Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (22)

Двадесет и първа глава

Телефонът ми писука, имам съобщение: „.“ а отдолу е изписано името на Фин.

Часът е един във вторник сутрин. Няма шанс да заспя, но искам ли това? Мина година, нещата се промениха и след разговора в кухнята в събота и мълчанието му на съобщенията ми „Как си?“ си помислих, че вече не иска да ме вижда, а какво остава за това.

С едно движение отхвърлям завивките и ставам от леглото. Навличам големия пуловер на Джоел и свалям лилавата копринена кърпа от главата си. Сърцето ми отново пърха в диво стакато и затруднява дробовете ми. Вдишвам и издишвам на редовни тласъци, опитвам да се успокоя, докато тихо слизам по стълбите към предната врата с мобилния в ръка.

Той ми се усмихва, облекчен, че съм отворила, но не прави опит да влезе. Казва само:

— Здрасти.

— Здрасти — отговарям объркана и предпазлива.

— Знам, че е късно, но се надявах да излезеш на разходка с мен. Няма да се отдалечаваме много, знам, че децата спят, но много бих искал да поговоря с теб извън къщата. Става ли?

Отговорът ми е колебливо мълчание. Е, поне не иска секс — е първата ми мисъл. Бързо следвана от: Може би тогава щеше да е по-лесно, защото когато правим секс, не говорим, а когато говорим, проваляме всичко.

Не съм сигурна, че трябва да напускам къщата, защото онази жена може да е наблизо. Но едва ли. Не и по това време. Все пак кога ще спи?

— Ако нещо се случи, сигурен съм, че леля Бети ще се справи, докато се върнем — казва Фин. — Обещавам, че няма да се отдалечаваме.

Посягам в джоба на палтото си, което виси на редицата закачалки до вратата, и вадя връзката с ключове за къщата, после обувам маратонките си. Налага се да извъртя крака, за да влязат вътре и петите да паснат на мястото си.

Въздухът е хладен, няма облаци в тъмното небе и светлинното замърсяване не е така силно тази нощ, затова виждам ореола от звезди около Земята. Вероятно трябваше да облека палтото си, не е особено топло, но не искам да се връщам за него и да удължавам всичко това.

На тротоара пред портичката той протяга ръка и аз предпазливо плъзгам своята в нея. Отново се усмихва с облекчение, когато тръгваме по улицата. Приятно е да се държим за ръце, те си пасват, както си пасваха и телата ни. Той прокарва нежно палец по опакото на дланта ми. Нашите тела също си паснаха така — нежно, с обич.

Живея на тясна улица, трудно се минава по нея, когато от двете и страни са паркирани коли, и изглежда по-малка и по-компактна нощем. Лисица се стрелва от една къща от другата страна и изчезва в тясна пресечка до съседната на нашата къща. Трябва да кажа на Зейн за това, много ще се развълнува: той си мисли, че всички лисици са изчезнали от улицата, защото през нощите, когато седяхме и чакахме да ги видим, не се случваше нищо. Предположихме, че са се изнесли другаде, продължили са живота си, както всички трябва да правим, но не е така. Или може да са опитали, да са разбрали, че там не е добре за тях, и са избягали възможно най-бързо, за да се върнат там, откъдето са дошли.

— Имах сестра — казва Фин, когато сме на шест къщи от моята.

— Имаш предвид „имах“, както аз имах съпруг?

— Да, това имам предвид.

— О, съжалявам. Не знаех. Джоел не я е споменавал.

— Джоел не я споменаваше, защото не я познаваше. Тя почина, преди аз да го срещна. Дори със семейството ми не говорим за нея. Твърде болезнено е.

— Господи, съжалявам.

— Благодаря, беше много отдавна. — Това е била неговата тъга, която той носи със себе си като тежко бреме. Ето защо знаеше, че болката няма да отмине, просто става по-лесно да живееш с нея, да я подредиш до останалото от живота си, да й позволиш да продължава около него. — Аз изобщо не говоря за нея — казва той, — но мисля за нея всеки ден. Когато Джоел… Много от тези чувства се завърнаха.

— Как… имам предвид и тя ли беше убита?

— Понякога си мисля така. Беше на деветнайсет и почина от сърдечна недостатъчност. Това записаха в смъртния акт и това казваме, ако изобщо говорим за нея. Но ние никога не говорим за това. Никой не смее да повдигне тази тема, защото Нел всъщност умря от анорексия.

— Не разбирам.

— Тя беше анорексичка от тринайсетгодишна, струва ми се… не съм сигурен, защото аз бях доста по-малък от нея — но постоянното гладуване и безкрайните упражнения, както и всичко останало, което правеше заради състоянието си, явно дойдоха в повече на сърцето й.

Пръстите ми се стягат около неговите, държат го здраво, както той ме държеше преди година, когато заспивахме преплетени.

— Това е ужасно.

— Да, така е. Беше и още е. Обвинявам се, защото виждах какво се случва, но не казах нищо. Буквално я оставих да излинее.

— Какво си можел да сториш? Ти си бил на колко…?

— На петнайсет.

— Петнайсет. Как си могъл да помогнеш?

— Можех да й кажа, че съм до нея, че я разбирам, дори да не я разбирах. Това щеше да е по-добре, отколкото да се държа като родителите си и да се правя, че не забелязвам. Понякога се питам дали не го правеше като начин да изкрещи за вниманието ни.

— Понякога е трудно да се изправиш пред нещата, които са точно пред теб. Като Фийби и като мен, защото подозирам, че тя забременя на четиринайсет заради отчаяната си нужда да бъде обичана. Страхът от това вилнее в тялото ми, споменът за това ми замайва главата. Дъщеря ми е на четиринайсет и е бременна.

— Спокойно, спокойно. — Придърпва ме към себе си, като притиска ръцете ни към гърдите си. После решава друго и ме прегръща така, че усещам ритъма на сърцето му. — Половината нощ стоя буден и мисля какво да сторя, затова предполагам, че и ти не спиш при толкова тревоги.

— Да, така е. — Само ако знаеше още за какво трябва да се тревожа.

— Всичко ще се оправи, Саф. Ще се справиш с всичко. Знам, че ще се справиш. Не сме се прегръщали, дори не сме се докосвали така от последния път. Бяхме се върнали отново в коловоза, успявахме да се преструваме, че нищо не се е случило. Физически съществуваше неизречена, но осезаема преграда между нас, която никой не смееше да премине. Сега, когато най-сетне я преодоляхме, тялото ми се отпуска, почти напълно се отдава на познатото усещане на неговата прегръдка.

Той прегръща раменете ми малко по-дълго от необходимото, преди да хване отново ръката ми и да продължим да вървим. Щом отново ходът ни влиза в ритъм, крачките ни са като двоен сърдечен пулс в тихата нощ, и след секунда той казва:

— Саф, аз се влюбих в теб.

Вдишвам рязко, стъпките ми пресекват, но той продължава да върви и защото ръцете ни са свързани, аз трябва да тръгна с него.

— Не искам да казваш нищо — добавя бързо. — Знам, че е несподелено, и ще се справя с това. Просто няма как да се справя, докато съм покрай теб. Особено когато те виждам с онзи Луис.

— Аз не…

— Напротив. Без значение дали искаш да го признаеш, ти си. Между вас има нещо и аз не искам да го гледам. Не и когато съм толкова… дори не осъзнавах какво изпитвам, докато не те видях с него и като че ли чувствата внезапно се отключиха. И наистина досега нямах представа, че съм се надявал, че ние може би, не знам, ще се съберем, ще бъдем заедно, може би дори ще имаме дете… Не зная… наистина съм изненадан от себе си.

— Фин…

— Не, не говори. В този момент няма значение. Виж, исках да се разходим тази нощ най-вече за да ти се извиня, защото не ти бях много добър приятел.

Спирам, отказвам да продължа, принуждавам и него да спре.

— За какво говориш? Ти беше най-добрият приятел, за когото някой може да мечтае.

— Не, не бях и много съжалявам, че няма да мога да се реванширам, като остана наблизо.

— Фин, ти си най-добрият ми приятел. Нямаше да се справя през последните осемнайсет месеца без теб.

— Не, добър приятел — истински приятел — щеше да се е изправил досега пред теб заради хранителното ти разстройство.

Опитвам се да измъкна ръка от неговата, но той не я пуска. Държи я и за първи път се извръща напълно към мен, откакто отворих вратата на къщата.

— За какво говориш? — питам, когато става ясно, че няма да мога да се освободя.

— Не мисля, че е точно анорексия, но подозирам, че е по-скоро булимия. Или дори комбинация от двете, но това няма значение. Аз не повдигнах въпроса. Подозирам го от доста време. Едва когато каза, че случилото се между нас е било само секс, осъзнах какво е всъщност за теб. Ти се опитваше да се справиш по този начин с болката, нали? Преди го правеше с храната, а после започна да го правиш със секс. Ето защо го прекрати, когато аз започнах да изпитвам чувства.

Най-сетне успявам да откъсна ръката си от неговата. Освобождавам се от тази глупост. Отдръпвам се малко и се взирам в него.

— Кажи, че не съм прав — предизвиква ме той.

— Не си прав. Абсолютно не си прав. Виж ме. — Разтварям ръце — тялото ми е едро, безформено и определено отпуснато дори и да не съм с пуловер. — Ако имах хранително разстройство, нямаше ли да съм слаба?

— Ти си слаба.

— Не съм слаба. Виждал си ме гола, знаеш, че не съм слаба.

— Ти си слаба. И не ядеш.

— Ям. Ям постоянно.

— Не, Саф, не ядеш. Ти готвиш, но никога не ядеш. Когато съм оставал за вечеря, ми даваш твоята порция или казваш, че ще ядеш по-късно. Ако изобщо ядеш, го правиш сама. И се съмнявам, че задържаш много от храната.

— Е, моля да ме извиниш, че апетитът ми малко намаля след смъртта на съпруга ми.

— Погледни си ръцете, Саф. Красиви са, освен белезите по кокалчетата ти от…

Ръцете ми. Единствената част от мен, която винаги ме отрезвява. Затова държи ръката ми, затова галеше кокалчетата ми — не от обич, а за да ме провери, да види дали има остатъци от онова, което си мисли, че съм направила. Скривам ги под лактите си и скръствам ръце на гърдите си.

— Моля те, престани. Това е глупост и ти го знаеш.

Фин замълчава, гледа ме няколко неловки секунди.

— Не го направих както трябва. Не биваше да го изливам така внезапно. Съжалявам. Не биваше да ти казвам, че съм ти приятел. Аз те обичам. Не разбирам през какво преминаваш, но искам да помогна, искам да разбера и да съм до теб. Трябваше да ти кажа, че всичко ще е наред, че ще се оправиш, ако получиш помощ и че всичко ще се нареди, ако бъдеш честна със себе си, честна с някой друг, ако откриеш човек, с когото можеш да говориш свободно. Трябваше да ти кажа, че има много места, където можеш да…

— Съжалявам за сестра ти прекъсвам го аз — и знам какво може да причини подобно нещо на човек. Започваш да го виждаш навсякъде и във всеки, когото срещнеш, но аз нямам хранително разстройство.

— Има много места, където можеш да отидеш за помощ — продължава той, сякаш не съм казала нищо. — Трябваше да те помоля да потърсиш помощ. Да идеш при лекаря си, да потърсиш в интернет, да се обадиш на гореща линия. Свържи се с някого, Саф. Никой не може да направи тази първа стъпка вместо теб, но могат да ти помогнат с останалите след това. Трябваше да ти кажа, моля те, моля те потърси помощ, преди да… Децата ти не бива да изгубят още един родител, нали?

Не мога да повярвам, че прави това, не мога да повярвам, че избегна разговора онзи ден и сега излиза с това. Това е глупост.

Фин се взира в мен, предизвиква ме отново да му кажа, че греши.

Когато потискам смайването и шока достатъчно, за да мога да заговоря, казвам:

— Значи, защото аз нямам чувства към теб, защото правих секс с теб, без да съм влюбена, и той очевидно не промени живота ми, сега ти ми отмъщаваш, така ли? — Докато го изричам, той бавно обгръща тялото си с ръце, накланя леко глава на една страна, но не казва нищо. — Защото сложих край на това и явно няма да започна да го правя отново и защото никога не ми е хрумвало да помисля за още едно дете, особено от теб, затова си решил да ме нараниш така? Така ли ще ме сложиш на мястото ми? Като намекваш, че съм лоша майка, като намекваш, че имам някакъв дълбок проблем, който ще доведе до смъртта ми и до това, че ще изоставя вече съсипаните си и травмирани деца?

— Наистина не мога да повярвам. Никога не съм предполагала, че можеш да паднеш толкова ниско. Това беше просто секс, Фин. Ти постоянно правиш секс за една нощ. Защо с мен трябва да е различно? Защо трябваше да го превръщаш в нещо, което не е, и да се стига до това?

Фин е залепил неутрално изражение на лицето си, отчуждено, невъзмутимо, нехайно. Но знам, че е наранен, че думите ми се врязват дълбоко в него. Е, добре. Защото и той ме нарани. Като ми наговори всичко това, като ме обвини, че… той също ме нарани и то го направи първи.

Думите, изречени, за да ни съсипят, висят като осеян с бодли воал между нас и много дълго и двамата не се осмеляваме да преодолеем пропастта, да се опитаме да ги отметнем встрани.

— Хубаво е, че няма да се виждаме пак, не мислиш ли? — казва накрая той с въздишка и отпуска ръце. — Преди да си тръгна, трябва да направя това. — Вади от джоба на сивия си вълнен суичър три малки ключета за катинар на нестабилна халка, която някой вероятно с години се е канил да смени. Опитва да скрие колко силно трепери, докато протяга ръка, хваща моята и пуска малките, подобни на отломки от метал ключета в отворената ми длан. — Твои са.

— Какво е това? — питам, макар че е очевидно какво с.

— Ключовете за бунгалото на брега. Аз го купих. Не можех да ти позволя да го продадеш — не и когато означаваше толкова много за теб, Джоел и за децата. Все чаках подходящ момент да ти ги върна, но после дойде Коледа, после беше погребението, после неговият рожден ден, мина година от смъртта му. Все не ми се струваше уместно, защото щяха да засилят болката, да я върнат, когато вие като че ли започнахте да се възстановявате. Но след като няма да съм вече около вас, стана време. Ето, връщам ти бунгалото на брега. Ще трябва да го регистрираш в Крайбрежната управа и в общината, но аз вече им казах, че ти си новият собственик.

— Фин…

— Не казвай нищо, Саф. Наистина не остана нищо за казване. Аз трябва да си отида. Аз просто… трябва да си отида.

— Моля те не си тръгвай така. Моля те. — Дишам дълбоко, за да спра сълзите, да овладея разбумтялото се сърце. — Моля те. — Въздухът не иска да изпълни дробовете ми, не иска да успокои галопа в гърдите ми. — Съжалявам… аз… съжалявам… — дишам тежко. Трябва да се успокоя, но не мога. Ако спра за достатъчно дълго, че да се овладея, той ще си тръгне. — Ние… ние не можем да оставим нещата така…

— Грижи се за себе си — казва той.

Отчаяна, аз го докосвам по рамото, за да го задържа тук, да го задържа пред очите си, докато говорим. Той свива рамо, сякаш допирът ми го е изгорил.

— Пази се — изрича със сълзи в гласа.

Свежда глава и тръгва по улицата. Ето затова е искал да се разходим посред нощ, за да може да си тръгне просто така, без врати или стени, които да му попречат.

— Фин, моля те — викам след него между накъсаните си дихания. — Извинявай… Моля те. Съжалявам… Моля те. Моля те. Моля те. Моля те.

Онзи ден на път за болницата мълчаливо се молих така. Молих се, докато стоях в студената морга до покритото тяло. Молих се, докато се прибирах у дома и докато стисках ръцете на децата си и изричах думите, които не си бях представяла, че ще успея да открия. Молих се, докато думите потъваха в съзнанията им и двамата започнаха да се разпадат, макар че аз се опитвах да ги удържам, да ги привлека към себе си и да ги опазя.

Моля се всеки ден от осемнайсет месеца.

И винаги се моля така: Моля те, моля те, моля те не позволявай това да се случи. Моля те, моля те, моля те, нека да не е истинско.