Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (36)

Тридесет и пета глава

6 месеца преди Онзи ден (април, 2011)

— Знаеше ЛИ, че тя бяга от училище? — Джоел беше вбесен. Обикаляше спалнята, опитваше се и не успяваше да успокои гласа си.

— Да, Джоел, знаех. Всъщност дори няколко пъти бягах с нея.

— Не е смешно — сопна се той.

— Добре. Не е смешно, когато съм саркастична. Ще трябва да го отбележа в работната си автобиография.

— Фрони…

— Не аз съм бягала от училище, затова не разбирам защо трябва да крещиш на мен. Но ако настояваш да се държиш така, сякаш аз съм виновна, ще продължа да бъда несмешно саркастична. Така че успокой се… и да седнем да поговорим за това както трябва?

— Тя и още две момичета са избягали и са взели влака за Уортинг. Всичко можеше да се случи и никога нямаше да узнаем какво е правила там.

Главата ми кимна, сякаш това не ми беше хрумвало, сякаш вече не бях проиграла няколко сценария с лош край.

— Проблемът е там, Джоел, че ние с теб сме били от децата, които никога не са и помисляли да избягат от училище. Не разбираме нейния начин на мислене.

— Ще й дам един начин на мислене — каза той.

— Да, точно така. Мислиш, че просто си извадил лош късмет, че са ти се обадили от училището? Дванайсетгодишната ти дъщеря знае това, което знаем всички — че те върти на малкия си пръст. Ще примигне с големите очи, ще извие устни надолу в гримаса „О, тате, съжалявам“ и ти ще й помогнеш да планира следващата екскурзия.

— Не съм толкова лош.

— Напротив.

— Добре де, такъв съм. Какво ще правим?

— Ще я ударим там, където ще я заболи. Никакъв телефон и удоволствието да я придружаваме на отиване и връщане от училище всяка сутрин за неопределен период от време.

— Не може ли поне да й се развикам? — пита той.

— Опитай, но когато започнеш да плачеш вместо нея заради нещастното й изражение, не тичай при мен.

— Наистина съм жалък, нали?

— Само когато опре до децата ти, скъпи. Затова имаш мен. Аз не се притеснявам да й се карам за такива неща.

— Аз ще съм до теб, за да покажа подкрепата си. Освен това аз ще й поискам телефона.

— Фантастично. Щом приключим с нея, тя никога вече няма да помисли да избяга от училище.