Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (34)

Тридесет и трета глава

Онзи ден

— Ще се видим по-късно, скъпа, най-добре да тръгвам. Ако оставя колата достатъчно рано, ще мога да я взема по-рано.

— Добре — извиках от спалнята. — Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш какъв е специалният подарък, който ще ми купиш?

— Да, сигурен съм.

Предната врата изщрака и аз, по халат, се хвърлих на леглото. Днес Джоел беше закарал децата на училище и нямаше нужда да се обличам, докато не ми дойде настроение за това. За първи път от векове имахме свободен ден, затова можех да правя каквото пожелая. А аз желаех да не правя нищо.

След секунди предната врата се отвори и затвори отново, и аз чух как Джоел взима стълбите по две, без да си събуе обувките.

— Какво забрави този път? — попитах, готова да се засмея на навика му все да забравя нещо.

— Целувка за довиждане. — Притисна студените си устни до шията ми и изпрати познатата прекрасна тръпка през мен. — Ще се видим по-късно, скъпа.

— До по-късно.

Фийби и Джоел стоят близо един до друг, виждат се само от кръста нагоре. Неговите ръце са вдигнати с разперени пръсти, докато й говори нещо. Вероятно й се кара, напомня й, че е обещала да не прави нещо отново, но не може да го стори без изражението на пълно обожание, което изпитваше и към двете си деца. Те го вбесяваха, но той никога не можеше да им се ядоса както трябва. Опитваше се, но все се стигаше дотам, че искаше да оправи нещата, да ги изглади, защото знаеше, че те не са го направили нарочно. Той беше пълен провал в дисциплината, затова се наложи да я остави на мен.

Фийби е със сивата училищна униформа, косата й е на две опашки, които й направих онзи ден, защото тогава още не си връзваше косата сама: сядаше на пода между краката ми, докато аз плетях красивите й кичури на плитки. На снимката тя гледа ококорена извинително Джоел, защото знае, че той ще е добър с нея, ще оправи нещата в училище, ще напише бележка, че е забравил, че трябва да я заведе някъде; знае, че той ще ми каже и ще ми попречи да й се скарам.

Падам на колене, взимам снимката. Джоел. Такъв беше в последния си ден. Той искаше да се върне при мен. Трябваше да свърши някои задачи, да закара колата в сервиз, да ми купи подарък. Той искаше да се върне и да се сгушим в дневната, за да гледаме телевизия, докато разговаряме. Или пък да правим балончета в градината без неодобрителните погледи на децата. Той искаше да се върне при мен.

— Ще се видим по-късно, скъпа.

— До по-късно.

Аз го видях по-късно: неподвижен, завинаги отишъл си от мен. Но той не можа да ме види. И никога няма да ме види отново.

Неговият убиец има снимка от Онзи ден.

Писмата, опитът да проникне в къщата, гумите… всички те бледнеят, стават незначителни пред това. Тя има нещо от него, което аз никога няма да имам, и го използва, за да ме нарани.

Ако видя сега тази жена, мисля, че ще я убия.