото не можех да понеса още една нощ на тавана, за да чета документи и да попълвам формуляри.

Фийби върви бавно, предпазливо, като момиче, което приближава бесило, сякаш има огромно бреме на плещите си. Отварям ръце и тя идва при мен, позволява ми да я вдигна в скута си и да я прегърна. Мирише на сън и на Фийби — онази уникална смес от балсам с алое вера, шампоан с масло от чия, ментова паста за зъби и свеж въздух.

— Трябва да ти кажа нещо — изрича тя печално. Последния път, когато заговори с този тон, беше на седем и дойде да ме информира, че един ден ще напусне дома и ще заживее някъде другаде, но аз не бива да се натъжавам, защото тя пак ще ме обича.

— Какво има? — питам я. Можех да попитам през смях, за да облекча тежестта в сърцето си.

— Моля те — казва тя през хлипане. — Моля те не ми се сърди. Моля те.

— Няма — казвам, без да се замисля. Притискам я към себе си, за да я уверя, че каквото и да е станало, аз ще разбера. Казвам го, защото разкъсаното ми сърце не може да понесе тя да плаче за нещо друго, когато всички вече имаме за какво да плачем.

— Знам нещо за случилото се с татко — казва зя.

Мълча ужасена. Това, което ще ми каже, ще промени отношението ми към нея и аз го знам. Ще ни съсипе отново, а аз не го искам. Почти я моля да не ми казва. Не искам още нещо да разбие семейството ни.

— Не казах на полицията, защото бях твърде изплашена.

— Кажи на мен.

Тя клати глава, задъхва се от ридания.

— Моля те, не ми се сърди. Моля те, не ми се карай. Моля те, не ме мрази.

— Няма — отговарям. — Каквото и да е, просто ми кажи, Фийби.

И тя ми казва.

— Ще кажеш ли на полицията? — пита ме след това.

— Мисля, че трябва — отвръщам. Устата ми е пресъхнала, умът ми препуска през толкова много мисли и решения едновременно, че не мога да го следвам. Не мога да задържа и една мисъл в главата си достатъчно дълго, защото други се втурват на нейно място. Въздухът като че ли засяда в дробовете ми и откакто дъщеря ми започна да говори, не мога да си поема добре дъх, а сърцето ми изстива, докато научавам кой е убил съпруга ми. И защо.

Трябва да кажа на полицията, разбира се, че трябва.

— Моля те, недей, мамо.

— Но, Фийби…

— Моля те, недей, мамо. Моля те, моля те, моля те. — Дванайсетгодишното й тяло, сгушено в скута ми, се разтърсва от ридания. — Моля те. Моля те. Моля те. Страх ме е. Много ме е страх.

— Фийби, не можем…

— Моля те, мамо. Много съжалявам, но моля те, недей.

— Шшш, тихо — казвам аз и я залюлявам, опитвам се да я успокоя. Това не е честно. Нищо не е честно. — Нека не говорим за това сега. Всичко ще бъде наред, аз ще се погрижа всичко да бъде наред.

10 седмици след Онзи ден (януари, 2012)

— Знаете ли дали съпругът ви някога е наемал проститутки?

Взирам се в мъжа, който е нашият офицер за свръзка, няколко дълги, изпълнени с колебание секунди, после ставам от мястото си и отивам да затворя вратата на дневната. Децата не бива да чуват това. Никой не бива да чува това, определено не Фийби и Зейн.

— Не, не е наемал — отвръщам. Стоя до вратата, имам нужда масивното дърво да ме поддържа изправена. Тялото ми е едновременно горещо и студено, треперя. Какво ще ми каже сега? Дали отново ще ми отнеме Джоел?

Полицаят се обляга в стола си, изглежда смутен. Снишава глас, за да звучи утешително и загрижено:

— По дрехите му открихме дълги руси косми, но не знаем чии са, защото нямат корени, за да вземем ДНК. — Тонът му не съответства на думите — звучи загрижен, а всъщност обвинява.

— Защо веднага решихте, че е проститутка? Защо да не е любовница или някоя приятелка от колежа, защо веднага проститутка? Защо ми причинявате това?

— Съжалявам, ако това ви разстройва, но трябва да проверим всички възможни насоки на разследването.

— Значи е правил секс преди смъртта си, така ли? — питам аз. Странното студено-горещо усещане се излива от сърцето ми към краката, от краката към главата и пак към сърцето.

— Не.

— Открили сте, че вероятно е целувал някого?

Отчаяно се опитвам да разбера защо този човек ще ми казва това, след като не разполагат с нищо друго, освен с руси косми по дрехите му.

— Не.

— Или пък се е изкъпал точно преди да умре, което означава, че може би се е опитвал да скрие нещо?

— Не.

Внезапно започвам да усещам всеки мускул в тялото си, усещам ги как се напрягат, свиват се, адреналинът шурти през тях като състезател от формула едно.

Мълча, но той казва:

— Споменахте за любовница, мислите ли, че съпругът ви може да се е срещал с друга жена?

— Не, аз само… Знаете какво имах предвид. А и нямаше ли да разберете от разпечатките на телефона му дали се е обаждал често на някакъв номер?

— Мъжете, които имат извънбрачни връзки или някакъв друг таен живот, свързан с наркотици, проститутки, банди и други такива, често имат повече от един телефон.

— Така ли? Не знаех.

— Няма да е съвсем изненадващо, ако сте нямали представа с какво се занимава съпругът ви. Решихме да ви питаме, в случай че…

— Няма да претърсвате къщата за друг телефон — заявявам аз.

— Госпожо Макелрой…

— Както казах, не сте намерили нищо друго — проститутки, които го познават, тайни банкови сметки, може би наркодилъри, които… сигурно сте говорили с всякакви такива хора и никой не го е разпознал, нали?

Полицаят мълчи, защото не иска пак да казва „не“, защото по някаква причина аз съм тази, която провежда разпита. Взираме се един в друг през стаята — аз, внезапно превърнала се в разпитващ, а той — в потенциалния престъпник.

В секундите тишина, която следва, разбирам с яснота, каквато не съм изпитвала, откакто всичко това започна, че не мога да му кажа какво ми каза Фийби. Тя с право се ужасява, че няма да разберат. Те ще го извъртят, те ще опетнят името на Джоел. Дори не нарочно, просто ще искат да „покрият всички варианти“, без да осъзнават какво причиняват на хората, които го обичат. Фийби няма да може да се справи с това. Не и ако се държат така и с нея. Не и ако й задават въпроси, които ще намекват, че Джоел не е такъв, какъвто е бил. Не мога да я защитя, ако й наговорят такива неща.

— Моля ви да не се връщате отново — казвам спокойно, но адреналинът пърха бързо и яростно в гърдите ми. — Не мога да отговоря на въпросите ви, защото вие не приемате това сериозно.

— Приемаме го много сериозно — възразява той.

— Добре, нека го кажа така: моят съпруг не взимаше наркотици, опитвал е веднъж като тийнейджър и ги е намразил. Не ходеше при проститутки или в стриптийз клубове, каквото и да правеха приятелите му, защото мислеше с главата си и мразеше такива места. Понякога пиеше повече, но не повече от всички останали. Не играеше хазарт. Не спеше, с когото му падне. Не членуваше в банда. Имаше само една глоба за паркиране през целия си живот. Плащаше си сметките, плащаше си данъците, посещаваше родителите си поне веднъж месечно, посещаваше и старата си леля също толкова често. Понякога създаваше погрешно впечатление у хората, защото беше твърде дружелюбен и не осъзнаваше, че те си мислят, че флиртува с тях. Само това мога да ви кажа. Не се връщайте. Ако се върнете, няма да ви пусна, нито ще говоря с вас. — Отстъпих встрани и отворих вратата. — Моля да си тръгвате.

— Госпожа Макелрой, аз съм тук заради вас. Съжалявам, че това толкова ви разстрои, но ние искаме само да научим истината.

— Казвам се Макълрой. И сега, ако обичате, просто си вървете и ни оставете на мира.

Към следващата част или към съдържанието

Дороти Кумсън Вкусовете на любовта (9)

Метаданни

Данни

Вкусовете на любовта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма глава

Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (9)