Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (14)

Тринадесета глава

5 години преди Онзи ден (май, 2006)

— Мислиш ли, че ще се справиш, ако нещо ужасно се случи с мен?

— Ще се наложи, всички трябва да се справят, но ще съм ужасно тъжна.

— Аз също ще съм тъжен.

— Но няма да мога да тъгувам постоянно.

— Какво? Да не би вече да имаш предвид някого за мой заместник?

— Какво? Казах, че няма да мога да тъгувам вечно, а не че бих те заменила с друг.

— Е, защо няма да можеш да ме замениш, след като няма да тъгуваш вечно? Знам, че няма да ти е никак трудно да намериш друг, но просто няма да можеш да ме замениш толкова лесно. Аз съм незаменим.

— Няма да те заменя. Кой би могъл да те замени? Ти си откачен по много специален начин. Искам да кажа, че наистина си незаменим.

— Никога не ме заменяй. Искам да ти липсвам вечно. Дори да срещнеш някой друг, трябва да е след много, много години. И дори тогава няма да можеш да го обичаш повече от мен. Става ли?

— Ами…

— Става ли?

— Става.

— Виж, не съм несправедлив, пак ще можеш да се влюбиш, само не забравяй, че…

— Не бива да го обичам повече от теб.

— Абсолютно. И знаеш ли, аз също ще се постарая да не го правя.

— Какво… Я ела тук! Заслужаваш едно здраво гъделичкане заради това. Ела тук, ела тук.

Вторник, 18 април

Скъпа Сафрон,

Надявам се, нямаш нищо против, че ти пиша отново. Както казах, имам чувството, че те познавам. Преди беше странно освобождаващо да ти напиша всичко това, като знам, че ти, като моя майка изповедник, ще го прочетеш и ще разбереш.

Досега нямах възможност да говоря с никого за случилото се. Казвам на хората, че съм толкова унила, защото съм изгубила скъп човек, и техните реакции са най-различни, но не съм сигурна коя предпочитам.

За теб по-трудно ли е, или по-лесно, когато всички знаят? Когато се случи, аз можех само да кажа, че го познавам и че съм шокирана. Не можех да призная колко добре го познавах, защото щях да съм принудена да призная, че въпреки близостта ни, аз живеех извън страната и не можах да отида на погребението.

Ти като че ли се справяш добре, което все е нещо. Мислех, че животът ти ще спре и няма да можеш да функционираш. Но виждам, че се справяш добре.

Когато споменах за реакциите на хората, исках да те питам как ги приемаш ти? Кои реакции са най-лошите? Хората, които се преструват, че не се е случило, хората, които не ти позволяват да го забравиш и очакват да останеш скована, или онези, които очакват вече да си го преодоляла, защото си скърбила достатъчно? Това е минно поле, нали, да се справяш с реакциите на другите към твоята мъка.

Но ти явно се справяш добре. Радвам се, донякъде, защото не е нужно да чувствам толкова голяма вина.

Освен това се надявам да не направиш нещо много глупаво, като например да покажеш това или другото писмо на полицията. Само ще създадеш проблеми и тревоги. Обаче не мисля, че би го направила. Иначе Фийби щеше да е казала на полицията какво се случи, нали? Наистина се надявам да не бъркам. Със сигурност дъщеря ти е споделила всичко с теб и вече ти е казала истината.

Ако не е, моля те, бъди внимателна с нея. Тя е още дете.

Отново ти благодаря, че ме изслуша/прочете.

Сърдечни поздрави,

О