Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (62)

Шестдесет и първа глава

— Моля те, не го прави отново, Саф — казва ми Фин до входната врата. Наел е микробус от приятел, за да ни откара от болницата ден по-късно от очакваното, защото криминалистите още работеха в къщата и аз трябваше да купя нова задна врата.

Фин все още не ме поглежда. Той посещаваше Фийби всеки ден, настоя да ни откара до дома, но аз съм причината за болката му и поради това не ме поглежда. Не осъзнава колко е ужасно човек, когото обичаш, нарочно да не те поглежда, въпреки че стои точно пред теб, и да се преструва, че ти си само празно място. Празно. Не осъзнава, че това ме наранява толкова, колкото и отказът му да бъде наблизо.

— Какво да не правя? — питам.

— Това, което направи с полицията, без да ни кажеш. Жената, която уби Джоел, е невероятно опасна. Ако тя… Просто недей, става ли? Ще ти извия врата, ако се изложиш отново на такъв риск. Ясно ли е?

— Кристално ясно. Фин?

— Да? — отвръща.

Искам да му кажа: Знаеше ли, че Джоел няма да се върне?

— Не ме наричай повече Саф.

Сега очите му се фокусират върху мен, море от объркване под смръщените вежди.

— Защо?

— Само приятелите ме наричат Саф. Ти вече не искаш да си ми приятел, затова спри да правиш неща, които само приятелите ми правят.

Гледам как Фин преглъща буцата в гърлото си и вдига бавно глава, като се взира в лицето ми, за да види дали съм сериозна.

Аз искам да го попитам: Кога осъзна, че той няма да се върне? Така празен отвътре ли се почувства, както мен сега, когато знам, че ще е завинаги?

— Какво има? — питам. — Не играя ли добре ролята? Или се очаква кротко да приема края на нашето приятелство и да се примиря, че не ме поглеждаш?

— Ти беше тази, която…

Искам да кажа това: Това усещане за сиротност отминава ли? Защото ти каза, че ще се науча да живея около болката и аз се уча, но какво става с това опустошение, с тази пустота вътре? Те ще отминат ли?

— Аз исках да поговорим, но ти отказа.

Той снишава глас:

— За какво да говорим? Аз съм ти само приятел. Онова между нас беше само секс. Какво има да говорим?

Искам да го помоля: Просто трябва да знам дали ще стане по-добре и всичко отново ще бъде наред.

— Моля те, знаеш, че не е толкова просто.

— Няма за какво да говорим — казва той.

— Има.

Той клати глава. Знам защо не иска да говори. По същата причина, по която аз не искам да изричам всички онези чувства: мисълта, че болката, която отговорите ще донесат, ще е твърде голяма; и аз не съм единствената, която ще избяга от пътя им, за да избегне и болката, Фин също.

— Няма да те наричам повече Саф — заявява той.

— Добре. Чудесно.

Трябва да се махна, преди той да излезе и да затвори вратата след себе си. Не мога да го гледам пак как си отива. Той постоянно го прави и всеки път боли малко повече, особено сега, когато вече е сигурно, че не мога да разчитам вече на него да бъде онзи, който ще ми каже, че всичко ще се оправи.

Фийби е инсталирана на дивана под завивката с морски пейзаж, пухкави бели възглавници са наредени зад нея, а сребристото дистанционно е в ръката й. Зейн, който почти не се отделя от нея, откакто се върна преди два дни, седи на земята, облегнат на дивана до главата й, за да са възможно най-близо. Леля Бети дреме в креслото до еркерния прозорец. Последните няколко дни в болницата бяха много изморителни, предполагам, че и тя е изненадана от себе си. Вече е доброволка и се грижи за болните, ще набира средства за болницата и ще поддържа мобилна библиотека. Възнамерява да започне с книгите, които държи на склад, но това означава, че аз ще трябва да финансирам това и да я карам до „работа“, както тя се изразява.

За първи път, откакто я познавам, не е слагала перука от няколко дни. Дори когато беше в болницата със счупената става, в часовете за посещения тя носеше перука и дори грим. Сега дългата й до брадичката коса е сресана назад и обрамчва лицето й като осеян със сиво-черен облак. Тя изглежда съвсем различен човек, макар че все още гримира очите си и носи червило. През последните дни осъзнах, че тя вече не се крие зад грима, сега тя го носи, за да подчертае чертите й, а не да ги скрие. Леля Бети най-сетне е готова да се изправи пред света.

В този момент главата й се отмята назад и устата й се отваря широко, зъбите с техния пачуърк от сиво-черни пломби се разкриват пред цялата стая. Тя не изпълва съвсем кафявото кожено кресло, не както Джоел го изпълваше. Това беше „неговото“ кресло и навремето бих я помолила да се премести, като кажа, че другаде ще й е по-удобно. Сега я оставям там. Няма значение, че седи там, защото той няма да се върне. Той няма да седне отново там. Той наистина си отиде.

— Кой иска чаша чай/горещ шоколад/кафе/ябълков сок — може и не под формата на течност? — питам аз.

Кънтяща тишина в отговор.

— Добре, тогава ще направя за себе си — казвам.

— Добре, мамо — отвръща Фийби.

— Всичко ще бъде наред, нали знаеш, мамо? — казва внезапно и неочаквано Зейн.

Смръщвам се на сина си.

— Така е — добавя Фийби с кимване.

— Точно така. — Поглеждам към леля Бети, очаквам да добави нещо остроумно. Тя обаче хърка.

Децата се усмихват и аз също намирам усмивката си.

Всичко ще бъде наред, нали знаеш, мамо. Чувам тези думи през целия ден. Когато си лягам вечерта, не просто поглеждам към частта на Джоел, ами се и изтягам на нея, опитвам се да докосна двете страни на леглото с разперените си ръце.

Всичко ще бъде наред, нали знаеш, мамо.

Пръстите ми не стигат до края, но аз все така се протягам, разпъвам се до край, за да докосна страните на леглото, отчаяно искам да направя невъзможното. Защото изглежда невъзможно всичко да бъде наред. Животът да продължи, макар че той няма да се върне.

Накрая се отказвам, спирам да се протягам, спирам да опитвам да сторя невъзможното и притичвам.

Аз съм неподвижна и слушам пак онези думи:

Всичко ще бъде наред, нали знаеш, мамо.

— Така е, Фрони — представям си, че мога да чуя Джоел, — обещавам ти, всичко ще бъде наред.