Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (31)

Тридесета глава

Ранното ми ставане, възможността да напазарувам, преди другите да са се събудили в събота сутринта, е осуетено.

Стоя на тротоара, стиснала под мишница празните пазарски торби, с дамската чанта препасана през тялото ми, и се взирам в колата си. Всички четири гуми са спаднали — малките гумени капачета са оставени прилежно до всяка от тях. Не знам дали преди или след изпускането на въздуха са направени големите разрези на кръст в центъра на всяка гума. Те са дълги и широки, явно някой е забил острие, после го е завъртял и го е издърпал надолу. Сякаш са направени с ловджийски нож, за да проникне в дебелата гума.

Под лявата чистачка, тази, която е по-близо до тротоара, за да я забележа веднага, след като видя гумите, има сгънат хартиен правоъгълник. Този път няма плик, гневът й е бил твърде голям, твърде огромен, за да се занимава с подобни формалности.

КУРВА

Мислех си, че никой, дори Фийби, не може да ме презира повече, отколкото аз се презирам, задето искам да съм с Луис Брумсгроув, но явно съм сгрешила. Тази жена ми показва с четири повторения на онова, което кухненският нож бе сторил с корема на Джоел, колко ми е ядосана.

Има ли ми нещо? Не трябва ли да реагирам по-различно на това? Не трябва ли вече да съм се обадила на полицията и да моля за помощ? Или да сгъна отново хартията, да я прибера в чантата си и да смятам колко ще ми струва да сменя всички четири гуми днес, защото имам нужда от колата?

Намирам се на междинната станция между страха и гнева. Олюлявам се между тези емоции и не съм сигурна коя ще ми помогне да се справя с това, без някой друг да пострада.

Връщам се в къщата и поглеждам часовника — 7:49, — преди да тръгна към кухнята и лаптопа си, за да потърся някой, който да поправи колата ми. Без съмнение ще ми задават въпроси, без съмнение ще се правя на тъпа и ще се преструвам, че смятам да се обадя в полицията. Домашният телефон разкъсва тишината и аз се втурвам към него, забравила, че може да е майката на Джоел.

— Целуна ли го? — Имоджин. Сърцето ми се свива.

— Добро утро, Имоджин.

Усмивката й е твърде лъчиста дори по телефона.

— Е, казвай? — продължава тя, неспособна да скрие или да сдържи възторга си. — Той е голям сладкиш, направи ли услуга на всички ни и обсипа ли лицето му с целувки?

— Не, не съм.

— О… Стори ми се, че усетих привличане между вас!

— Сигурно — признавам неохотно. Тръгвам към дневната.

— О, господи, това е великолепно! — пищи тя. Чувам я как оставя чашата чай на масата, за да плесне с ръце. — Искам да кажа, че очевидно е трудно да мислиш за подобно нещо след онова, през което премина, но е чудесно. Наистина. Не е твърде скоро, дори не си го помисляй! Мисля, че идеално си подхождате!

— Не е толкова просто. — Мисля, че имам нужда да й кажа. Имам нужда да разбера дали тя има някаква представа за Деймиън и Фийби. Ако има, тогава новината за бременността ще ми осигури реакция, която ще ми подскаже дали с право подозирам Деймиън. Тайната не е моя, за да я споделям, но аз също имам нужда да поговоря с някого и този някой да не е мъж, с когото съм спала, или мъж, който ме привлича, или възрастна жена, която крие нещо, макар че живее в дома ми.

Ако Деймиън е бащата обаче… Това може да усложни нещата. Ако Фийби не му е казала истината — а аз мисля, че не е, — ще рискувам да я изложа на нежелан натиск и настоявания.

— О? И защо не?

— Не мога да ти кажа — отговарям. Потърквам очи. — Ще ми се да можех, но нямам право да ти кажа и не мога да говоря за това. В главата ми е пълна каша.

Нещастната ми синя кола изглежда толкова унила, докато я гледам от прозореца на дневната. Толкова наранена. Защо го е направила? Какво си мисли? По-скоро мисли ли изобщо? По-лесно ли е да мушкаш с ножа, за да решиш проблемите си, ако вече си го правила и не си наказана за това? За мен не е толкова лесно да се будя всяка сутрин и да знам, че ме очаква още един ден без Джоел, но може би защото това ми беше натрапено. Може би ако бях решила сама да живея без него, нямаше да имам нищо против да го правя отново и отново. Може би за нея е такова. Може би е било съвсем лесно да нареже втората гума.

— О, скъпа — гука Имоджин по телефона, гласът й е балсам за мен, — може би ще е добре да се сближите с Луис. Фийби сигурно няма да е много съгласна, но не можеш да живееш живота си според капризите на една тийнейджърка. За Зейн също ще е много добре. Той има нужда от бащинска фигура. Знам, че има Фин, но не е същото. Ако имаш връзка с някого, всичко ще започне да се оправя.

Извръщам се от колата си и насочвам вниманието си към разговора:

— Оправя?

— Ти се справи чудесно с децата досега… но наистина мисля, че трябва да продължиш напред, а ако имаш партньор, те ще се чувстват по-сигурни.

— Не вярвам на ушите си — казвам аз. — Ти в общи линии ми казваш, че това, че имат само един родител, е по-дестабилизиращо за децата ми от факта, да речем, че баща им беше убит?

— Моля те, не ме разбирай погрешно. Просто децата имат нужда от двама родители, те имат нужда от майка и от баща. Не си виновна ти, че си самотна майка. Искам да кажа, виж как те извикаха миналата седмица в училище заради Фийби. Тя беше такова мило момиче, на мравката път правеше, а сега се забърква в неприятности. Как само ми отговори онзи ден, когато я попитах как е… — Замълчава и чувам по линията звука от рязкото отваряне на устата й. — О, боже, нали не е бременна? Затова ли Луис се интересува от нея? — Сърцето ми замира в гърдите. — Или пък взима наркотици? Пие алкохол?

— Много се радвам да разбера какво мислиш за мен и семейството ми, Имоджин. — Може би леля Бети все пак беше права.

— Скъпа, не. Нямах това предвид. Просто… ако се събереш с Луис като хората, с мъж с прилична професия, който очевидно има положително влияние над проблемни деца, това ще направи чудеса за всички ви.

— Как я кара Деймиън? — питам, за да сменя темата, да последвам мислите си от снощи, малко преди да нарежат гумите на колата ми.

— Деймиън ли? Той е добре.

— Успя ли да си намери работа или още ви се мотае из краката по цял ден?

— Много е трудно за току-що завършили — казва тя. — Подадох документите му на няколко места и съм сигурна, че скоро ще излезе нещо.

— Предполагам, че прекарва много време с приятелката си, когато не търси работа? Видях го горе снощи и той много се смути, когато го споменах. Милият, толкова е сладък. Сякаш отново с тийнейджър.

— Нали го знаеш какъв е, винаги има цяла армия момичета покрай него. Помня, че и Фийби си падаше по него навремето.

— Да, така беше — отвръщам. Имах нужда от потвърждението й, за да се уверя, че съм права. Може би все пак той е замесен в тази история, а не Къртис.

— Трябва скоро да се съберем, може да поканиш Луис.

— Да, няма да е зле — отговарям. Ще е чудесно да прекарам известно време с Деймиън, наистина ще е чудесно.

Когато затварям телефона, всички неща, за които трябва да помисля, отново ме връхлитат. Ако знаех какво иска да направи Фийби, можех да се опитам да я убедя да каже на полицията. Докато не реши, няма да я товаря с друго. Ще трябва да се примиря с преследването, с осъждането от страна на Имоджин, с болката, която причиних на Фин, с чувството, че предавам Джоел, като дори само помисля за Луис.

Докато Фийби не разбере какво ще прави, нищо друго не може да се случи. Аз съм в безизходица, моят живот е извън контрола ми, докато чакам.