Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (24)

Двадесет и трета глава

— Мамо, мамо — казва трескаво Фийби. Разтърсва ме, пръстите й се впиват в рамото ми, сякаш се е вкопчила в ръба на скала над дълбока пропаст.

— Будна съм, будна съм — отвръщам. Принуждавам очите си да се отварят и да се надигна. — Будна съм. — Обикновено не спя толкова дълбоко, затова съм дезориентирана от внезапното събуждане. На светлината, която идва от коридора, виждам, че е коленичила до леглото ми, и веднага забелязвам страхът, който се разлива по лицето й.

— Какво има? — Примигвам усилено, за да се събудя съвсем, да дойда на себе си.

— Някой се опитва да влезе в къщата — шепне тя.

Тялото и умът ми се сковават.

— Какво?

— Чух ги под стаята си, опитват се да разбият задната врата.

Автоматично се озъртам към мястото на Джоел. Какво щеше да направи той?

Когато се нанесохме тук, се страхувахме да не стане нещо подобно: никога не бяхме разполагали с толкова голямо пространство, с толкова много врати и прозорци и места за проникване, за които само ние бяхме отговорни. Всяка нощ обикаляхме къщата и проверявахме дали е заключено, спяхме нащрек, в случай че някой опита да влезе. Джоел обикаляше всяка нощ и проверяваше дали всичко е заключено. Знаехме, че вероятно ще успеем да се справим с мисълта за кражба, но не и с мисълта, че любимите ни вещи могат да бъдат повредени или че някой ще се разхожда из дома ни и ще го заразява с нежеланото си присъствие.

С времето тази тревога отшумя, намерихме други неща, за които да мислим. Никога не бяхме планирали какво ще правим, ако се случи нещо подобно, и сега нямам представа какво да сторя.

Дали да покажем на натрапника, че сме будни, като включим осветление, вдигнем много шум и се надяваме да го изплашим? Или да се скрием и да се обадим в полицията? Или да проверя дали дъщеря ми е права, преди да пускам в ход поредната драма?

— Покажи ми — казвам й.

Следвана от Фийби, аз вървя бързо и тихо по покрития със син килим коридор, покрай банята, покрай стаята на Зейн, покрай стълбите към таванския етаж, докато не стигаме до нейната стая в дъното на къщата, над кухнята.

Заставам до прозореца и почти веднага го чувам: някой стърже по задната врата и от време на време спира, за да провери дали ще се отвори. Въпреки разстоянието от вратата до стаята на Фийби нечии усърдни опити да проникне в къщата ми се чуват съвсем ясно. Очевидно не е професионалист, защото вече щеше да я влязъл. Не е и небрежен аматьор, защото щеше да се опита да разбие вратата. Шумът — накланям глава към него, за да го чуя по-добре — е като от вкарване на ключета в ключалка. Един след друг, ключовете влизат в ключалката, после следва пауза — макар че ключалката не се е превъртяла, — за да опита дръжката. Очаква да влезе. Само въпрос на време е.

Не мога да погледна, за да го видя, да го идентифицирам, защото задната врата не се вижда заради издатината на кухненската пристройка.

Мобилният на Фийби е до леглото й, дълга черна жица се проточва от него до контакта. Аз внимателно го изключвам, после възможно най-тихо се отдръпвам в стаята, почти се препъвам във Фийби, която чака на прага с ужасено лице.

— Добре, Фийби, искам да дойдеш с мен да събудим брат ти шепна аз. — А после вие двамата ще се качите в стаята на леля Бети и ще се заключите вътре. — Подавам й мобилния. След това се обадете на 999. Разбра ли?

Очите й са станали двойни, с огромни бели кръгове и съвсем малки стопени в махагона зеници, и тя отказва да свие пръсти около телефона. Страхува се да говори с полицията, да не би да признае спонтанно какво знае за смъртта на Джоел.

— Знам, че се страхуваш от полицията — шепна аз. — Но само те могат да ни помогнат в тази ситуация? — Бутам телефона в ръката й.

Тя бавно го поема и кима неохотно.

— Когато им се обадиш, им кажи, че някой влиза в къщата и че сте две деца и възрастна дама. Това ще ги накара да реагират по-бързо.

Зейн винаги спи дълбоко — дори съм чистила с прахосмукачка стаята му, докато той спи и не помръдва. Будя го цяла вечност и за да не извика, покривам устата му с ръка, като тупам с пръсти по устните си с другата.

— Качи се с Фийби в стаята на леля Бети — шепна му. — Опитайте се да сте много тихи, там тя ще ти обясни какво става.

— Чакай, къде отиваш, мамо? — пита тихо Фийби.

— Ще се промъкна долу и ще включа осветлението, за да се опитам да ги изплаша.

— Не, не можеш… — протестират и двамата.

— Няма страшно. Особено след като се обадите на полицията.

И двамата тръгват неохотно, затова стоя пред покритите с килим стълби към тавана, докато се качат. Фийби свети с телефона си и те завиват зад ъгъла към площадката. Виждам синкавото сияние, което озарява площадката, и ги чувам как отварят вратата на стаята на леля Бети. Когато затварят и ключалката се завърта, аз се връщам в спалнята си. Преди да грабна телефона си, навличам пуловера на Джоел.

Лесно се избягват скърцащите дъски по площадката и стълбите — правя го от девет години, несъзнателно ги прескачам, за да не събудя децата си или съпруга си, когато трябва да сляза долу посред нощ. Щом стигам долу, внезапно ме обзема гняв. Преди бях изплашена, сега съм ядосана. Защото това е поредното „трудно“ нещо в живота ни: смъртта на Джоел, глупавата ситуация на работа, бременността на Фийби и писмата. Защо на нас? Защо на нас?

Иде ми да грабна големия чадър, който стои до стълбите на закачалката за чадъри, и да се втурна в кухнята с писъци, право към задната врата. Искам да изплаша до смърт онзи, който се опитва да проникне. Искам да усети, дори за част от секундата, страхът, който изпитваме ние.

— Децата ти не бива да губят още един родител — каза ми Фин. Тези думи ме спират да се втурна натам. Много ми се иска, но не мога. Не знам кой е, какво иска и дали носи оръжие. Не знам на какво ще се натъкна и дали то няма да остави децата ми сирачета.

Знам само, че този крадец си мисли, че има ключ за нашата къща и че нарочно е дошъл тук. Къщата ни граничи със съседски градини, единственият достъп от улицата е по малката пътечка от другата страна на съседната къща. И тази пътечка води към тяхната задна градина. Къщата им е винаги тъмна, те често отсъстват, така че ако беше крадец, щеше да му е по-лесно да избере тяхната къща. Не нашата. Къщата, за която смята, че има ключ.

Сърцето ми бумти нестройно и силно: не както онази нощ, когато се карах с Фин, не както когато бях с Луис в кухнята. Сега бие настойчиво и силно като никога преди.

Дишай дълбоко, казвам си, докато чакам в коридора, на няколко крачки от дневната, и се взирам в затворената врата на кухнята. Дишай дълбоко. Джоел все се оплакваше, че никога не затварям вратите, преди да си легна.

— Това може да ни спаси в случай на пожар — казваше той, — ще удържи пламъците в една стая. — От Онзи ден постоянно си напомням да го правя.

Дишай дълбоко. Пристъпвам към закачалката за чадъри, пръстите ми се свиват около студената дръжка, имитация на дърво, на големия чадър, който подариха на Джоел, когато работеше по дизайна на серия продукти за голяма брайтънска компания. Възможно най-тихо плъзгам чадъра от месинговата закачалка и се приближавам да чакам до бялата кухненска врата от шест панела. Дишай дълбоко, дишай дълбоко.

Чувам ги в далечината. Онова, което съм чакала — силния настоятелен вой на полицейски сирени. Когато се приближават и се уверявам, че са се насочили към нас, отварям рязко вратата на кухнята и включвам осветлението, което за миг ме заслепява с яркостта си, която отскача от белите повърхности и белия под. Фигурата зад задната врата е дребна, слаба, скрита отчасти от матираното стъкло. Тя замръзва за секунда, преди да се окопити, да хвърли онова, което държи, и да хукне към мрака на градината.

Ужасена съм, вцепенена на мястото си. Знам кой ни е набелязал.

Нощта около къщата ни се изпълва със сирени и сини просветващи светлини, врати на коли се отварят и затръшват. Чува се силно, ужасяващо за миг чукане по вратата, сред прашенето на радиостанции.

Не мога да помръдна. Стоя върху петното в кухнята и се взирам в мястото, където Одра, жената, която уби Джоел, се опитваше да проникне в дома ни.