Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (20)

Деветнадесета глава

Цифрата „1“ просветва на екрана на телефонния секретар.

Мразя съобщения на телефонния секретар. Никога не са за добро и няма да мога да се стегна достатъчно за гласа, който ще чуя, нито за новините, които ще ми съобщи. Поне на мобилния мога да изключа разговор, да видя кой ще остави съобщение. След смъртта на Джоел голямата безлика „преса“ някак беше намерила номера на домашния ни телефон, въпреки че никога не е бил в указателя, и той не спираше да звъни. Къщата беше тиха, освен когато звънеше телефонът. Седяхме, без да можем да продумаме, и телефонът започваше да звъни, а аз не знаех дали да вдигна, в случай че е някой, който познава Джоел и не знае за случилото се, някой, който не е чул новините и трябва да му съобщя, или пък е някой, който иска да му обясня какъв е бил Джоел Макълрой.

Накрая го изключих и го включих едва шест месеца по-късно, когато смених номера.

Все още ме обзема тревога обаче, когато видя, че има съобщение на секретаря, защото не знам кой го е оставил. Натискам триъгълния бутон и се предавам на прищявката на онзи, който е решил, че иска да говори с мен.

— Здравейте, Сафрон, Фийби и Зейн. — Стомахът ми се преобръща, секунди преди сърцето ми да се изпълни с лед. Винаги се случва, когато чуя гласа й. — Надявам се, че сте добре. Много бихме искали да говорим с вас и вероятно да ви посетим в не твърде далечното бъдеще. Имаме чувството, че не сме ви виждали отдавна. Моля, обадете се при първа възможност. Дочуване.

Пръстът ми се насочва право към бутона за изтриване и аз изпитвам леко задоволство при мисълта, че просто мога да излича гласа й — и нежеланото й присъствие в дома ми. Не мога да я мразя, защото тя е майка на Джоел, но мога да поддържам това много здравословно нехаресване.

15 години преди Онзи ден (август, 1996)

— Много ми е приятно да се запознаем — казах на господин и госпожа Макълрой, докато седяхме около кръгла маса в ресторант в Централен Лондон.

Джоел беше много настоятелен да_ не_ ходим в дома им на първата ни среща. Каза, че те много се гордеели с него и рядко канели хора там, особено такива, които не познават добре, но истината беше очевидна: в ресторант не можехме да останем дълго. По този начин Джоел ми казваше, че леля Бети — с която се бях запознала преди седем месеца, след като с него излизахме от пет месеца, — е права: родителите му щяха да ме намразят.

Концентрирах се върху усилието да не си играя с бялата памучна салфетка в скута ми, да не подреждам приборите, да не нагласям чинията на еднакво разстояние от ножовете и вилиците. Вече бях забелязала почти недоловимото едновременно повдигане на веждите им, когато пристигнаха десет минути по-рано в „Браунс“, голям ресторант в Ковънт Гардън в Лондон, където бях идвала на обяд с клиенти, и видяха, че сме вече тук. Сякаш се бяха надявали да закъснеем или да дойдем навреме, за да е нещо, заради което веднага няма да ме харесат.

Ресторантите и храненето навън с хора, които не познавам, винаги ме изнервяха. Храненето с хора, които исках да впечатля, беше още по-мъчително, но нямаше как да го обясня на Джоел, без да усложнявам ненужно нещата. Той не би разбрал, че в главата ми има цял каталог от неща, които могат да се объркат: да се накапя с храна, да съборя чаша вино (не че щях да пия и да рискувам да ме помислят за алкохоличка), да произнеса нещо грешно, макар че много добре знам как се произнася, да препъна сервитьора, да ям твърде много и да ме помислят за лакомия, или да ям твърде малко и да ме помислят за анорексичка.

Вече бях в неизгодна позиция — от две седмици бях на диета, за да ми стои съвършено тъмносинята рокля с колан на маргаритки, която купих специално за случая. Но не успях да отслабна — ципът още не се затваряше гладко и тя още беше прилепнала по гърдите и достатъчно тясна на бедрата, за да се набере нагоре, щом седна. Затова трябваше да се спра на розова пола и червена жилетка с кафяв колан, който очертаваше талията ми. Джоел каза, че изглеждам невероятно, но аз не бях сигурна, че ще е достатъчно добро за потенциални свекър и свекърва, особено когато започвах в неизгодна позиция и щяхме да се видим в моята представа за ада.

— Джоел постоянно говори за теб — каза красиво фризираната госпожа Макълрой. Косата й беше изправена, после навита на едри рокли, които бяха създали големи къдрици, обрамчващи лицето й с форма на ябълка. Тя имаше невероятно чиста, кафеено кафява кожа и котешки очи. Не носеше грим, освен тъмнолилаво червило, а тъмносиният й костюм, вероятно „Шанел“, пасваше на закръглената й фигура така, сякаш бе шит за нея. Тя изглеждаше съвършено и прекрасно избегна всякакви любезности по отношение колко приятно е запознанството ни, като категорично фиксира във въздуха над масата ни внушението, че думите на сина й за мен са без значение — и че се очаква сама да заслужа тази репутация.

— Защото тя е съвършена — каза Джоел. Веднага плъзна ръка около мен, напомняне, че съм важна. — Тя е любимата ми тема.

— Като стана дума за теми, знаете ли, че Джоел можеше да учи в Кеймбридж? — попита господин Макълрой. Той излъчваше сериозност, черната му коса бе осеяна със сребристосиви къдрици, махагоново кафявата кожа бе покрита с бръчки, но не прекалено много за човек на неговата възраст. Имаше тъмни замислени очи, които сякаш неуморно търсеха нещо, което да дисекцират, за да разкрият недостатъците му. Той също беше с костюм, марков, но не бях сигурна какъв точно.

— Да, знам това — отговорих с усмивка и ръката ми стисна ръката на Джоел, вече не знаех кой има по-голяма нужда от утеха. Те все още не можеха да преживеят, че той, с неговите възможности, е избрал да прекара година близо до морето, а после да учи продуктов дизайн в университета в Брайтън. Родителите му бяха виждали бъдещето му в академичността, но не и той. — Прекрасно, нали?

— А вие кой университет сте завършили? — попита господин Макълрой.

— Татко — прекъсна го Джоел, — няма нужда от такива въпроси, още дори не сме погледнали менюто.

— Да заключа ли от факта, че синът ми скочи да ви защитава, че не сте учили в университет?

Отчаяно исках да ме харесат, исках да ме харесат, защото обичах сина им толкова много, че понякога ми беше трудно да дишам. Говорехме за брак, за бебе — имах нужда те да ме харесат, за да не застават на пътя ни. Не исках постоянно да търсят начини да изразят неодобрението си към мен. Ако успеех да предотвратя това, може би с Джоел щяхме да имаме някакъв шанс. Погледнах го, той ми се усмихна, подкрепяше ме, показваше ми, че отговорът ми няма значение, защото той винаги ще ме обича. Но имаше значение, наистина имаше. Не бях учила в Оксфорд, не бях учила в Кеймбридж, никога нямаше да покрия стандартите им и да бъда достатъчно добра за сина им. Не ми беше лесно да приема това, но трябваше да го направя.

Обърнах се към тях, моите съдии; хората, които стояха между мен и човека, когото обичах.

— Ами не, не съм — отговорих, неспособна да срещна очите им.

Джоел беше смаян, виждах го с периферното си зрение по лицето му, усещах го в начина, по който ръката му леко се отпусна около моята.

Моят отговор доведе до желания резултат: потенциалните ми свекър и свекърва се отпуснаха, защото всички негативни, стереотипни очаквания, които бяха имали за мен, изличиха напрежението им. Аз бях най-лошият им кошмар, но поне вече го знаеха и знаеха как да говорят с мен, приеха, че дори да имам някакви илюзии относно положението си, те ще могат да ме сложат на място с някой коментар, намекваш, че аз няма как да разбера, защото не съм учила в университет.

— Моля те, не го прави отново — каза ми тъжно Джоел по-късно. — Не ми пука какво мислят другите, дори не ми пука какво мислят те.

В ярък контраст с родителите му, които говореха много, Джоел мълча до края на вечерята, също като мен. Той мълча и във влака към дома, макар че държеше ръката ми. Заговори едва сега, когато бяхме сгушени в спалнята му, с преплетени тела на двойното му легло.

— Но, Джоел — възразих аз, — нали видя колко доволни останаха от това. Беше по-лесно да се престоря…

— Ти не се преструваше — сряза ме той. — Ти ги излъга. Аз не обичам лъжите, Фрони.

— Аз също, но, Джоел, ако им бях казала истината, че съм учила в един от петте най-добри университета в страната, те до края на вечерята щяха да се опитват да намерят начин да ме уязвят. Щеше да е ужасно. Така беше по-лесно.

— Не ми пука — отговори той. — Не го прави.

Родителите му бяха спокойни и отпуснати, ведри и почти приятни след лъжата ми. Тогава бях сигурна, че Джоел ще разбере, че това е единственият начин. Понякога една лъжа е единственият начин да оправиш нещата.

— Няма да го правя отново — казах. — Обещавам.

Ако наистина си го обичала с цялото си сърце, както го обичах аз, нямаше да се държиш така. Тези думи от третото писмо се разляха като отровна боя в застоялата вода на онова, което госпожа Макълрой обикновено говори за мен, понякога дори в мое присъствие.

Взирам се в телефонния секретар. Ще ми се да имаше начин да върна записа, за да го изтрия отново.

Неделя, 21 април

Сафрон,

Защо затвори щорите на спалнята? Трябваше да ги оставиш отворени. Не се засягай от думите ми.

Съжалявам. Изнервям се, всеки ден, в който го няма, ме разстройва, а някои дни са по-лоши от други и тогава минавам в атака. Извинявай, че ти се нахвърлих така.

Позволиха ти да го видиш в болницата, нали? След това? Позволиха ти да го докоснеш за последен път, което сигурно е било успокояващо. Ти организира погребението му. Ти избра къде ще го положат, ти избра надгробния му камък, ти написа онези думи на него. Аз го обичах толкова много, поне колкото теб, а не можех да направя нищо от това.

Сега разбираш ли защо понякога говоря така? Имам чувството, че съм лишена от твърде много неща.

Моля те, продължавай да живееш живота си както искаш, няма проблем.

О