Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (17)

Шестнадесета глава

Зън-зън! — отеква в тихата къща. Както винаги за миг се изкушавам да не отворя, да не пусна вътре онова, което е от другата страна на вратата. Често се питам какво щеше да се случи Онзи ден, ако не бях отворила вратата ако не бяха могли да ми кажат новината. Дали още щеше да е истина? Дали той още щеше да е с мен? Или щяха да ме преследват из цял Брайтън — из целия свят, — за да ми кажат, за да променят живота ми?

Мъжът на прага е възможно най-нежеланият. След снощи, като наказание за онова, което бях признала пред себе си, прочетох остатъка от писмото. То ме пренесе пак назад, но аз бях подготвена и събрах всичките си сили. Затова не стана така внезапно, жестоко и неочаквано като преди, не го усетих като такава огромна умствена, емоционална и физическа травма. Но все пак ме преобърна по много начини. А писмото, което намерих на изтривалката, когато се върнах късно снощи, още е непрочетено. Прибрах го при другото, защото нямам нужда от още наказание.

Думите в първото писмо, макар и не така мощни като при първия прочит, опасаха спомените ми за онова време като червена панделка, кичозна опаковка на нещо, което предпочитам да захвърля в неизследвано кътче на съзнанието си и никога да не вадя на светло. Ето защо не искам този човек тук, той ме накара да се изправя пред нещо, което не искам да признавам.

— Здравей — казва той.

— Здравей — отвръщам. Искам да съм студена, леденостудена, но не успявам да го постигна, сякаш е нещо на висок рафт, което съм избутала твърде назад и вече не мога да го достига, дори изправена на пръсти.

— Казвам се Луис Брумсгроув и съм класният ръководител на дъщеря ви от „Сейнт Алисън“. Освен това съм баща на момчето, от което тя забременя. Бих искал да говоря с вас, ако е възможно.

— Да, възможно е. — Луис. Първото му име е Луис. Не мисля, че го знаех. Или пък съм го знаела, може да съм го дочула от някоя майка и не съм му обърнала внимание, защото тогава той не означаваше нищо за мен. Или пък той ми го е казал през последната година и нещо, а аз съм го пропуснала, както пропуснах още много неща.

— Не съм съвсем сигурен какво се случи в кръчмата — казва той внимателно, когато влизаме в кухнята. — Но си помислих, че ще е най-добре да дойда, за да обсъдим разумно ситуацията. — Забелязвам, че се отдръпва в най-далечния край на кухнята, докато аз стоя до вратата, до бюфета, в който държа тефтера с рецепти. Взимам го и го оставям. Отварям го върху мраморната повърхност, прелиствам страниците, без да виждам и една дума. Вдигам го пред лицето си, сякаш ако го държа по-близо, ще успея да прочета нещо.

Накрая затръшвам твърдата корица, покрита с кристални пеперуди, подарък от Фийби и Зейн за Деня на майката миналата година, бутам го настрани и се взирам в пространството за миг. Мисля, че ще направя пълнени камби за вечеря. Имам фета, имам камби, имам босилек, имам и лют пипер. Ще ги направя за вечеря. Може би с печени сардини. Не, Зейн ги мрази. Може да направя домашна пица и салата. Да, това ще свърши работа. Пълнени чушки, пица, салата.

— Слушаш ли ме Сафрон? — пита Луис, пробива си път в мислите ми. — Мога ли да те наричам Сафрон.

Сърцето ми пърха, неспокойно и развълнувано. Струва ми се, че не бие както трябва в гърдите ми. Дишането ми е твърде плитко, вероятно заради странното пресекливо стакато на сърцето.

— Можеш — отвръщам. Опитвам да се концентрирам върху нещо друго, но той все пак прониква. Ако се концентрирам върху нещо друго, може би няма да повърна отгоре му и гаденето ще утихне.

— Чу ли какво казах?

— Да.

Той изпълва пропастта между нас с дълбока въздишка. Раздразнение.

— Нещо нередно ли направих? — пита накрая.

Да. Разбира се, че си направил. Как така не знаеш?

— Не.

— Сигурна ли си… е, както и да е. Говорих с Къртис, отначало твърдеше, че не й е казвал такова нещо. Когато го попитах дали на всичко отгоре иска да изкара Фийби лъжкиня, той призна. Не мога да повярвам, че е направил такава глупост.

— Глупост — отеквам аз.

— Ако нямаш нищо против — казва Луис, — бих искал Къртис да отиде с Фийби на следващото посещение при лекаря.

— Защо?

— Трябва да участва възможно най-много в това. Не може да носи бебето или да роди, но искам да знае какво е да подчиняваш живота си на прегледи и така нататък. Какво е за нея.

Спирам да се суетя и за първи път се концентрирам в човека пред мен. Пак се случва: внезапното, почти напълно нежелано осъзнаване, че е мъж. Може би заради начина, по който са стиснати устните му, или заради изправената поза, или защото тъмните, почти черни очи, по-видими без очилата, са фокусирани в мен. Той е мъж, той е тук, той създава спирала от всякакви приятно смущаващи чувства в центъра на гърдите ми.

— А ако тя реши да не продължи бременността?

— Предполагам, че ще има поне едно посещение при лекаря заради това, и бих искал той да отиде. И да отиде с нея после. Доколкото е възможно, не искам да му се спестява нищо от това, през което Фийби преминава. Той трябва да разбере какво е, особено ако не искаме да го направи отново.

— Говориш сериозно, нали?

— Да. Виждал съм го много пъти преди и винаги съм смятал, че на момчетата им се разминава твърде леко в такива ситуации. Това се превръща в „проблем“ на момичето, а момчетата често са защитени от реалността му. Затова се опитах да му набия в главата винаги да използва предпазни средства… Явно лекциите ми са останали нечути. Може би ако мине през процеса, ще го разбере.

— Да, може би.

— Къде е Фийби? А другото ти дете, Зейн?

— Изведоха възрастната си леля по магазините. Ако я познаваше, щеше да знаеш защо съм толкова нервна в момента. Без съмнение скоро ще се появи някой на прага ми, за да се оплаква от нея — или от тях.

Казвам му, че сме сами в къщата. Тялото ми се облива с топлина, смущение и неочаквано, ирационално желание. Отчаяно търся какво да правя, къде да гледам, свеждам поглед към ръцете си, търся нещо, което ще ме отрезви от опияняващите чувства, причинени от присъствието на Луис. Погледът към ръцете ми винаги ме приземява: ноктите ми са късо изрязани, малки полумесеци в края на пръстите ми; кожата е гладка над мрежа изпъкнали вени, защото редовно я мажа с овлажнител; но кокалчетата ми са груби заради времето, в което не съм се грижила добре за тях, когато не помислях за ръцете си и как те ще издадат липсата на грижа и внимание към самата мен.

— Как се справя Фийби? — пита Луис в пореден опит да наруши мълчанието, да мине през бариерата ми. — Напредна ли в процеса на взимане на решение?

Свивам ръце, обещавам си да се погрижа за тях, извръщам се от Луис и се концентрирам отново върху покрития с пеперудки бележник, който пази тайните на моя готварски живот. Тайните на настоящия ми живот всъщност. Преди понеделник, преди посещението в училището, което промени всичко, животът ми започна да се върти около готвенето: приготвяне, печене, създаване. Обръщам се към Луис.

— Когато снощи казах, че тя не говори с мен, ти какво си помисли — че преувеличавам или лъжа?

Той поглежда встрани и се прокашля, не ми е нужен друг отговор.

— Не излъгах. Тя не говори с мен. Дъщеря ми премина през нещо ужасно наскоро и това означава, че трябва да внимавам как се държа с нея и какво казвам, защото не искам да я травмирам допълнително. Така че тя не говори с мен и аз не я притискам.

— А ти? Как се справяш след травмата?

— Не зная — признавам. — Но по отношение на това поне знам кой е бащата. — И за пореден път от четвъртък насам отново виждам как Къртис докосва Фийби: предпазливо, почти почтително я обгръща с ръка; сякаш не е свикнал да го прави; сякаш е мечтал за това, но не го е правил много често. Нещо тук не е наред. Думите пасват, но начинът, по който се държат един с друг, ме кара да се питам дали той е бащата. Освен това онзи, който убеждава момиче, че не може да забременее първия път, не би показвал към него почти благоговейното уважение, което Къртис показа към Фийби, нито пък щеше да дойде и да признае така лесно — момчета, които лъжат и манипулират, са страхливци, които се крият по всеки възможен начин. На много нива не вярвам, че Къртис е бащата, но защо и двамата ще лъжат?

— Ако някога поискаш да поговориш… — казва Луис.

— Благодаря, но в случай че още не си разбрал, неохотата на Фийби да говори е наследена от някого, а баща й беше най-общителният човек на земята.

Погледът на господин Брумсгроув се спира на снимката на Джоел, Фийби и Зейн, излегнати на канапето в нашето бунгало на брега. Снимката е закачена с магнитче чайка на вратата на сребристия ни хладилник. Още една снимка, която не съм виждала от цяла вечност, макар че гледам към нея всеки ден, няколко пъти на ден, когато отивам към хладилника.

Джоел, когото познавам, живее в сърцето ми, нося го в главата си; той е навсякъде около мен и изцяло в мен. Не ми трябва да гледам снимките, за да знам как изглежда, не ми трябва да затварям очи, за да върна образа му. Той е тук. Неговият отпечатък, отпечатъкът, който остави върху живота ми, е винаги тук.

— Натъжих те — казва господин Брумсгроув. — Не исках.

— Аз съм винаги тъжна — отговарям. — Просто понякога го скривам по-добре.

— Разбирам.

Въздухът около нас внезапно се сгъстява от нещото, което усетих снощи, преди да избягам: потенциал. Нещо, което би могло да се случи. Нещо, което може да се случи.

Отрязвам дръжките на чушките. Издълбавам ги, почиствам всички семена. В купа смесвам фета, босилек, чили и зехтин. О, зехтин.

— Нямам зехтин — казвам на глас.

— Това някаква парола ли е?

— Ще правя пълнени камби с фета за вечеря, но нямам зехтин. Забравих да купя онзи ден. Използвах последния за пестото и мислех да купя, но после ми се обадиха от училището и… останах без зехтин.

— Много ли готвиш?

— Не. Всъщност да. Но това са нови неща за мен. Гурмето беше специалност на Джоел. Предполагам, че следвам стъпките му. Преди той да… започна да пише готварска книга. Просто за забавление, не смяташе да я публикува. Искам да я довърша. Мислех да дам да я отпечатат професионално, за да му направя подарък, щом я приключи, но той… Искам аз да я довърша вместо него. Заради мен и заради него. Затова експериментирам с вкусове и идеи, опитвам разни неща. Тази рецепта с фета е нов фаворит… Нали уж казах, че не съм от приказливите?

— Мисля, че е чудесно — усмихва се той. Усмивката му променя формата на лицето му, кара ме да поема рязко въздух и да извърна очи. — Имам предвид идеята да довършиш готварската книга и за говоренето. Особено ми харесва говоренето.

— Ласкател.

— Измисли ли име на книгата?

— Ние го измислихме заедно. Вкусовете на… — Думата засяда в гърлото ми, закача се там от смущение. Луис Брумсгроув чака търпеливо да довърша изречението. Думата „любов“ не бива да бъде произнасяна пред такъв като него. Неприлично е, нередно…

— Вкусовете на…? — окуражава ме той.

— А, нищо. Не знам изобщо защо заговорих за това. Нямам много време в момента, защото леля, лелята на Джоел, се нанесе, и заради Зейн, Фийби и работата. Не, нищо няма да стане.

От цяла вечност не съм говорила толкова много за Джоел. В момента използвам съпруга си. Изграждам барикада около себе си; бариера между мен и този мъж, който не спираше да нахлува в мислите ми снощи в промеждутъците между мислите за писмото.

Зън-зън — звънецът носи облекчение. Едва не се затичвам към вратата, отварям я широко, надявам се, че някой ще се опита да ми продаде нещо, за да не съм сама с този мъж.

Фин.

Не можа ли да е някой от Църквата на светците от Последния ден, не можа ли да е някой, който предлага да измие колата ми, или пощальон с пратка. От всички, които можех да завлека вътре за разговор, трябваше да е точно най-добрият приятел на Джоел. Който ме видя снощи с мъжа, застанал сега в кухнята ми.

— Здрасти — усмихва се той както обикновено.

— Здрасти — отговарям. Стакатото на сърцето ми става нестройно и ме оглушава.

— Да вляза ли? — пита той.

— О, да, разбира се, разбира се. Тъкмо бях в кухнята. Макар че ми пише съобщения почти всеки ден, за да пита как е Фийби и как се справям аз, не съм го уведомила, че съм разбрала кой е бащата.

Добре обучен да влиза в своя на практика втори дом, той изритва черните кожени обувки и окачва сивия си суичър на закачалката.

— Е, оказа се, че съм свободен за вечеря и се питах какво ли готвиш? — казва той с крива усмивка.

— Би ли останал за вечеря, Фин? — питам аз.

— Наистина ли? — пита театрално. — Много мило от твоя страна. Надявам се, че не се натрапвам.

— Голям си чаровник, като истинска маймуна — казвам аз. Тази жизнерадостност ще трае до края на коридора, докато пристъпим прага на кухнята.

— О, ама маймуната… Всъщност кое е най-очарователното животно? — пита той, когато минава от меднозлатистото дърво в коридора към белите плочки на кухнята. Не стига много далеч, не стига дори до петното, преди да спре.

— Змията? — пита Луис Брумсгроув, сякаш е участвал в разговора. — Кое друго животно има нужда да е чаровно?

— Змиите са влечуги — заявява Фин, взира се в него с презрението, което би показал Зейн.

— Вярно е.

— Фин, това е Луис Брумсгроув — бащата на момчето, което е отговорно за, ами за това, което става с Фийби. Луис, това е Фин Макстоун. Той беше най-добрият приятел на съпруга ми, откакто са били на осемнайсет, и очевидно сега е моят най-добър приятел.

Те стискат здраво ръцете си, кратко, недружелюбно, сякаш предпочитат да си ударят по един юмрук. Фин винаги е бил покровителствен към мен, но през последните осемнайсет месеца ме закриля от всичко, което може да се обърка. Без него и Имоджин щях да рухна напълно, нямаше да мога да функционирам, защото бях скована от шок; повлечена от инерция. Когато имам нужда от него, той се намесва и прави каквото трябва.

Проблемът на Луис е, че си пада по мен. Арогантно е да мисля така, но той не ме харесва, защото смята, че съм красива или невероятна, нито се е влюбил от пръв поглед; той вярва, че съм крехка. Харесва ме като деликатно малко цвете, отчасти прекършено от загубата на съпруга, цвете, което има нужда от помощ и грижи, за да възвърне цветчетата си. Харесва му да се изживява като реаниматор, като човек, който ще ми помогне да преодолея това. Появата на Фин, очевидната му близост с мен поставя Луис на заден план — аз не съм сама, не съм толкова изолирана, имам подкрепа… освен това под формата на доста хубав мъж.

— Ще си тръгвам — казва Луис и се изправя, защото досега се е облягал на плота. Двамата са с еднакъв ръст и това като че ли ги смущава — всеки се е надявал да превъзхожда другия физически.

— Ще ти се обадя за срещите — казва ми Луис.

— Да, да, обади се — казвам, нетърпелива това да приключи.

— Фин, радвам се, че се запознахме.

— Да, разбира се.

На входната врата Луис не бърза, не изгаря от желание да си тръгне.

— Пази се.

— Ще се пазя — отвръщам.

Той открито оглежда лицето ми, кафяво-черните очи са почти хипнотизиращи.

— Когато те срещнах за първи път, реших, че нямаш понятие от нищо, макар да знаех какво се е случило със съпруга ти — казва той. — Помислих си, че аз съм много по-просветен от теб, но същото се случи и на мен. Предполагам, че се сблъсках с реалността, нали?

Кимам. Очаква се да го успокоя, да му кажа, че аз съм била по-лошия родител, а той е възпитавал добре сина си, но просто е лош късмет, че и двамата се оказахме на едно и също място. Очаква се да добавя, че ще работим заедно, за да оправим нещата. За нещастие на Луис това няма да се случи.

— Довиждане тогава — казва той разочарован, че не плъзнах пръсти в ръката, която ми подаде, че не се обвързвам с него заради обстоятелствата.

— Довиждане — усмихвам му се и затварям вратата, прогонвам го.

 

 

— Какво беше това? — пита Фин още щом влизам в кухнята.

— Кое какво е?

— Ти и той. — Изплюва думата, която се отнася до Луис Брумсгроув, сякаш е жълто-зелена заразна храчка. — Той снощи ти държеше ръката, а днес… Какво става, Саф?

— Фийби е бременна. Не иска да говори с мен. По някаква причина говори с него и със сина му, момчето, което я забремени. Опитвам се да разбера каквото мога по всеки възможен начин. Ето това става. — Реших ли какво ще готвя за вечеря? Моркови? Може да направя нещо с моркови. Имам две торби моркови в хладилника. Може да добавя тиква, джинджифил и ябълка и да направя супа. Джоел обичаше супа. Той обичаше тази супа. И той не ми държеше ръката снощи, а ме докосна по някаква причина и съм сигурна, че аз отдръпнах ръката си. — Имам ли джинджифил? Тръгвам към хладилника и без да виждам снимките, се взирам право в тях, отварям вратата, дърпам прозрачното пластмасово чекмедже със зеленчуците. Пазарувах в понеделник, когато още не осъзнавах, докато не направих пестото, колко малко зехтин ми е останал, затова чекмеджето е почти пълно с различни цветни зеленчуци, някои в найлонови торби, други в кафяви хартиени торби, трети без торби, и затова ми трябват няколко опита, за да го отворя напълно.

— Между вас очевидно има някакво напрежение, и не само заради случилото се с Фийби — настоява Фин.

— Щом казваш, Фин, но се питам дали няма да мислиш така за всеки мъж, с когото говоря, само защото не е Джоел.

— Ти не само говореше с него.

Целина… домати… моркови… краставици… рукола… пак моркови… три пакета чушки… лимони… джинджифил. Имам джинджифил. Но нямам тиква. Кога съм използвала тиквата? Не обръщам внимание на Фин. Понякога няма друг начин. Когато откачи заради нещо, не му обръщам внимание, оставям го да излее всичко, да изпусне парата.

Вадя пилешки хапки от чекмеджето за месо, после свалям цяла глава чесън от горната лавица. Не, не знам за какво ми е това. Връщам ги на местата им в хладилника. Ще измисля нещо. Пак ги вадя. Правя го няколко пъти и когато затварям хладилника, без пиле или чесън, Фин стои точно зад него и ме стряска.

Оставил е косата си да израсте през последната година и нещо и тя се спуска на тъмни, случайни къдрици около главата и лицето му. Сега се фокусирам върху лицето. Има прав нос, изпъкнали скули, нежни очи и красива уста. Знам какво ще каже тази уста и повече от всичко ми се иска да не го прави.

— Ще говорим ли някога за онова, което се случи между нас? — казва той.

Знаех, че този ден ще дойде, нямаше как иначе, естествено. Но понякога успявам да се убедя, че не се е случвало, затова няма нужда от този разговор. Понякога ми се струва напълно абсурдно, че аз — ние — сме могли да направим такова нещо. Понякога си го спомням изцяло и имам чувството, че ще умра от срам.

— Не искам никога да говоря за това — казвам му.

Тъмносините очи не се откъсват от моите.

— Но ще трябва, нали?

Да, мисля си и бавно кимам, ще трябва.

Понякога ми се ще да можех да се върна назад и да поправя всички грешки, които съм правила след Онзи ден — първо тази ще излича.