Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (53)

Петдесет и втора глава

Искам да плача.

Болката в гърлото ми, пленения в гърдите въздух, влажното смъдене в очите са части от това, части от анатомията на сълзите, които искам да пролея.

Но не мога да си го позволя. Точно сега ми се струва, че сълзите са неуместни. Обикновено не бих мислила така, но в този момент сълзите ще признаят, че всичко все още се разпада, когато вече трябваше да се оправя.

Искам да се чувствам по-добре. Имам нужда да се чувствам по-добре. Имам нужда да се чувствам пълна, натъпкана с толкова много неща, че да не остане място за нищо друго; дори най-малката пролука да не остане за този страх и мъка. Искам да повърна. Искам всичко в мен, притеснението, несигурността, вината, да бъдат изровени, за да съм празна; за да съм нищо.

Това ли се случва, когато молиш да чувстваш нещо друго? Трябва ли да си конкретен и да кажеш с какво точно искаш да заместиш гнева, защото ще получиш това, което ти се даде? Ами ако ми се даде да заменя гнева с ужас, мъчение и дори с още вина.

Седя на стола в болничната стая в Областната кралска детска болница на Съсекс, Алекс, както я наричат. Фийби претърпя операция за отстраняване на извънматочна бременност и предизвиканото от нея разкъсване на фалопиевата тръба и аз я чакам да се събуди. Чакам я да се събуди, преди да се обадя на леля Бети и Зейн, преди да въведа нова тревога в живота им.

Тази малка стая, само малко по-голяма от моята спалня у дома, е изненадващо изпълнена с машини: електронни панели по стените, механично рамо с малък телевизионен екран, който виси над леглото като зъболекарска лампа, два преносими уреда, които постоянно писукат и просветват с разноцветни светлини, за да покажат ритъма на пулса й и нивата на кислород в кръвта. Въпреки тези писукания и просветвания тук всичко изглежда притихнало. Почти спокойно. Фийби изглежда в покой, докато спи, виждам лицето й в профил върху пухкавата възглавница.

Забелязах потайните погледи сред персонала, когато чуха или прочетоха датата й на раждане и установиха, че е бременна: чудят се дали си върша работата като родител; мълчаливо питат как съм позволила това да се случи; мълчаливо питат как съм позволила това да продължи, без да я заведа на преглед при акушерка или при личния лекар. Презрението и упреците им са ненужни — никой не може да ме мрази повече от мен самата. Мразя се, че не я накарах да отиде на медицинска консултация, какъвто и да е изборът й. Мразя се, че не можах да предвидя какво ще се случи.

Погледът ми броди по чертите на младото й лице, косата й е прибрана на опашка на тила, каквато носи, когато не ходи на училище. В момента изглежда безгрижна. Дори когато съм я гледала през повечето нощи, не изглежда напълно отпусната — сянката на загубата често ни придружава в страната на сънищата. Сега силните лекарства са я повалили и тя може да спи, може най-сетне да се отпусне.

Държа нейната малка черно-сребриста кутия с тайни в ръка, откакто я заведоха в операционната. Преди да се наложи да се обадя за линейка, имах чувството, че прониквам и тя ще ми каже кой е отговорен за това. Тя потвърди, че е замесен друг мъж, който още е на сцената и вероятно продължава да я манипулира. Оставаше само да ми каже името му.

Сега трябва само да отключа телефона й и ще имам цялата необходима информация.

Отчаяно искам да разбера истината, да се въоръжа с информацията, която си помислих, че тя ще ми даде. В секундата, в която ще погледна обаче, аз ще прекося граница. Ще нахлуя в нейния личен свят, а това е против всичките ми убеждения. Моите родители нямаха усещане за граница, аз не можех да имам лично пространство, защото според тях аз не бях автономно същество и смятаха, че имат право да знаят всичко, постоянно. Дори когато майка ми отседна в апартамента ми години преди да се преместя да живея с Джоел, тя ми отваряше пощата и понякога ровеше из вещите ми, защото за нея аз още бях нейното дете и нямах нужда от лично пространство. Много усилено опитвах да вървя в другата посока и се стигна дотук — до Фийби, която е в болницата, защото й позволих да има твърде много тайни, които смятах за лично пространство. Има много тънка граница между потайността и личното пространство — Фийби я прекоси. Аз също трябва да я прекося като неин родител, но това събужда всякакви неприятни чувства в мен.

Имам чувството, че се превръщам в майка си.

Фийби знае, че проверявам историята на компютъра й, правилата гласят, че ако нещо изглежда изтрито или използва друг браузър, ще изгуби компютъра за неопределено време. Мога да проверявам телефона й, когато реша, и ако ми се стори, че нещо е изтрито, или обаждания и съобщения не съответстват на сметките, тя ще изгуби и телефона си. Никога не съм проверявала телефона й. Проверявам компютъра, защото съм се убедила, че опасността е в онова мъгляво нещо, наречено „интернет“. Тя не е сред хората, които познава и обича в истинския живот. Не е сред приятелите от истинския живот, с които си пише в социалните медии. А в чатовете, в перверзниците и порното непознати, не хора, които й имат телефонния номер, които са нейни приятели във физическия свят. Когато общуваш в социалните мрежи с хората, с които общуваш и в истинския свят, майка ти може да се успокои. Може да не се страхува, че си избягала от училище, че си някъде, където не бива да бъдеш, което ще доведе и баща ти там, и до среща с човека, който ще ни го отнеме завинаги.

Заради това е всичко, разбира се. Трябваше да се поинтересувам, трябваше да знам какво стига до нея чрез телефона — трябваше да проверя.

Основната причина да не проверя беше, че исках да вярвам, че заслужава доверието, което бе изгубила, защото Джоел би искал да й се доверя отново, той щеше да е убеден, че искрено, от все сърце съжалява за грешката си и няма да я повтори.

Въртя телефона в ръката си. Отново и отново, въртя го, въртя го.

Страх ме е да проверя, за да не се окаже Фин. Или Луис. Или някой от познатите ми. Ако го познавам, ще изгубя контрол, ще хукна към него и целият гняв, който изпитвам заради загубата на Джоел и опустошаването на живота ми, безпомощността, създадена от убийцата му, ще се отприщи върху него. Той ще си го заслужава, но Фийби и Зейн — не. Те не заслужават да изгубят още един родител, вероятно защото ще е в затвора. Рационалната част от мен разбира и вярва в това, но онази част, която иска да нарани мъжа, който стори това на дъщеря ми, може да не е толкова разумна.

Ако не проверя обаче, не мога да отида в полицията заради преследвачката, защото тази тиктакаща бомба, която всеки репортер може да изрови и детонира по-късно, е твърде голям риск за Фийби.

През тесния прозорец на отсрещната стена виждам Брайтън: сградите, наредени една до друга като неправилни, многоцветни елементи от конструктор и мистериозното мъгливо море зад тях. От този ъгъл не мога да видя плажа, от тази височина не виждам хората. Но те са там, съществуват, въпреки че не мога да ги видя. Решението вероятно също е такова: точно пред мен, а не мога да го видя.

Какво би направил Джоел? — питам се.

Какво би направил Джоел? — питам веселената, бог. Който и да е там горе.

Какво би направил Джоел? — питам Джоел.

Отговорът се разлива из мен — в кожата, дробовете, сърцето — като скъп, деликатен парфюм, докато не достига ума ми.

Аз не съм Джоел.

Няма значение какво би направил Джоел, защото аз не съм Джоел. Аз съм аз. Трябва да правя това, което аз бих направила.

Бавно набирам паролата, ключът към кутията с тайни. Почти чувам как резетата се отдръпват, дръжката се завърта и вратата към тайния живот на Фийби се отваря.

Намирам го за секунди. Отнема ми няколко минути да осъзная кой е. После двайсет минути, за да прочета всичките им съобщения. И микросекунда, за да разбера, че подобно на изригването на Везувий, което изличило древните градове Помпей и Херкулан, моята експлозия ще изличи всеки и всичко наоколо.

Ръката ми трепери, когато оставям телефона на нощното й шкафче. Върнала съм го на последното съобщение от Къртис, за да не разбере какво съм прочела, какво съм открила, докато не се изправя пред копелето и не й кажа сама, че съм проверила.

— Мамо? — изграчва тя. Опитва се да помръдне, но не може да направи друго, освен леко да премести торса си — вероятно чувства тялото си тежко като канара, гърлото й ще е възпалено. Не отваря очи, може би е твърде голямо усилие за нея в момента. Аз стискам ръцете й.

— Тук съм, хубавото ми момиче, тук съм. — Усмихвам се на дъщеря си, която не може да ме види, но ме чува.

Това, че не успях да докосна Джоел в моргата, подсили загубата ми по толкова много начини през следващите дни, седмици и месеци. Откакто стиснах ръката му в полета за Лисабон, обичах да го докосвам, обичах да бъда докосвана от него. А като ми го забраниха, като ми наредиха да не се свързвам физически с него, добавиха жестоко измерение към загубата му. Полицаят, който стисна ръката ми и строго ме възпря да не докосвам „доказателството“, подчерта колко изцяло ми е отнет — напомни ми, че връзката ми с него във физическия свят е изчезнала. Тогава си обещах, че ще докосвам хората, които обичам, възможно най-много, в случай че това отново ми бъде отнето.

Навеждам се над леглото, галя лицето на дъщеря си и притискам устни към студената й буза. Тя обикновено протестира, не разбира, че имам нужда да го правя, в случай че ми бъде забранено. Точно сега цялото й същество е някак спокойно, когато я докосвам.

— Тук съм, красивото ми момиче. Тук съм.