Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (37)

Тридесет и шеста глава

Снимката е още там.

Затварям и заключвам вратата на спалнята, коленича и я напипвам в найлоновия джоб А4, залепен за таблата на леглото. Цялото ми тяло се отпуска, когато пръстите ми се плъзват по хладния найлон и усещат издутината и ръбовете на плика.

Чук-чук-чук! по вратата ме стряска. Отдръпвам пръсти и се отдалечавам от скривалището си.

— Да?

— Саф-арон — казва леля Бети. — Може ли да говоря с теб?

Тя се опира на стената, когато излизам от спалнята. Днес е с руса, дълга до брадичката перука и перлени обеци. Облечена е с дългото си черно копринено кимоно и е обута с розови чехли с пухкави помпони. Няма грим, но не се нуждае от него, защото притежава устойчива красота, която се подчертава и подхранва от отношението й към живота: „Мога да правя каквото поискам“.

— Разбира се — казвам й. — Нека поговорим в твоята стая. — Ще й дам възможност да остане там след разговора. Леля Бети понякога се движи като носена от ангели, без да издава никакъв шум, а понякога, например днес, е бавна и скована. Никога не съм я питала какво й има, дали счупената преди време става се обажда, или пък е нещо друго, защото подозирам, че ще ме прати по дяволите, задето се опитвам да я превърна в нещо, което не е — иначе казано, във възрастен човек, който говори за болежките си. Не съм се сещала да я запиша при някой лекар. Трябва да добавя това в списъка.

— Не е нищо спешно — казва тя. Опира длан на стената, която води към таванския етаж, за да се подкрепя и пристъпва. Може би трябваше да сложа Зейн там. Дори не помислих за това. Старата Сафрон, онази, която бях, преди да стана жената, която изпусна къпините, щеше да се сети. Щеше да премести Зейн или Фийби в стаята на тавана, макар че тя заема цялата дължина на къщата и има голям дрешник под стрехите и баня с тоалетна. Старата Сафрон щеше да запише час на леля Бети при лекар и зъболекар, щеше да се погрижи тя да има достъп до всичко, от което се нуждае.

Тя се отпуска тежко на леглото, изритва чехлите и потърква бедрото, на което бе счупила ставата.

— Ако беше мъж, с десет години по-млад и без роднинска връзка с мен, щях да те накарам да се съблечеш гол до кръста, за да ми разтриеш краката — казва тя и се смее величествено.

— Наистина нямам нужда да чувам подобни неща — отговарям аз.

За две седмици е превърнала стаята в своя: всяка равна повърхност е покрита със снимки в рамки — уловени мигове на хора, които е обичала, места, които е посетила, другите „знаменитости“, на които е било позволено да се снимат с нея. Леглото е украсено с нейната лъскава шоколадовокафява покривка на ромбчета. Тя има и шоколадовокафяви набръчкани килимчета във формата на сърце от двете страни на леглото. Пред и около камината е натрупала книги, вероятно най-ценните й. Има стотици книги на склад. Така изглеждаше спалнята в стария й апартамент, така изглеждаше спалнята й във всичките й „апартаменти“ в различните комплекси, в които живееше. Знам, че в банята ще видя редица перуки върху черни безлики манекени.

— По-рано се обади брат ми — казва тя бързо и решително, сякаш съобщава неприятни новини. — Иска да знае дали съм говорила с теб, защото каза, че Елизабет ти звъняла наскоро.

— Да, звъня ми.

— Не искаше ли да говориш с нея?

— Не особено.

— Те искат да дойдат.

— Знам.

— Казах им, че стаята за гости е заета от мен — той беше доста изненадан, — затова се съгласиха да дойдат за ден или да отседнат в хотел.

— Ясно. Казаха ли кога?

— Мисля, че този уикенд, заради почивния ден на банките, но ти ще трябва да им се обадиш, за да се разберете.

— Да, сигурно ще трябва.

— Искаш ли да отида да живея при тях? — пита тя така бързо и решително, както когато ми съобщи, че бащата на Джоел й се е обадил.

— Какво? Не! Как изобщо си го помисли? Нежелана ли те карам да се чувстваш? Защото съжалявам, ако е било така.

— Не, не, дете, не е заради това, но в момента тук се случват твърде много неща. Ти нямаш нужда аз и моите боклуци да задръстваме живота ти.

— Ти си част от това, което се случва тук, лельо Бети. За добро или за лошо, може би за твое нещастие. А имаш ли представа през каква огромна агония преминахме, докато обзаведем таванския етаж? Джоел винаги е планирал да живееш с нас. Преди да отидеш в твоите „селища“, той знаеше, че ще дойде момент, когато ще трябва да си сред други хора. И после, когато ти отиде в твоите „домове“, той знаеше, че все някога ще те изгонят оттам и искаше да живееш точно където си сега. Мислех, че аз съм маниачка на тема контрол, но се оказва, че той е бил такъв. Ще ми се да ме слушаш повече, но това не променя факта, че сега тази къща е твой дом.

Леля Бети се усмихва с обичайната си дяволита усмивка.

— Ти си добро момиче, Саф-арон. Харесвам те.

— Въпреки че няма да ти позволя да пушиш в къщата.

— Въпреки това.

— Трябва да се хващам за работа — казвам, въпреки че това е последното, което ми се прави сега. Умът ми все отлита към Фийби, към смелото изражение на лицето й, когато влезе през портата на училището и отблъсна предложението ми да отида с нея, за да се видя с директора и господин Брумсгроув. Умът ми отлита към Зейн, който през последните дни отново стана необичайно мълчалив. След смъртта на Джоел той се промени, обикновено жизнената му натура се преобрази за една нощ. Говори с леля Бети и за известно време почти си беше предишният, но сега му е трудно. Дори отмених забраната за телевизия, защото изглежда твърде умърлушен и разстроен. Мислите ми отлитат към Фин и колко много го нараних. Вината ми отлита към Луис, който сега е в училището и няма представа, че съм решила да не се виждаме — не и сега. Сърцето ми отлита към снимката и писмата на долния етаж и започва да препуска и разбърква гаденето все по-бързо и по-бързо.

— Никой не ти е казвал, нали, че най-голямата загуба, когато любим човек умре, е загубата на самата теб казва леля Бети.

Сядам на стола и се фокусирам отново в нея.

— Когато станеш на моите години, ще си изгубила много хора. Помня, когато първия мъж, с когото правих секс… О, виж си само физиономията, Саф-арон. Правила съм секс, приеми го. Докъде бях стигнала? Помня, когато първият мъж, с когото бях интимна, умря. Той беше първият ми починал близък. Не беше толкова хубаво накрая и не беше някаква голяма любов, но когато си отиде, аз плаках. Седях у дома и плаках, защото той ми беше първият. Той беше първият човек на моята възраст, който умираше, и аз знаех, че ще губя хора, че всички ще ме напускат, докато дойде моят ред. И няма да мога да направя нищо. Плачех за себе си заради предстоящите загуби или поне така си мислех. С времето разбрах, че плача и защото Бети, която бях, когато той беше жив, вече я няма. Той беше част от мен, без значение дали това ми харесваше, и внезапно си отиде. Онази, която бях, ролята ми в света, определена от него, свърши. Колкото по-близка си с някого, толкова по-голяма част от себе си губиш, струва ми се.

За първи път виждам леля Бети под маската. Внезапно изглежда невероятно човешка, лицето й е белязано от болка, очите й, които обикновено са с цвят на течен махагон, като на Джоел, Фийби и Зейн, са насълзени. Никога не съм я виждала да плаче. Не мисля, че и тя ме е виждала да плача. Въпреки всичко не сме плакали заедно. Дори без сълзи знам колко тъжна беше. Колко тъжна е сега.

— Бях готова на всичко за Джоел — казва тя, като примигва, за да прогони сълзите. — Мисля, че съм късметлийка, защото все още имам теб, все още имам децата, вие сте малка част от него и по някакъв начин играете същата роля в живота ми. Аз още съм леля Бети. Не съм същата обаче, никога няма да бъда жената, която правеше всички онези неща, за които родителите му не разбираха. Знаеш ли, че аз му купих първата кутия с презервативи. О, виж си само физиономията! Не исках да ставам старата леля Бети, преди да ми е дошло времето, а и моето момче беше такъв хубавец. Много момичета го преследваха. Ето защо разбрах, че си специална, когато те доведе при мен. Единствено теб доведе доброволно — за всички други трябваше аз да уреждам срещите.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Гневна ли си понякога, че вече не си жената, която е с него? — пита тя. — Звучи странно, но ти ме разбиращ, нали?

Кимам.

— Не, не съм гневна понякога — отговарям. — За да съм честна, по-честна от много време насам, когато не съм изтръпнала и неспособна да чувствам нищо, изпитвам само гняв. Истински гняв. Към света, към себе си, към Джоел. Към всичко. Не мога да говоря за това, разбира се, защото не бива да се чувствам така, нали? Особено защото съм жена, тъй като гневът те кара да изглеждаш студена и непривлекателна. Аз трябва да съм крехка и скимтяща, да търся нечия помощ, за да излекувам сърцето си, а всъщност искам само да крещя на онзи, който позволи това да се случи. Или да троша, за да излея този гняв. Не мога, но така се чувствам постоянно. Мислех си, че досега ще съм го преодоляла, защото това обещават всички неща, които изчетох по въпроса за загубата на близък. Там пише, че ще се чувствам гневна и после ще премина към нещо друго, към друг „етап“, като депресия или приемане, или нещо друго. Каквото и да е друго. Мисля дори, че отчаянието би свършило работа. Но продължавам да чувствам дълбок, неукротим гняв. — Понякога си мисля, че живея като насън, защото не искам да се справя с гнева, който кипи в мен. Не искам да съм жената, която се гневи. Не искам да съм неженствена, некрасива, защото изпитвам така неженска емоция. От мен се очаква да съм депресирана или мълчалива, или хлипаща развалина; по-лесно е да си жена, която се взира с копнеж в пространството, докато я понижават на работа, докато учители и приятели се отнасят снизходително с нея, докато убиец я тероризира, отколкото да бъда жената, която изпитва такъв силен гняв от несправедливостта на всичко. Да бъда човекът, който изчука най-добрия приятел на съпруга си, защото имаше нужда от секс и от физически отдушник и имаше нужда да усеща нечия кожа до себе си. Аз съм Гневната вдовица, но не мога да бъда такава пред света, защото не това очаква светът от мен. Сълзи, да; но да изливам гнева си към всичко, защото светът ме прецака — това не.

— И тогава, разбира се, идва вината — казва леля Бети.

Нима е толкова очевидно? — питам се аз. Сигурно нося вината като наметало, щом леля Бети я споменава, както и Луис вчера. Или просто тя се досеща как бих могла да се чувствам?

— Какво за вината?

— Не чувстваш ли по-скоро вина, отколкото гняв?

— Може би. Не знам. — Знам само, че имам възел в мен, усукан, извит, сложен, който не мога да развържа. Всеки шанс, който получавам, всеки път, когато си мисля, че имам причина да се усмихна, да се отпусна, да бъда себе си, към възела се добавя нова нишка — втъкана в него, усукана, циментирана върху първоначалния възел.

Леля Бети затваря очи, но веднага се принуждава да ги отвори.

— Мисля, че е време да започна да работя.

— Благодаря, че поговорихме — казва тя.

— И аз ти благодаря.

— Джоел не би имал нищо против, ако намериш някого — добавя тя. — Стига да е добър с теб и децата, Джоел не би имал нищо против да си с друг, дори да е за малко.

— Вероятно си права. Но аз имам против. Всъщност доста.

Бих искала да бъдем приятелки? — пишеше убийцата на Джоел. По някаква причина това ме разстройва. Подозирам, че е искрена. Подозирам, че наистина вярва, че някой може да стане приятел с човека, който е убил любимия му. И това ме разстройва по начини, които още не съм способна да определя.