Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (29)

Двадесет и осма глава

Предстои ми да изям голямо парче от Пая на негодуванието.

Този пай е пълен с големи парчета от последните осемнайсет месеца. Той е подправен обилно с горчивината, че Луис съществува, с раздразнение към Фийби, задето го вкара в живота ми, антипатия към Имоджин, защото се опитва да ни събере, и щипка обида към леля Бети, защото — технически — тя е възрастен, на когото мога да оставя децата си. Гъстият кремообразен топинг е срамът заради Фин. А отгоре, поръсено като подправки, е негодуванието, че Джоел ме постави в това положение: не така се бяхме разбрали. „Докато смъртта ни раздели“ изглежда доста глупаво обещание в светлината на случилото се. Можех да остана с него до края на вечността, но се съгласих смъртта да се изпречи между нас и сега се налага да се справям с последствията от недостатъците в тази сделка.

Иначе паят изглежда добре, толкова много деликатни, уникални елементи са вложени в него, и аз сега трябва да изям повечето от тях. От разговора ми с Фийби по-рано стана ясно, че тя си има свой собствен пай, който трябва да преглътне, макар че нейният е само от една съставка: жлъч към майка й.

— Наистина, НАИСТИНА, не искам да излизаш с господин Брумсгроув — каза ми тя, докато добавях накълцани домати към запържените лук, чесън и настъргани моркови, за да направя червен сос за кюфтета.

— Защо? — попитах аз.

— Това, че не виждаш защо, казва всичко.

— Аз няма да „излизам“ с него, Фийби. Той няма да „излиза“ с мен. И двамата сме поканени на вечеря в къщата на Имоджин, а ти я знаеш каква е — нямаше да миряса, докато не се съгласим.

Тя реагира с изкривяване на устата, с което поне призна колко властна е Имоджин.

— Само защото някой иска нещо, не означава, че трябва да му го даваш — каза бременното момиче, което е правило секс без предпазни средства, защото приятелят й с поискал така.

Ръката ми спря да поръсва оцет от кафяв ориз в доматената смес, за да се вгледам продължително в нея. Изобщо не личи, че е бременна. Предполагам, че е много рано и затова няма никакви симптоми, като сутрешно гадене например. Когато аз забременях с нея, сутрешното гадене не започна веднага, а със Зейн като че ли започна в секундата, в която спермата оплоди яйцеклетката.

— Какъв ти е всъщност проблемът, Фийби? Все пак именно ти и синът му ни свързахте с господин Брумсгроув. Не съм отишла в училището да кажа: „О, Брумсгроув, ти и аз, в петък вечер отиваме при моя приятелка“, нали? Ако имаш основателна причина да не искаш това да се случи, много бих искала да я чуя.

Тя мълча няколко минути и аз чаках да заговори. В това време навлажни устните си и ме гледаше, сякаш премисля нещо.

— Той ми е учител — изплю накрая. — Ти си ми майка. Просто не е редно.

— Ясно. — Върнах се към соса, унижението и разочарованието пулсираха в главата ми. В тази пауза, докато гледах лицето й, си помислих, че ще ме допусне в живота си, ще ми каже нещо, но не. Просто си бях въобразила.

— Не е редно — продължи тя, без да съзнава колко много са ме наранили тези няколко минути.

— Щом така казваш. Няма да споря.

— Но ти все пак ще излезеш с него, така ли?

— Няма да „изляза с него“ в смисъла, който влагаш ти.

— Както и да е — измърмори тя и излетя към стаята си.

 

 

Луис е смутен, когато идва да ме вземе. Облечен е с модерен тъмносив костюм и бяла риза, горните две перлени копчета са небрежно разкопчани. Предполагам, че е случайно, но може и да е седял в колата цяла вечност, да е закопчавал и разкопчавал копчетата, докато се с опитвал да реши как ще е по-добре и дали няма да ме остави с погрешно впечатление. Мисълта за това ме кара да се усмихна. Аз явно не съм минала през подобен ритуал. След изпълнения със събития ден, след гадните забележки на Кевин и обаждането от майката на Джоел, както и последното писмо и готвенето на вечерята, усилията ми се сведоха до бързо измиване под мишниците и обличане на бяла тениска.

— Здравей — казва Луис, докато стои на прага напрегнат и нервен като мъж, който е на среща. Това не е среща! Само аз ли го осъзнавам? Ако върви като патица и кряка като патица, какво си мислиш, че е, скъпа? — би казал Джоел.

— Всичко наред ли е? — питам мрачно и заставам до него. Викам „чао“ през рамо и после подчертавам факта, че няма да влезем в къщата, като затварям вратата точно под носа му.

— О, значи няма да влизаме? — пита той.

— Не, мисля, че трябва да тръгваме.

Той обаче стои, впечатляващ в хубавия костюм, и извръща поглед от черната лъскава дървена врата към мен.

— Нещо не е наред ли? — питам аз.

— Ами надявах се да видя Фийби — отговаря той.

Бърз смразяващ бриз от подозрения кара косъмчетата по тила ми и кожата по ръцете ми да настръхнат.

— Защо?

— Не е ли очевидно? — пита той.

Клатя глава и се взирам в него, питам се дали е мъжът, който е причинил това на дъщеря ми, защото не вярвам да го е сторил Къртис. Той изглежда твърде честен, твърде изпълнен с уважение към нея. Луис се взира в мен с поглед, който очевидно ми отрежда място на сериозен претендент за Най-лошата майка на света отново.

— Тя е моя ученичка и е бременна. — Прошепва последната дума, вероятно за да не чуят съседите или за да не разгневи Най-лошата майка на света — мен. — Не е ходила на училище от три дни, исках да проверя дали е добре.

Разбира се, ама разбира се. Какво ми става? Старото ми аз дори не би си помислило подобно нещо, старото ми аз преди думи като „убийство“ и „сексуален контакт с дете“ да станат част от ежедневието ми, не би допуснало това за възможно.

— Не помниш ли, че ти казах, че дъщеря ми не говори с мен? — попитах аз.

Той кима.

— Е, вече започна да говори с мен. Каза ми, че не иска да излизам с теб дори така, като двама души, които са поканени на едно и също място по едно и също време от много настоятелна приятелка. Няма да получиш радушен прием, ако влезеш през тази врата. — Дори може да усетиш какво е да си на мое място понякога.

— Ясно — казва той. — Е… не мога да кажа, че съм изненадан. В момента тя сигурно преминава през много противоречиви емоции, майка й и учителят й ще ходят на едно и също място по едно и също време, и то не за да разговарят за нея. Сигурно е голям проблем.

— За нея сега всичко е голям проблем — отговарям аз.

— Да, предполагам.

— Аз ще карам.

— Сигурна ли си? — пита той, докато ме следва по бетонните стъпала, по градинската пътека и до портата. — Ако ти караш, ще мога да пия, а ако пия, може да започна да си въобразявам, че с теб сме на среща или нещо също толкова ужасно. Вдига многозначително вежди, излиза покрай мен на тротоара и тръгва към кол ага си.

— Ако върви като патица, ако кряка като патица, какво си мислиш, че е, скъпа?

— Птицечовка.

 

 

Технически къщата на Имоджин не е далеч пеша, но исках да идем с колата, за да не прекарвам твърде много време насаме с Луис. Щяхме да идем там, да изядем вечерята и да се приберем. Няма да има достатъчно време, за да се отпуснем и разприказваме, да се „опознаем“, както се очаква на среща.

Настоятелна, властна и с голямо сърце, Имоджин очевидно има други идеи. Тя ще е планирала всичко: ще отвори вратата сияйна, със синя копринена рокля, съвършена прическа и грим; ще ни покани вътре, ще ни подкара към дневната, където Рей — който е предупреден, че каже ли нещо не на място, ще спи на дивана — ще ни чака, преди тя да отплава да ни сервира аперитиви и да започне да дърдори. Дърдоренето ще ни преведе през напитките и после неусетно до вечерята, когато тя ще поддържа разговора като маестро, за да извади най-доброто от Луис и да подчертае всичките ми качества. След пропитата от смях вечеря ще бъдем настанени на диваните в дневната, ще ни поднесе кафета, а после аз и Луис, смеещи се, ще си разменяме все по-продължителни многозначителни погледи и ще вземем заедно такси до дома. (До един от домовете, естествено.)

Първата засечка в съвършено настроения механизъм на нейния план е, разбира се, когато вижда ключовете от колата в ръката му, което означава, че няма да може да ни напои с достатъчно алкохол. Втората засечка е, когато вижда моята черна работна пола и бялата тениска с дълги ръкави под един от черно-червените суичъри на Джоел. Третата засечка е липсата на грим по лицето ми. Сафи не планира нищо — осъзнава тя, докато ни се усмихва. — Сафи няма да спи с този мъж, каквото и да направя.

— Здравейте! — Усмихва ни се твърде широчко. — Добре дошли в скромната ни обител. — Тъй като я познавам добре, предишната мисъл е следвана от: Сафи не знае какво е добро за нея. Тя има нужда от мъж. И ето го. Аз ще се погрижа това да се случи.

— Имате хубав дом — казва Луис. — Много ви благодаря за поканата.

Говори като човек, който е възпитан добре и учи децата си на маниери. Отчасти това е причината да не вярвам, че го е направил Къртис: нещо в Луис ме кара да мисля, че наистина е набил в главата на сина си колко важни са контрацепцията и уважението към момичетата.

— Радвам се да те видя — казвам аз, приемам прегръдката й и залепвам целувка на двете й бузи.

Ароматът на храна от кухнята ми напомня, че съм била толкова напрегната и изнервена, че ще трябва да прекарвам време с човек, от когото не искам да бъда привлечена, че съм била толкова разтревожена какво ще направи Фийби, толкова разсеяна от все по-заплашителните писма, че съм забравила, че ще трябва да ям пред друга хора.

 

 

Аз на 10.

— Дояж си храната в чинията. Сафрон.

— Наядох се.

— Как ще си се наяла? Не си изяла всичко.

— Наядох се.

— Не ми отговаряй. Изяж всичко в чинията си.

— Но…

— Твърде слаба си, защото не ядеш. Дояж всичко.

— Но аз се наядох.

— Деца, нямате представа какво ни коства да сложим храна на масата. Ако имахте, нямаше да седиш тук и да ми казваш, че си се наяла и да оставяш хубава храна да се похаби. Грешно е да се изхвърля храна.

 

 

Фин не е прав. Не съм булимичка. Не съм анорексичка. Не съм и нещо средно. Знам, че нямам най-здравословната връзка с храната, но това се среща често.

Да, ако трябва да отида на важно събитие, веднага си мисля, че трябва да сваля малко килограми, за да изглеждам приемливо. Да, ако се очаква да ям с друга хора, ще се опитвам да избягвам храната няколко дни предварително, за да имам буферна зона, която ще ми попречи да напълнея след събитието и просто ще се върна на предишното положение. Когато се претегля сутрин, ако показанията са същите като предишния ден, съм разочарована, ако са по-ниски, съм облекчена — не доволна, облекчена. Ако са по-високи… ако са по-високи, това потвърждава онова, което знам за себе си, което винаги съм знаела за себе си.

 

 

Аз на 12.

— Докато ме няма, опитай се да ядеш повече плодове и по-малко хляб.

— Добре.

— Трябва да отслабнеш.

— Добре.

— Освен това и косата ти е ужасна. Приличаш на бездомница.

— Ох.

— Не си като сестра си, ти не си красива. Ти си умна, но това не означава, че трябва да приличаш на бездомница. Трябва да свалиш килограми и да се погрижиш за косата си. Не е трудно.

— Добре.

— Ако ядеш повече плодове, и кожата ти ще изглежда по-добре. Всички петна ще изчезнат.

— Добре.

— А и няма винаги да учиш. Един ден, когато станеш лекар, ще се оттеглиш, за да се омъжиш и да родиш деца. Това не означава, че дотогава трябва да изглеждаш така. Важно е как изглеждаш, ако искаш да идеш в добър университет. Никой няма да те приеме, ако приличаш на бездомница.

— Ох, добре.

— Помни, Сафрон, когато се върна след три седмици, искам да те видя отслабнала. По-малко хляб, повече плодове.

— Добре.

— Добро момиче.

 

 

Знам, че тегленето всяка сутрин ме настройва за ден на разочарования, несигурност и провал; че животът ми е диктуван от кантара. Но не мога да спра. Е, мога, наистина мога. И го правя. Мога няколко дни да не се претегля, да не ме интересува, но после ставам любопитна. Трябва ми потвърждение, че съм наред, че не съм излязла от контрол, че теглото ми не е скочило рязко или пък се опитва да пропълзи крадешком нагоре.

 

 

Аз на 14.

— Виж я само, кой би искал да е с нея?

— Тя ми е приятелка. И трябва да си мила с нея.

— Така ли, както тя е мила с всички пайове?

— Не може да устои. Тя е само малко пълничка. Миналата година беше много слаба няколко месеца, но после пак качи. Майка ми казва, че е нормално за тази възраст. Един ден ще е слаба и красива, ще видиш.

— Не е нормално, тя е дебела.

— Много си гадна.

— Щях да съм гадна, ако не беше вярно. По-големият ми брат казва, че с име като Сафрон^[1] би трябвало да е екзотична и с хубави извивки, а не такава.

— Нищо й няма.

— Не е честно. Защо не си намериш красиви, нормални приятелки? Нито един от приятелите ми не би я докоснал и с лайняна пръчка, затова не можем да излизаме с тях.

— Ако искаш да излизаш мен, ще трябва да се държиш мило с нея.

— Да, добре, успокой се. Е, има големи цици, но останалото е ужасно.

— Аз какво ти казах?

— Добре, добре, добре. Ще съм мила с нея.

— Добре, защото тя е добро момиче.

— Да, естествено.

— Наистина ми се иска да не беше напълнявала отново. Понякога е много смущаващо, когато се опитва да влезе в четиринайсети номер и не може да закопчее копчето. Ужасно се разстройва заради това, а аз искам да й кажа — не съм виновна аз, че пак напълня, просто… Не се смей. Не е смешно.

— О, шшт, мисля, че току-що я видях ей там.

— Какво? Къде? Не. Не може да е тя. Тя никога не би излязла сама. Къде е?

— Ей там. О… припознала съм се. Можех да се закълна, че е тя.

— Господи, надявам се да не е била тя. Филмът така или иначе започва. Но не й казвай какво съм ти казала. Тя е много мил човек. Не е виновна, че е пълничка.

 

 

Не че имам огромен проблем. Или дори проблем. Мога да бъда послушна много дни. Да ям салати, да пия сок, да пия много вода. Дори мога да готвя и правя сладкиши за децата, но после се оказвам сама. Оглеждам се и виждам, че всичко, което притежавам, е вътре в мен. Всичко, което чувствам, се намира в самата ми сърцевина. И тя ще започне да се разплита, ще започне да се разкрива пред мен, а болката е твърде голяма. Твърде голяма, за да се справя с нея, тя ще нараства и ще се разширява, докато се развива, и аз знам, че скоро ще ме погълне. Скоро няма да мога да функционирам, защото онова в мен — всички гласове, всички напомняния за начините, по които не съм достатъчно добра — ще ме удавят.

 

 

Аз на 16.

— Господи, едричка си, нали? Не съм сигурна, че имаме такива големи униформи. Ще трябва да поръчам. Какъв размер дрехи носиш?

— Четиринайсети до шестнайсети за блузи и дванайсети до четиринайсети за поли и панталони.

— Не знам откъде пазаруваш, но бих казала, че си по-скоро осемнайсет — двайсет, скъпа. Ще видя какво мога да направя.

— Тази ми става.

— Не мога да повярвам! Знаеш ли, сигурно е заради гърдите, скъпа. Те те карат да изглеждаш огромна. И за милион години не бих предположила, че ще влезеш в шестнайсети размер.

 

 

Когато съм потопена от гласовете, които казват, че не съм достатъчно добра, онзи пакет солети започва да ми изглежда като отговор на проблемите ми. Той ще е единственият начин да се справя с онова, което ме боли отвътре, единственият ми шанс да заглуша агонията в центъра на съществото си, където живеят всички лоши неща, където всички далечни гласове говорят най-високо.

И тогава не мога да спра. Когато е потиснато, когато остротата на болката е леко притъпена, защото някой от гласовете е замлъкнал, аз искам още. Искам още покой; искам агонията да затихне. Нуждая се от още. Ще погълна каквото мога, ще изям всичко, което докопам. Пред отворената врата на хладилника, пред широко отворения кухненски шкаф, аз търся нещо вкусно, нещо, което става за ядене, дори такова, което почти става за ядене. Ще се натъпча, докато шумът, мъчението, думите заглъхнат.

 

 

Аз на 19.

— Искам да съм достатъчно добра. Не разбирам защо не съм достатъчно добра.

— Ти си достатъчно добра.

— Наистина много се опитвам, наистина се справих добре по всички предмети и успях да вляза в този университет, за разлика от много други хора. И все още не съм достатъчно добра. Просто не съм достатъчно добра. Не съм достатъчно красива. Не се вписвам.

— Напротив. Хората те харесват.

— Не, не е вярно. Всички в коридорите вървят по двойки и често дори не се сещат, че съм там, за да ме попитат дали искам да отида с тях на бар или на нощен клуб. Никой от състудентите ми като че ли не иска да излиза с мен след лекции. Аз съм просто никоя и никой никога не ме забелязва. Това е, защото не съм красива, не съм хубава, не съм специална. Никой не иска да излиза с дебелана с лоша кожа и грозна коса, която не знае за какво да говори. Винаги ще бъда дебелата умница, нали?

— Нищо от това не е вярно, Сафрон. Ти си хубава, ти си специална, има много хора, които мислят, че си красива. Погледни се в огледалото, наистина се погледни и ще видиш, че си много красива, ще видиш и още много хубави неща за себе си.

— Аз се гледам в огледалото и не мога да го правя повече. Не мога да се гледам такава повече. Няма да те слушам повече. Ти ме лъжеш. Ти виждаш само това, което искаш да видиш. Не виждаш каква съм наистина. Трябва да съм по-добра. Трябва да изглеждам по-добре.

— Това няма да промени нищо.

— Напротив. Хората ще ме харесват, ще ме забелязват, ще искат да са ми приятели. Ще бъда по-добра от това. Ще бъда съвършена и тогава всичко ще се оправи. Животът ще стане по-хубав.

— Не е толкова просто, Сафрон, наистина не е.

— Когато бях болна от пневмония миналата година и отслабнах, всички ме забелязваха. Все говореха за мен и коментираха колко съм отслабнала. Всички бяха впечатлени. А когато започнах да напълнявам отново, пак спряха да ме забелязват.

— Това е защото всички са забелязали, че те няма и си им липсвала.

— Ако им липсвах, щяха да ме поканят да се видим през ваканциите, щяха да искат да излизат с мен. Никой не го прави.

— Дай им шанс.

— Няма да те слушам повече. Казах ти. Говори каквото си искаш, но аз няма да те слушам. Защото знам, че когато пак отслабна, всичко ще се оправи. Наистина.

 

 

След това идва ужасът. Страхът от стореното, ужасът от загубата на контрол — как, без да мисля, като машина минах през внимателно подредената си кухня и се натъпках до пръсване с ужасни, мазни, висококалорични храни. И ужасът от това, от тези моменти на загуба на контрол, замества тишината вътре. Стана по-шумен, по̀ физически, стои там, гноясва и аз знам, че не мога да го задържа в себе си. Не мога да живея с това в мен, трябва да избягам, да го извадя възможно най-скоро. После идва облекчението, идва празнотата, когато вече нищо в мен не боли, нищо в мен не ме влачи надолу, нищо не ме кара да се чувствам нищожество, каквато знам, че съм.

 

 

Аз на 25.

— Какво прави в тоалетната току-що. Фрони?

— А ти какво мислиш, че правих?

— Знам какво прави.

— Тогава защо питаш?

— Искам да ми обещаеш, че няма да го правиш отново.

— Искаш да ти обещая, че няма да пишкам отново? Извинявай, но това е естествена нужда.

— Искам да ми обещаеш да не повръщаш отново.

— За какво говориш?

— Чух те. И преди съм те чувал. И вече започвам да схващам. Чудех се защо в началото не искаше да излизаме по ресторанти. Не разбирах защо, когато те канех у дома на вечеря, ти винаги се опитваше да ме прелъстиш, вместо да ми позволиш да ти сготвя. Защо винаги изчезваш след хранене, ако успея да те убедя да отидем на ресторант. Искам да ми обещаеш.

— Аз не…

— Не ме лъжи. Не обичам лъжци. Моля те, обещай ми, че няма да повръщаш насила отново и ще спреш да се мориш от глад. Виж, ще потърсим каквато помощ ти е нужна. Колкото и да струва. Имам спестени пари, не ми пука колко ще струва, ще платя, стига да ти помогнат. Но моля те, не си го причинявай отново. Обещай ми, че няма да го правиш отново.

— О, Джоел, не мога да ти обещая и не те лъжа. Не е толкова просто. Ще ми се да беше, но не е толкова просто. Но добре, ще опитам, става ли? Ще направя всичко по силите си и ти няма да се тревожиш отново за мен.

 

 

Не го правих с години. Дори сега не го правя постоянно. Само понякога. Това не е каквото Фин каза. Това е отдушник, а не начин на живот. Не означава, че имам нужда да ми слага етикет. Както всички биха разбрали, ако знаеха истината. Аз не съм такава. Просто понякога имам нужда от облекчение.

 

 

Аз на 26.

— Бебе, много съм изплашена. Ужасена съм дали ще мога да го направя. Искам те толкова много и съм изплашена от това, което мога да сторя. Но пък знам, че не съм способна да те нараня. Затова ще ям всичко, каквото трябва, ще задържам всяка калория, от която се нуждая, защото знам, че трябва да те храня. Ще го направя. За теб, за мен. Все още съм изплашена, но все пак трябва да го направя. А ти, ти се концентрирай върху това да растеш и да се родиш. Аз ще се справя. Заедно ще се справим. Нали? Ние сме екип.

 

 

След Онзи ден имах малко по-голяма нужда от това облекчение. Имах нужда от този контрол върху мен самата в света на тялото ми. Получих го за известно време с Фин, но започна да става твърде сложно, затова спрях. И се върнах към онова, което си знаех. Но това не значи нищо. И не ме прави такава, каквато Фин ме нарече.

 

 

— Много си мълчалива тази вечер, Сафи — казва Рей, вторият съпруг на Имоджин. Вдигам поглед от чашата с вино и срещам очите му.

Той е прав, почти не съм продумала, откакто ни въведоха в огромната девствено чиста дневна за питиета. Сега съм притеснена. В ресторант не е толкова зле, защото можеш да избереш различно нещо, може да решиш, че храната не е вкусна, и никой няма да забележи, ако не си „напълниш ботушите“, както казваше Джоел, когато се срещнахме. А ако ресторантът е с чудесна храна, а приборите и чиниите са чисти, все пак има тоалетни. Можеш да отидеш и да се погрижиш за себе си, без никой да разбере.

В нечия къща обаче е грубо да не ядеш, ще забележат, ако изчезнеш в тоалетната за дълго. Не е лесно да се контролираш, да се тъпчеш с неизвестни мазнини и въглехидрати, с добавки и калории, които се съдържат в ястието. В нечия къща ти си напълно, плашещо безпомощен.

— Извинявай — казвам аз. — Но мисля за разни неща.

Луис настръхва до мен, не много, само колкото да го усетя. Той си мисли, че е заради него, че още се тормозя заради факта, че съм излязла с него.

— О, съжалявам — казва Рей. — Можем ли да помогнем с нещо? — Ръката му е небрежно отпусната на облегалката на дивана и от време на време посяга надолу, за да погали голото рамо на Имоджин.

В гърлото ми се събира буца, в центъра на гърдите си усещам лек ритник. Помня какво е да си така с някого. Да се докосвате. Извръщам очи от тях, взирам се в чашата с розе, сякаш търся щастието си там.

— Не, не можеш да помогнеш, не и ако не познаваш някого, който ще приеме шейсетина годишна жена, която ще се опитва да избяга и ще е заплаха за всички мъже на възраст над… Бих казала петдесет и пет, но ако трябва да съм честна, всички над четирийсет и пет са в опасност.

— Лелята на Дж… леля ти сега живее при вас? — казва Имоджин с неодобрителна нотка в гласа. Тя винаги ме съветва да не взимам прибързани решения; да помия, че съм претърпяла загуба и че това ще се отрази, ще придаде цвят и форма на всеки мой избор. Не съм обсъдила това с нея и не сме го огледали заедно от всеки ъгъл, затова не е доволна.

— Да, леля Бети се нанесе у дома. Не е толкова лошо, колкото го изкарах, тя всъщност е доста забавна и децата… — Внезапно ми се струва неуместно да наричам Фийби така. Тя винаги ще бъде мое дете, но когато е на километър-два от мен и се опитва да вземе решение за възрастен с детския си мозък, ми се струва неуместно да я наричам дете. — Фийби и Зейн много обичат да са с нея. Тя е луда по тях. Тя обича и мен по свой си начин, но аз просто се тревожа.

— Това е важно решение — казва внимателно Имоджин, звучи по-скоро покровителствена, отколкото загрижена — и за първи път от Онзи ден това ми действа като стържене на нокът по черната дъска на раздразнението ми.

— Какво ще вечеряме? — притича се на помощ Луис. Като вдовец вероятно го е преживял, вероятно хората са му казвали как трябва да внимава, как трябва да се чувства, кога трябва да продължи, защото е претърпял загуба. Вероятно и с него са се отнасяли покровителствено. — Ухае божествено.

— О, да! — Имоджин става. — Да идем в трапезарията, веднага ще сервирам вечерята.

 

 

Използвала е масло, надушвам го и виждам как започва да се втвърдява като втора кожа, леко хваща коричка върху цялото морковче и печените пресни картофи. Дори зехтинът нямаше да е толкова зле. Той е зле по отношение на мазнините и калориите, но не е така богат на наситени мазнини. Тя е използвала маслено тесто, за да покрие лая с пиле, но купено маслено тесто, затова не знам какво има в него. Някои марки съдържат повече мазнини от други, някои добавят консерванти, ако не е замразено. Тя вероятно е използвала и сметана в белия сос. Може би неорганично пиле, защото е фанатична по отношение на органичните продукти само когато става дума за децата й.

— Прекрасно е — казва Луис. Макар че не го познавам добре, разбирам, че лъже. Изглежда добре, мирише добре, но съм сигурна, че не е добре на вкус — защото Имоджин, въпреки всичките си качества, не храни обич или уважение към храната. Тя смесва всичко, подрежда го красиво в красиви чинии и се надява да направи впечатление. Сама ми го е казвала. Обикновено купува всичко полуготово, затопля го и сервира. Тази вечер явно наистина иска да ни сватоса с Луис, защото се е опитала да готви.

Имоджин засиява.

— Благодаря ти.

— Луис, впечатлен съм от всеки, който може да учи тийнейджъри в днешно време — казва Рей. Те са хубава двойка, Имоджин и Рей. Той е съвсем малко по-висок от нея, слаб, защото обича да се грижи за себе си и посещава три пъти седмично фитнеса. Има безупречна кожа, силни черти, идеални зъби (разбира се, нали е зъболекар). Аз не обичам да идвам често у тях именно защото той си пада по тирадите. Така както хората ще те попитат дали си гледал нещо хубаво по телевизията напоследък, за да нарушат мълчанието, той ще започне да намила за недъзите на обществото и няма да спре, докато публиката му не си тръгне или не се съгласи с него.

Луис не знае това. Той смята коментара му за тийнейджърите за съвсем безвреден и затова отговаря:

— Много хора го казват и го мислят, но не е чак толкова зле. Всъщност една от най-големите награди в тази работа е, когато успееш да установиш връзка с ученик и разбереш, че той е решен да направи нещо с живота си. Не се случва с всеки и, разбира се, някои са доста изнервящи, но това е работа като всяка друга — има си хубави и лоши страни.

— Говориш с много страст за нея — гука Имоджин. — Какво не бих дала да имах учител като теб навремето.

— Вероятно си имала — казва той, — за жалост, ако не си създавала проблеми, тези учители не са се фокусирали върху теб. Ние като че ли имаме склонността да забелязваме и да се опитваме да поправим скърцащото колело.

Разрязвам пая с пиле и белият пълнеж се разлива по чинията ми, протяга се и се устремява към картофите, кара стомахът ми да се преобръща. Тя не е следвала рецептата, няма никакви подправки, няма черен пипер, но пък ще има цял тон сол. Бавно, прецизно, завъртам вилицата си из соса и го подкарвам към едно кубче пилешко. Вилицата стига до него, после натискам силно и разбирам, че е препечено и твърдо — тя е нарязала твърде дребни парчета и ги е готвила твърде дълго. Трябва да го изям. Иначе ще се разстрои.

Тя ме гледа. Може би е говорила с Фин — знам, че му се обажда, когато се тревожи за мен. Може да й е казал какво мисли. Но не съм сигурна дали би го направил. Твърде добър приятел е. Потискам гаденето с уважението си и обичта, които изпитвам към Имоджин, вдигам вилицата и пъхам пилето, което плува в белия сос, в устата си. Топчета мазнина покриват езика ми, излишъкът от сол се забива във вкусовите ми рецептори. Твърде много сол, недостатъчно подправки, неправилен вид сметана. Мразя се, че знам тези неща. Мразя се, че не мога да се насладя на храната в такива моменти; че веднага търся проблем, за да не се налага да ям, за да не се налага да се тъпча пред други хора.

Моля те, не го прави отново. Обещай ми, не няма да го направиш пак — казва Джоел в главата ми. — Виж, ще потърсим помощ. Колкото и да струва… Но моля те, не си го причинявай отново.

— Добър приятел — истински приятел — щеше да се е изправил досега пред теб заради хранителното ти разстройство — казва Фин.

Нехаеща за външния свят, но решена да докажа на себе си, на Джоел и на Фин, че всъщност нямам някакъв конкретен проблем, а само малка странност, аз пъхам още от пая в устата си, като този път поемам и ронливата мазна коричка. Разрязвам покрития с масло морков наполовина и го пъхам в устата си. Дъвча, дъвча. Принуждавам се да дъвча, да не обръщам внимание на слюнката, която пълни устата ми, на жлъчката, която се размърдва в стомаха ми, и гълтам. С пресните картофи се случва същото. Дъвча, дъвча, преглъщам, тъпча се. Мога да го направя. Мога да го направя. Нямам проблем с храната, нямам нужда да се изправям пред нищо. Нямам нужда от помощ. Нямам хранително разстройство.

— Точно това е и моят проблем — казва Рей, докато аз ям, храня се като нормален човек. — Аз си плащам данъците, изпращам детето си на училище, както законът изисква от мен, но не получавам първокласна услуга. А някакъв малък келеш, който живее в общинско жилище, защото майка му е забременяла още като момиче, за да получи безплатен апартамент, който няма баща и не би разбрал значението на думата „работя“, дори да го удари по челото, получава много внимание. Това честно ли е?

— Нека сменим темата — казвам аз и оставям приборите. Взирам се в чинията си, ужасът от стореното се промъква крадешком от стомаха ми. Не бива да правя това. Вдигам поглед към Рей, който седи възмутен, наперен и всезнаещ. — Не ми харесва да говориш така за други човешки същества, Рей, съжалявам, но не ми харесва. Нямаш представа как живеят хората, може да си мислиш, че знаеш, но ако не си го преживял, ако не си живял с години при други условия, нямаш никаква представа. Някои наистина са такива, но много повече не са. Не ми харесва да говориш така гадно за хората. Затова, моля те, нека сменим темата и да не продължаваме с това.

— Да, съгласен съм — казва Луис, очевидно облекчен, че съм го казала, преди да се е наложило да го изрече той. — Нека сменим темата.

— Да, Рей, нека сменим темата — добавя Имоджин през зъби. Той ще си има големи проблеми тази нощ.

Поглеждам към чинията си. Аз си имам големи проблеми сега. Изправям се, слагам салфетката върху недоядената порция и казвам:

— Бихте ли ме извинили. Трябва да отскоча до банята.

 

 

Аз на 29.

— Мислех, че си престанала да го правиш, Фрони. Каза, че нямаш нужда от помощ, и ми обеща да спреш.

— Не съм обещала. Казах, че ще опитам.

— Не можеш ли просто да ядеш и да спреш да го правиш?

— Не зная.

— Това ме убива, Фрони. Убива ме, че не мога да ти помогна, че не мога да те накарам да спреш. Не те ли правя достатъчно щастлива? Аз ли ти преча да си щастлива, за да спреш с това? Ще съм съсипан, ако се разделим, но можем да го направим, ако това е нужно, за да спреш.

— Не, не, не. Не искам това. Не искам да се разделяме. Никога. Толкова съм щастлива с теб и с Фийби, не знам защо не мога да спра. Просто не мога.

— Ако го правиш, защото искаш да си слаба, повярвай ми — ти си достатъчно слаба. Ти си съвършена. Не те обичам заради това, че си слаба. Не ме е грижа какво ще е теглото ти.

— Зная. Но останалите ги е грижа.

— Не, не е така. Но дори да беше, какво от това? Защо има значение какво мислят хората?

— Няма, но ако отслабна още малко, никой никога няма да каже нищо за външния ми вид. Няма да ме мислят за дебела крава. Няма да смятат, че нещо не ми е наред. Просто искам да сваля още мъничко.

— Не е нужно да сваляш повече килограми. Никога не е било нужно.

— Ти не ме познаваш, когато бях по-млада. Затова съм скрила всички снимки от теб. Бях огромна.

— Дори да си била огромна, какво от това? Какво лошо има да си огромен?

— Какво лошо има ли? Ти луд ли си? Всичко е лошо. Хората те гледат с презрение, мислят те за мързелив, лаком и непривлекателен. Не можеш да влезеш в дрехите и постоянно ти навират в очите някакви статистики как си щял да умреш млад, защото си лаком и мързелив.

— И слабите хора умират. Всички умират, без значение от килограмите. Освен това четох малко за онова, което правиш, и за трайните увреждания, които причинява: ронещи се зъби, подути слюнчени жлези, остеопороза, аритмия…

— Всичко е много по-лесно и по-хубаво, ако си слаб. Животът е по-лесен и хората се отнасят по-добре с теб. Ако си дебел, не струваш нищо.

— И вече не се чувстваш така, след като свали толкова килограми?

— Не.

 

 

Успявам да вървя нормално, не хуквам по стълбите, както ми се иска. Изкачвам ги една по една, сякаш в мен няма вулкан, готов да изригне. Вървя по коридора към банята.

От тоалетната излиза Деймиън, зад него се чува шум от пълнещото се казанче. Той е най-големият син на Имоджин от първия й брак. Висок, атлетичен, без да е твърде едър, с дълга провиснала коса, за да може — предполагам — да я отмята от лицето си или да се крие зад нея.

Той застива, когато ме вижда да се приближавам. Внезапно пребледнява, сякаш се опитва да реши какво да направи с изражението си: усмивка, гримаса или да изглежда както изглежда сега — ужсѐн. Много хора изглеждат така: изплашени от мен, защото не знаят какво да кажат. Не знаят какво ще ме разплаче или ще ме накара да им се разкрещя, затова са много плахи по време на разговора, а неудобството от срещата с преживял загуба човек, се излъчва от тях на вълни.

Виждала съм го обаче много пъти след Онзи ден. Дойде на погребението, понякога оставя Зейн. Миналото лято завърши университета „Линкълн“ и се върна да живее пак тук. Някъде по това време Фийби започна да прекарва дълги часове с телефона си.

— Здравей, Деймиън — казвам аз.

— Хм… здравейте… госпожо Макълрой — казва той.

Може би съм твърде мнителна. Може винаги да си е бил такъв, може би и той изпитва неудобство като всички останали. Как да съм забелязала, като едва през последните месеци започнах да забелязвам каквото и да било?

— Как върви търсенето на работа? — питам аз.

— Ами… — Минава покрай мен на път за стаята си. — Добре.

— Още не си намерил?

— Ами… не.

— Това означава, че по цял ден си тук — казвам аз. — Не ти ли е скучно?

— Ами не… аз… излизам.

— С кого?

— Ами… с приятели.

— С приятелка, може би?

Той пребледнява още повече.

— Нещо такова.

— Какво имаш пред…

— Аз… трябва да вървя. Извинете. Чао. — Тръгва толкова бързо, хуква толкова бързо към стълбището за таванския етаж, че не успявам да кажа нищо повече.

Ако е той, бог да му е на помощ.

Затварям вратата на банята, после тихо се приготвям да направя онова, за което съм дошла. Не мога да се бавя прекалено много, не искам другите да се питат какво ми става.