Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (41)

Четиридесета глава

Луис Брумсгроув прегръща дъщеря ми.

Нямам представа защо я е прегърнал, но предполагам, че не искат да бъдат видени, заради това са в малка уличка зад училището. Това, че Кевин ме прати за зелен хайвер, за да изкопча някаква поръчка от незаинтересована компания близо до крайбрежната на Шорхам, е най-хубавото, което ми се случи днес. Без да знам защо, инстинктите ми подсказаха да мина по прекия път от Олд Шорхам Роуд към Дайк Роуд и те са тук.

И двамата не ме забелязват, разбира се, и двамата са твърде погълнати един от друг. Цялото ми същество като че ли напуска тялото ми, докато отминавам с колата, не искам да събуждам подозрение, като спра, без значение колко ми се иска да изскоча от колата и да ги разделя. Спирам малко по-надолу от другата страна на пътя, зад един червен модерен „Бийтъл“, за да мога да ги виждам.

Сигурна съм, че не са ме забелязали, докато с трепереща ръка разкопчавам предпазния колан и се обръщам да ги гледам през задното стъкло.

Вече са се разделили, но още са близо един до друг. Раменете на Фийби са приведени, а по положението на главата й разбирам, че е разстроена. Господин Брумсгроув, какъвто е той за мен в района на училището, слуша какво му говори тя. Не мога да ги чуя, разбира се, но явно думите й го карат да сложи ръце на раменете й, да продължи да я слуша, а после се случва отново: прегръща я и я притиска към себе си.

На учителите, доколкото знам, не е позволено да докосват по този начин учениците си. Ако изобщо ги докосват. Със сигурност не и два пъти за една минута.

Господин Брумсгроув прегръща дъщеря ми.

Не е Деймиън. Той е. През цялото време е бил той. Ето защо се опитваше да ме свали, не мен, дъщеря ми иска. Разсейваше ме с опитите да „се изчукаме“, както би се изразила Фийби, за да може да прилага магиите си върху нея. И аз бях достатъчно глупава, за да се вържа. Дори си помислих, че някой друг, освен Джоел ме харесва, намира ме за привлекателна, преди да ме е опознал. Когато ми позволяваха да ходя на училищни дискотеки, винаги стоях отстрани до последния бавен танц, никой дори не поглеждаше към мен. Когато започнах да ходя по клубове в университета, бях усвоила изкуството да танцувам сама, да се наслаждавам на това, докато всичките ми приятелки се натискаха с някого или си тръгваха с него. В онези дни не бях дебела, не като в училище, но не бях и толкова слаба, че да стана видима или привлекателна за някой, който също не се опитва да хване последния влак. Никой не се опитваше цяла нощ да ме уговори да легна с него, само ме поглеждаха към един и половина сутринта, когато по всичко личеше, че ще се приберат сами — и аз осъзнавах, че съм по-добре от нищо.

Луис Брумсгроув сигурно е видял това в мен, сигурно е знаел що за възрастна жена съм пораснала от онова дете. Сигурно се е досетил, че ще се поддам на ласкателства и няма да забележа какво прави с дъщеря ми. Как изпълва главата й с лъжи, като позволява на сина си да поеме вината, за стореното от него.

Те се разделят, той явно осъзнава, че някой може да ги види. Отстъпва назад, слага ръце на раменете й и свежда глава, за да й говори. Главата на Фийби още е сведена, но виждам, че кима, съгласява се с него. Вероятно е някаква вариация на: Скоро ще бъдем заедно, скъпа, обещавам ти.

Внезапно, изненадващо, той отстъпва още по-назад, пъха ръце в джобовете си и като че ли е смутен. Дори от разстояние виждам, че Фийби не го гледа с копнеж, както очаквах да гледа мъжа, когото е почувствала толкова близък, че е поискала да легне с него. Гледа го, както се гледа учител, дори баща. Така ли е успял да я прелъсти? Да я обърка, чрез липсващата част в живота й?

Зейн стана мълчалив, Фийби стана изпълнена с вина версия на себе си. Тя се държи нормално, но се обвинява и продължава да го прави. Може би отчаяно търси някаква бащинска фигура в живота си, някой, който може частично да запълни празнината, оставена от Джоел. Аз го търся чрез готвенето, Фийби може би го търси чрез този мъж.

Тя продължава да говори и господин Брумсгроув клати бавно глава, после внезапно отваря безпомощно ръце. Може би тя иска да бъдат открито заедно, а той й казва, че светът няма да разбере, че щом решат какво да правят с бременността й, щом стане на шестнайсет, могат да се съберат официално.

Трябва да знам какво говорят.

Тя няма да ми каже нищо, със сигурност и той. Не мога да позволя това обаче. Каквото и да е „то“. Има нещо странно в начина, по който се обръщат един към друг; не съм сигурна дали е защото трябва постоянно да се преструват пред хората, или просто няма нищо. Виждала съм ги заедно, както виждам всички хора, предполагам, и като че ли не присъства онази латентна интимност, която свързаните хора несъзнателно показват на света; няма смущение, няма тайни погледи или насилено безразличие. Все пак има нещо. Щом той два пъти я прегърна така открито, а тя не се възпротиви, значи има нещо. Може би не съм чак толкова наблюдателна, кол кого си мислех, може би съм пропуснала всичко това и Луис Брумсгроув я е свалял и сега се опитва да сваля мен, за да пропусна онова, което прави с ученичката си, с едно дете — с моето дете.

Тя се връща първа в училище, а господин Брумсгроув остава на улицата, с ръце в джобовете, взира се смутен в земята, докато мине достатъчно време, за да тръгне и той по главната улица към входа ма училището. Изчаквам ги, преди и аз да тръгна. Трябва да намеря начин да науча истината за това.

— Как беше в училище? — питам дъщеря си, когато се качва на седалката до мен.

Свиване на рамене.

— Случи ли се нещо интересно днес? — Да си прегръщала някой от учителите си, с когото може би спиш?

— Не — отговаря тя. Извръща глава и голяма част от тялото си от мен, както направи в деня, когато разбрах, че е бременна, за да се взира през прозореца, да гледа как светът около училището й изчезва зад нас, когато потеглям към дома. Въпреки че шофирам и очите ми са вперени в пътя, усещам отвлечения й поглед. Да, тя мисли за бременността си, без съмнение, но дали защото се е прегръщала днес с бащата, или заради нещо друго? Какво ще е това друго, нямам представа, но се обзалагам, че господин Брумсгроув знае.

— Фийби — казвам, след като се прокашлям, след като се опитвам да отместя тапата от страх от гласните си струни. Тя продължава да се взира през прозореца, да се носи изгубена и безутешна като незакотвен кораб в морето. — Фийби можеш да говориш с мен за всичко и аз ще те изслушам. Ако искаш да ми споделиш какво ще правиш с бременността, аз ще те изслушам с готовност. Ако искаш да ми споделиш за чувствата си към бащата, можем да направим и това. Всичко, по всяко време, говори с мен и аз ще те изслушам.

— Няма.

— Напротив.

— Няма да можеш, мамо, защото ти не разбираш. Майките не разбират.

Тя си мисли, че животът ми започва с Джоел, че не съм съществувала преди него. Първият ми път беше на седемнайсет години, много по-голяма бях от нея, но и аз си мислех, че съм влюбена. Всъщност се преструвах, че си мисля, че съм влюбена, за да мога да го направя, без да изпитвам твърде много вина. Помня как отидохме в неговия малък, мърляв апартамент в Централен Лондон, след като свърши смяната ни в магазина. Харесвах го от седмици и се бях убедила, че нямам нищо против да го оставя да ме съблече и да гледам как си слага презерватив, после да отвърна на целувката му, защото беше любов. Оттогава в мен е останала най-вече преструвката. Не беше ужасно да проникнат в мен за първи път, физически, но аз се преструвах пред него и пред себе си, че чувствам нещо. Че е невероятно, че изобщо изпитвам нещо, докато се движеше над мен и че ще умра, ако не го направя отново с него скоро. Много ме биваше в преструвките.

Престорих се още няколко пъти с него, докато той не реши, че новото момиче от галантерията е по-подходящо от мен. Плаках, защото си мислех, че това се очаква от мен, но всъщност нямах нищо против да не го нравя отново. Ужасно беше унижението, когато го виждах с онова момиче, влюбени, пред хората, макар да беше непреклонен, че нашето „нещо“ трябва да остане в тайна. Техните постоянни лиготии ме върнаха там, където бях преди: отчаяно исках да се справя, да се впиша, да изглеждам по-добре, да се докажа.

— Опитай — казвам на дъщеря си. — Може да се окаже, че „разбирам“.

— Не, благодаря — отвръща тя пренебрежително.

Бип-бип-бип — припява телефонът в сиво тюркоазената раница със знака на „Сейнт Алисън“.

— Телефонът — казвам й, изненадана, че не е вече в ръката й.

— Да, знам.

— Май че имаш съобщение.

— Да, знам.

— Няма ли да го прочетеш?

— Не чета всяко съобщение в секундата, в която го получа — казва тя, отново забила поглед през прозореца.

Откога? — мисля си.

— Как е Алзира напоследък? Не съм чувала да говориш за нея.

Фийби сумти.

— Семейството й се върна в Португалия.

— Кога? Не си споменавала.

— Не си питала.

— О, предполагам, че не съм. — Изчаквам трийсет секунди. — Е, Фийби, някой друг от приятелите ти да се е преселил в чужбина днес?

— Ха-ха, много смешно.

— С кои момичета се движиш сега? Искаш ли да ги поканим на гости?

Тя пак сумти, неприятен звук, наситен с точната доза подигравка, за да ми покаже, че съм смешна.

— За да правиш нелепи забележки и да готвиш странните си ястия? Не, благодаря.

— Е, радвам се, че поне разбрах какво всъщност мислиш за мен. — Егото ми тръпне от ефикасната плесница, която тя му заби.

— Видя ли?

— Предполагам, че наистина правя „нелепи“ според другите коментари. Но колкото и да ти е неприятно, аз съм такава, затова няма да е зле да свикнеш.

— Това не означава, че трябва да го причинявам и на хората.

Тя е нетипично зла, необикновено зла. Знам, че ме мрази, през повечето време не иска да говори с мен, но това е долно, непредизвикано и доста злобно.

— Нещо притеснява ли те? — питам аз.

Тя изчаква секунда, достатъчно, за да предположа отговор: „Да, ти“, но тя казва:

— Не. — Свиването ма рамене, което следва, слага край на разговора; то ми показва, че аз мога да си говоря, ако искам, но тя няма да ме удостои с отговор — дори със свиване на рамене.

Това има нещо общо с Луис Брумсгроув и онова, което видях днес, знам го.

Петък, 10 май

Сафрон,

Много съм разочарована. Мислех, че след последното ми писмо ще направиш опит поне да ме послушаш.

Да докажеш, че ми вярваш, когато казвам, че съжалявам, като поне оставиш щорите отворени или нещо подобно.

Не трябваше да става така.

Моля те, повярвай ми. Моля те покажи ми, че ми имаш доверие, като отвориш отново щорите.

О