Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (55)

Петдесет и четвърта глава

Килията ми е доста уютна.

Седя на тънкия, покрит с найлон матрак, който не осигурява никакъв буфер между задника ми и твърдия метал на леглото. Грубите стени са боядисани в странно светлобежово, вероятно за да изглежда стаята по-голяма. Високо на стената има прозорец с матирано подсилено (предполагам) стъкло. В единия край на леглото има метална тоалетна чиния и метална мивка на стената. Мирише, разбира се: смесица от острата миризма на химически дезинфектант, застоялата вода в тоалетната, както и на потта на предишния обитател. Може би дори има нещо повече, може би миризмата идва от престъпленията на хората били тук; може би тя се излъчва от тях и попива в стените, спотайва се тук като заразна болест, чака следващият престъпник да добави своята, да допринесе към миризливата мръсна болест, която пълзи зловещо към носа на следващия обитател. Може би всички добавят към миризмата, затова всеки усеща нещо различно и променя заразата на престъплението.

Прогонвам тези откачени мисли, защото, напомням си, килията е уютна.

Не е толкова малка и клаустрофобична. Не ми се иска да се разкрещя и да дера по металната врага, или пък да се покатеря по стената към прозореца, за да го разбия и да вкарам малко въздух.

Взеха ми маратонките и чантата, палтото, колана и чорапите. Обувките, предполагам, стоят отвън, до вратата на килията ми, като останалите, които видях наредени пред другите килии, когато ме доведоха тук.

Сърцето ми подскача и цялото ми тяло се напряга, когато вратата се отключва и се отваря. Това е полицаят за връзка с моето семейство. Спира на прага. Ясно виждам какво ще направя: скачам, повалям го и бягам оттук. Ще трябва да спра да си взема маратонките и няма да стигна доникъде без чантата си, дори да си спомня как се излиза от сградата. Идеята е нелепа, но повечето ми действия напоследък не са особено разумни, нали?

Той въздъхва дълбоко, въздишка на объркан, подразнен, загрижен приятел, и физиономията му е съответстваща, преди да дойде да седне възможно най-далеч от мен на тясното късо легло. Поне остави вратата отворена. Поне ми остави илюзията, че мога да избягам.

— Не мислех, че ще се видим отново толкова скоро, госпожо Макълрой.

— Исках да проверя дали ще можете да кажете два път поред името ми правилно. И ура! Получи се. Браво.

Това не му се струва смешно, но е леко развеселен.

— Какво става, госпожо Макълрой? Не можах да повярвам на очите си, когато видях името ви в списъка със задържаните. Увреждане на чужда собственост?

Той е искрено загрижен за мен. Почти съм трогната от вълната загриженост, която внезапно усещам от него. Той е толкова млад и като че ли се е променил много за съвсем кратко време.

— Как се казвате? — питам го.

Той примигва.

— Не знаете името ми?

Клатя глава.

— Не съм ви го казвал, или сте го забравили?

— Не сте ми го казвали. Когато дойдохте в къщата ми за първи път, и двамата не си казахте имената. Съобщихте ми най-лошите новини, които някога съм чувала, а не ви знаех имената. А после така и не ги научих. Всички други се представяха, но вие не.

— Трябва да съм го направил. — Той е отворил широко очи, търси в паметта си, преглежда онова време; иска да открие момента, когато ми се е представил. Бях в дома й всеки ден — мисли си. — Трябва да съм й казал името си. — Трябва да съм го направил — повтаря си, неспособен да открие момента, когато ми е позволил да знам кой е.

Клатя глава.

Той притваря очи със съжаление.

— Понякога преглеждам вашия случай и толкова много съжалявам — казва повече на себе си, отколкото на мен. — Научих много оттогава.

— Но не и как да ми кажете името си явно — шегувам се аз.

— Младши детектив Клайв Малоун.

— Приятно ми е да се запознаем, Клайв Малоун.

— Госпожо Макълрой, вие сте в ареста, не мисля, че има от какво да ви е приятно.

— Така е, прав сте. Дъщеря ми е в болница и ще е чудесно, ако мога да се върна при нея.

— Опасявам се, че известно време ще останете тук. Не мога да направя нищо по въпроса.

— Не искам да правите нищо. Исках само да покажа на онзи мъж, мъжа, чиято кола потроших, че трябвала стои далеч от дъщеря ми.

— Има по-добри начини за това — отвръща той.

— Да, така е. Исках да ме арестуват. Аз бях така лоша майка, така отсъстваща, не обръщах внимание и дори не забелязах колко ужасни стават нещата. Исках да ме заключите за наказание. Това, че изкарах ангелите на копелето, което злоупотреби с дъщеря ми, беше бонус. Няма да ида в затвора обаче, нали?

— Не. Ако се признаете за виновна, ще се погрижа да придвижат разпита ви по-бързо и да ви освободят възможно най-скоро.

— Благодаря ви, Клайв Малоун.

— Това е най-малкото, което мога да направя, като се имат предвид обстоятелствата.

— Предполагам, че няма да оставите вратата отворена? — питам го, когато става да си тръгне.

— Опасявам се, че не. Но ще се погрижа да ви преместят в стая за разпит.

— Благодаря ви.

Клайв Малоун ми се усмихва, преди да изчезне. Свивам колене до гърдите си и свеждам глава към тях. Заслужавам да бъда тук. Наистина заслужавам. Не само защото разбих колата на Рей Норбът, а заради всичко.

Аз обаче ще обърна това. Ще го оправя. Трябва.

Леля Бети и Фийби спят, когато се връщам в болницата.

Леля Бети е направила своята магия и някой й е намерил удобно кресло и тя се е настанила под две бели одеяла на ромбчета. В тъмнината на стаята аз се отпускам в стола, на който седях по-рано, писукането накъсва тишината, светлинките отварят дупчици в мрака.

Искам да се изкъпя, искам да отмия престъпленията, сред които седях в затворническата килия. Искам да се прочистя така, че да мога да започна наново, на чисто. Би било хубаво, нали? Символично.

Възможно най-тихо местя стола си към Фийби и посягам към нея. Опирам чело в сплетените ни ръце. Без нея, без Зейн, не би имало смисъл.

Затварям очи и заспивам. На сутринта всичко ще е по-добре.

Четвъртък, 23 май

Сафрон,

Толкова си приличаме с теб.

Когато потроши колата на онова копеле, изпитваше гняв като мен, нали? Видях го на лицето ти, невероятно мощен прилив. Сякаш се превърна в друг човек.

Чух какво каза. Радвам се, че му го каза. Той е отвратителен. Съжалявам, че си мислех, че Фийби спи с всички наред. Това, което й е причинил, е ужасно.

Някой ми каза, че си се признала за виновна, затова са те пуснали толкова скоро? Защо го направи? На твое място щях да им обясня какво е направил той и те щяха да осъзнаят, че си го е заслужил.

Мисля, че щяха да разберат и защо го сторих аз. Не го бях планирала, но когато се случи, се чувствах като теб — бях почти заслепена от гняв заради онова, което той ми говореше. От думите, които ти му беше сложила в устата, но той не бе длъжен да ги изрича, нали? Бях уредила нещата така, че да останем сами. Нямаше кой да ни види и да ти каже. А той продължи да повтаря онези неща.

Не трябваше да става така. Бях толкова… вбесена. Но ти вече ме разбираш, нали? Разбираш защо му се случи каквото му се случи. Аз не го убих, не го бях планирала, просто гневът ме превзе.

Скокът от кола към човек не е чак толкова голям, ако така си мислиш.

Смятам, че трябва да се срещнем и да поговорим. Мисля, че можем да бъдем приятелки, наистина.

О