Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (43)

Четиридесет и втора глава

Като белег е, с назъбени краища, лъскав, ярък белег по вратата на колата ми откъм шофьора. Направен е от нея, вероятно с отвертка, някъде между девет и половина и пет и петдесет и пет.

Тя се е промъкнала тук и го е направила, точно под дръжката, за да не го пропусна. За да е пределно ясна. Проследила ме е до работа — за да се увери, че не съм решила да се отбия до полицията, сигурна съм. Е, това поне е нещо — щом е тук и ме наблюдава, значи не е в Лондон при Зейн, не е в Куинс Парк при леля Бети, не е в Хоув при Фийби. Тя ще е там, където съм аз. Това е странна, разстройваща утеха. Премахва един възпален слой от казана с гадене в стомаха ми.

Няма да откача. Ако ме наблюдава, тя иска точно това, да ме пречупи и да започна да пищя (което ми се иска да сторя), защото отчаяно иска някаква реакция. Начин да разбере, че ме е хванала, тъй като отказах да отворя щорите.

Оглеждам паркинга, търся по-тъмни петна в сенките около четвъртитите колони; някой да се крие зад колите; някой да диша в тишината на подземния паркинг. Опитвам се да доловя някого, когото и да е, нещо. Би трябвало да мога, особено сега, когато вече усещам напълно света, но няма нищо. Сякаш го е сторил призрак. Някой, който не оставя следа, ме преследва, без всъщност да е истински.

 

 

Движението е натоварено, което е странно за понеделник вечер.

Коли са наредени броня до броня по Дайк Роуд: червените светлини, като наниз стъклени, примигващи очи, угасват, когато колите потеглят, и после пак светват. Набирам Фийби с хендсфри устройството, но не ми вдига. Нямам номера на учителя, който води клуба в библиотеката.

Мога да се обадя на господин Брумсгроув, но не искам да му давам причина да говори с дъщеря ми повече от необходимото. Тя ще е добре. Ще ме чака отвън и ще е добре. Паниката, която подхранва трескаво кипящото гадене в стомаха ми, е породена само от страха да не остана в плен на трафика. Не, не се притеснявам, че тя може да не е чакала да види реакцията ми на одраната кола и е тръгнала към Фийби. Не, не се страхувам, че Фийби ще я види и ще откачи.

Натискам бутона за набиране на волана и телефонът на дъщеря ми ме прехвърля право към гласовата поща. В това няма нищо необичайно. Вероятно й се е изтощила батерията, защото никога не изключва проклетото нещо, освен през последните дни, в които като че ли не иска да взима телефона изобщо.

Колата пред мен е огромна, освен шофьора вътре има още трима пътници. Джоел възнамеряваше да вземе кемпърван преди Онзи ден. Искаше да продаде беемвето си, защото имахме само две места за паркиране. Аз му напомних няколко пъти, че не си падам по къмпинги.

— Тогава ще водя децата сам — каза той щастливо. Чудя се дали хората пред мен, двама възрастни отпред и две детски седалки, които стърчат отзад, са семейство в традиционния смисъл на думата? Две деца, двама родители? Дали ходят на къмпинг? Чудя се дали, ако Джоел беше жив, и ние щяхме да ходим на къмпинг?

Поемаме напред, когато стигаме до новия светофар, където Дайк Роуд става Олд Шорхам Роуд. Тръгвам по него и възелът от тревога в гърдите ми се разхлабва, скоро ще съм там. Вероятно около шест и петнайсет. Късно, но не прекалено късно. Тя ще е добре. Тя ще е там. Тя знае, че не бива да тръгва с никой друг.

Стигам до училището и спирам на двойните жълти линии, без да ме е грижа, че може да получа глоба — паркинг инспекторите са твърде добросъвестни чак до осем часа. Когато слизам от колата, тъмното училище и липсата на Фийби отпред, увеличава ужаса ми. Както когато търсиш нещо, което си забравил. Гледаш, гледаш, но още докато обръщаш всичко и отваряш всяко чекмедже и шкаф, дълбоко в душата си знаеш, че го няма. Постоянно го правех през първите дни след смъртта на Джоел. Обикалях кухнята в търсене на нещо, в търсене на него, макар дълбоко в себе си да знаех, че си е отишъл.

Дълбоко в себе си знам, че Фийби не е тук. Знам, че си е отишла.

Но няма да се паникьосвам. Няма да откачам веднага. Няма да свържа това с убийцата на Джоел, просто аз закъснях, въпреки че не биваше. Нищо по-зловещо не се случва.

Набирам номера на телефона й.

Това съм аз. Оставете съобщение. Или недейте. Както решите — съобщава ми радостно записаният й глас след изщракване, без да чуя сигнал. Понякога забравям, че Фийби може да звучи щастлива, че има способността да бъде радостна, млада, доволна от всичко.

— Фийби, аз съм. Чакам те отвън. Наистина, наистина съжалявам, че закъснях. Ще се видим след минута-две.

Тялото ми започва да гори, гаденето се вихри в мен. Фийби я няма. Знам, че я няма.

Не, не е така — казва разумната част от мен. — Преиграваш.

Нямаше да преигравам, ако не бяха убили Джоел, ако не получавах онези писма, ако не ме преследваха.

От мрака на училището излизат две фигури: едната е висока, а другата малко по-ниска. Когато приближават, по-дребната изостава зад високата и аз осъзнавам, че това са господин Брумсгроув и Къртис. Господин Брумсгроув държи кашон с книги в ръце, а на рамото му виси чанта с лаптоп, училищната му чанта виси на китката на дясната му ръка. Къртис върви с голямата си раница на рамо и се взира в телефона си.

Хубавец е господин Брумсгроув. Не само заради начина, по който големите тъмни, дълбоко поставени очи, се взират в теб, не само заради усмивката, която като че ли никога не се разширява докрай, заради устните, които си просят целувки, или заради неустоимите му черти. А и заради позата му, начина, по който излъчва спокойна увереност, заради дрехите му. Той е пълен комплект. Трудно е за вярване, че се е забъркал с Фийби, но не е невъзможно.

— Госпожо Макълрой — казва, външно доволен да ме види. — Здравейте. Какво ви води насам?

Къртис вдига глава, щом чува името ми, но веднага забива пак поглед надолу, не към телефона, а в краката си.

— Идвам да взема Фийби — казвам аз.

— Фийби? Тя си тръгна преди часове. Аз бях дежурен в библиотеката и тя каза, че някой е дошъл да я вземе.

Къртис, който продължава да инспектира краката си, сякаш току-що е открил съществуването им, развива още по-жив интерес към тях.

— Аз трябваше да я взема. Тя знае, че може да напуска училище единствено с мен.

Не е нужно да поглеждам, за да знам, че лицето на Къртис се разкривява от тревога, той е партньор в престъплението й.

— Знаеш ли нещо за това, Къртис? — питам го. — Имаш ли представа защо е излъгала баща ти?

Той клати глава, без да я вдигне.

Връщам вниманието си към бащата, вдигам вежди.

— Къртис? — казва той с интонация, която предполага, че не е впечатлен от лъжата на сина си.

— Тя наистина не ми каза нищо. Само че някои ще я откара до дома и аз трябва да я покрия — мърмори той.

— И не каза кой? — изпреварва ме господин Брумсгроув.

Къртис клати глава.

— Честно.

Няма да се паникьосам, няма да се паникьосам. Нищо не й се е случило. Нищо няма да й се случи.

Аз няма да се паникьосам, но господин Брумсгроув се паникьосва: лицето му се изопва от тревога, която виждам и в очите му. Той знае нещо, което аз не знам, никой не се тревожи така заради измъкването на една тийнейджърка. Той крепи кашона с една ръка и рови в джоба си, за да извади ключовете от колата си.

— Върви да ме чакаш в колата — казва на сина си разтревожено.

Щом той си тръгва, Брумсгроув се обръща към мен.

— Защо прегръщаше дъщеря ми? — питам аз.

— Какво?! — смаяно възкликва той.

— На алеята до училището миналия четвъртък, видях те да я прегръщаш, защо?

Бръчките по челото му стават по-дълбоки.

— Да не мислиш, че… Защото ако го мислиш, можем да отидем право в полицията и да уредим всичко това. Няма дори да допусна мисълта, че съм се държал неподходящо с нея.

— Не преигравай — казвам аз. Аз ще ида в полицията заради това. Ако е манипулативно копеле, със сигурност си мисли, че няма да отида, че така ще ме обезкуражи. — Просто питам защо прегръщаше дъщеря ми. Това е нормален въпрос.

— Прегръщах я, защото беше разстроена.

— Защо?

— Аз… не мога да ти кажа. Казах й, че няма да ти кажа.

— Нима? Обещал си на моята бременна четиринайсетгодишна дъщеря, че ще скриеш от мен неща, които я разстройват? Наистина ли? — Едва удържам гласа си. — НАИСТИНА ЛИ? Кажи ми защо да не те зашлевя? — Освен, защото не си падам по насилието.

— Фийби има нужда от някой, на когото да се довери.

— Не, Фийби има нужда някой да я пази. Ако не е в безопасност, няма да има значение на кого може да се довери. Защо беше разстроена?

Дали му е казала, че скрихме жизненоважна информация от полицията?

— В края ма миналата седмица, не знаем как, но всички са разбрали, че е бременна. Оттогава получава съобщения онлайн. Някои са отвратителни и тя не иска да казвам на управата, нито на теб. Казах й, че ако до утре сутрин това не спре, съм длъжен да кажа на теб и на директора.

— И си ми спестил това?

— Опитвах се да направя най-доброто за Фийби.

— Е, не си го направил. Какво пише в тези съобщения?

— Не мога… Не мога да ги повторя. Трябва да ги видиш сама. Тя е изтрила част от тях, но от някои сайтове не може, така че са още там.

— Сайтове? Повече от един?

— Да. — Като крепи кутията, той пак бърка в джоба си и вади мобилния. Опитва се да отключи екрана с една ръка, после се отказва и оставя кашона на земята. — Виждал съм интернет тормоз, но никога не бях ставал свидетел на нещо толкова гадно.

Преди бях паникьосана, а сега се плъзгам към чист ужас дори преди да ми подаде телефона.

 

 

— Фийби — казвам, — трябва да знам къде си. Трябва да знам, че си в безопасност. Моля те, обади ми се. Или ми пиши. Просто ми дай знак, че си добре. Моля те, скъпа. — Трябва да се успокоя. В това състояние не мога да вкарам ключа в запалването, тялото ми не се укрепява достатъчно, за да мога да погледна в огледалото и да изкарам колата на заден ход. Накрая намирам стартера и пъхам ключа.

Пауза, взимам телефона си от съседната седалка и набирам отново.

— Фийби. Пак съм аз. Ако не искаш да говориш с мен, добре. Обади се на Къртис, на господин Брумсгроув, на леля Бети или на чичо ти Фин. Дори на Зейн. На когото и да е. Просто им кажи, че си добре. Че си в безопасност. — В безопасност.

Трябва да се справя с това. Не искам отново да се превърна в жената с купата с къпини.

Преди да потегля, пак се обаждам по телефона.

Понеделник, 13 май

(за днес)

Той изричаше името ти не като скъпа ароматна подправка, а като нещо кисело, горчиво и отровно. Почти като теб всъщност.