Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (61)

Шестдесета глава

— Не бягай — каза тя.

— Защо да бягам? — отвърнах. Звуча смела, изглеждам смела. А съм напълно ужасена. Напълно. Сърцето ми не може да бие правилно от този страх. Дори не треперя. Очите ми искат да се фокусират върху петното от къпините, но не мога да ги откъсна от нея, защото тогава тя ще скочи към мен.

— Дори не знам коя си.

— Трябва да те убия, това го знаеш, нали?

— Ами не, всъщност не го знам. Защо ще го правиш? Коя си ти?

— Трябваше да си ти. Теб трябваше да убия, а не него. Ако ти беше умряла, аз щях да го подкрепям и да му помогна. Той щеше да се влюби в мен. Тогава щяхме да бъдем заедно.

— Мислех, че вече е бил влюбен в теб. Така пишеш в писмата си. Били сте любовници.

— Наистина беше влюбен в мен.

— Но просто не е знаел, че е влюбен в теб и че сте любовници, така ли?

Тялото й потрепва напред, готово да прекоси кухнята и да използва ножа върху мен, но се сдържа, сдържа се, защото има още за казване.

Почти стана време — мисля си. — Леля Бети ще се обади на Фин и на полицията всеки момент.

— Ти си виновна за всичко. Той щеше да е жив, ако не беше ти.

— И родителите му така мислят — казвам аз. — Те смятат, че ако не ме беше срещнал, щеше да се ожени за някоя мила жена, която щеше да го направи лекар или нещо друго и той още щеше да е жив. Съжалявам те, че мислиш като родителите му. — Чувам Фийби в главата си: Знаеш ли изобщо как звучиш, когато говориш такива неща?

— Не вярваш, че ще те убия. — Тя ми се усмихва озъбено и аз разбирам, че ще ме убие. Времето ми свършва. Чакането приключва.

— Не, няма — казвам. — Не мисля, че ти си убила Джоел, и знам, че няма да убиеш и мен.

— А откъде имам ключ за задната врата? — Сърцето ми замира, дъхът ми застива в гърдите.

Тя прави малка, но решителна крачка напред.

— Откъде знам, че ножът е бил извит, преди да разпори стомаха му?

Стискам болезнено зъби, като барикада пред думите й. Не искам да чувам това.

Още една стъпка.

— Откъде знам, че е бил на Монтефиоре Роуд, защото там и на съседните шосета няма камери?

— Не искам да слушам това — заявявам през стиснати зъби, очите ми горят от сухи, гневни сълзи.

Стъпка.

— Откъде знам, че той си помисли, че е изгубил телефона си? Но наистина, когато откарахме дъщеря ти на училище, той го остави в колата ми. Затова го изключих и го задържах.

— Не искам да слушам това.

Стъпка.

— А искаш ли да чуеш как исках той да дойде у нас и дори го откарах дотам? Но той не искаше да влезе, искаше само да вземе колата си.

— Не, не искам да го чувам. — Не мога да чуя това.

Стъпка.

— Не искаш ли да чуеш, че го закарах да вземе колата си, но знаех, че ще се сети за телефона, затова се върна с мен до дома ми за него?

— Аз… не искам да чувам това. Моля те, спри.

Стъпка.

— Не искаш ли да чуеш, че въпреки че бяхме сами, той все още не искаше да признае, че между нас има нещо? Все още повтаряше онова, което ти му беше казала да каже.

Стъпка. Тя е почти до петното от къпините.

— Моля те. Просто спри. Не искам да чувам нищо повече.

Стъпка.

— Не искаш да чуваш нищо повече? Ти не искаш? Ами аз? А колко ме нарани той, като изрече всички онези глупости, защото ти му беше казала така? Можехме да сме толкова щастливи, но той продължаваше да ги говори.

Стъпка.

— Исках да разбере колко много съм наранена. Какво е да те унижат веднъж пред хората и после в собствения ти дом. И му го показах. С това. — Размахва рязко ножа.

Стъпка.

— Той добре ме разбра.

Стъпка. И тя е вече на петното; тя е там, където всичко започна за мен.

— Всичко щеше да е наред, той щеше да е жив, ако не беше ти. Той ме убеждаваше, дори докато кървеше, да го заведа в болницата, нямало да каже какво съм направила.

Стъпка. Вече е по-близо до мен. Много близо.

— А в колата се опита да ти изпрати съобщение. Ето защо спрях и го извлякох навън. Оставих го там с мобилния далеч от него, защото не заслужаваше да живее, щом мислеше само за теб. Какво ти е толкова специалното?

— Не мога да слушам повече — казвам й. Достатъчно. Вече ми каза достатъчно. Още малко и няма да стигне до мен, защото аз ще стигна до нея. Аз ще я убия.

Стъпка. Още три стъпки и тя ще е достатъчно близо, за да ме намушка — и аз ще съм достатъчно близо, за да я стисна за врата.

— Последното, което направи, бе да ти напише съобщение: „Обичам те ххххх“, което така и не изпрати, защото мисълта, че прави това, докато аз съм тази, която се опитвам да му спася живота, ми дойде в повече.

— Не трябваше му причиняваш това. — Думите се изсипват през стиснатите ми зъби. — Не трябваше да го убиваш.

— Не, не трябваше. Трябваше да убия теб.

Ръката, която стиска ножа, се вдига, лицето й се разкривява от гняв, какъвто не съм виждала досега, а задната врата се отваря с трясък. Внезапно, брутално, светът около нас оживява от нестроен хор гласове — викат, нареждат, крещят: „НЕ МЪРДАЙ!“ „ОСТАВИ НОЖА!“ „ПУСНИ ВЕДНАГА ОРЪЖИЕТО!“

Внезапно младши детектив Клайв Малоун се озовава пред мен, между мен и жената, която е ококорена от ужас и бяс заради случващото се около нея. Той иска да е бариера между нас, в случай че тя реши да пренебрегне всички предупреждения и да се хвърли към мен.

Но тя няма да го направи. Твърде изненадана е, „ОСТАВИ НОЖА! ВЕДНАГА!“ — крещи отново някой и очите й изливат омразата си към мен, докато тя бавно вдига ръце над главата си, както правят по филмите, и после пуска черната дръжка на готварския нож. Той изтраква на пода и създава малка резка, недалеч от петното, върху една от плочките — поредният белег по кожата на моя живот. Още един белег, който да ми напомня как свърши всичко това, къде се затвори и завърши този кръг.

Взираме се едва в друга, докато й слагат белезниците.

— Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да се измъкнеш след онова, което направи на Джоел, на мен, на Фийби, на семейството ми? — питам я. — Наистина ли мислеше, че ще те оставя да дойдеш в дома ми, в моя дом, и да ме убиеш? Ти си много заблудена, нали? Жалка и заблудена.

Тя се втурва напред, но я задържат един дребен полицай и една висока полицайка. Продължаваме да се взираме една в друга, докато те я информират за правата й и я отвеждат. Дори когато излиза през вратата, продължава да извива глава към мен и да ме гледа с омраза.

— Добре се справихте казва ми Клайв Малоун, вече може да се обърне към мен, защото съм в безопасност. — Получихме пълно признание, което означава, че вероятно няма да се наложи Фийби да свидетелства. Ако успеем да я накараме да се признае за виновна, вероятно никой няма да научи, че Фийби я е видяла онзи ден. Сигурно е било ужасно за вас, но ни дадохте точно каквото ни трябва. Справихте се отлично.

 

 

Преди 4 дни (май, 2103)

— Госпожо Макълрой, можете ли да ни кажете за протокола какво се случи? — попита Клайв Малоун. Седеше до друг, по-възрастен униформен полицай, който едва ли можеше да изглежда по-отегчен.

— Преди осемнайсет месеца съпругът ми беше убит — започнах аз. — Всички смятат, че се справям добре, но нямат представа какво правя, за да продължавам. А преди шест седмици четиринайсетгодишната ми дъщеря помоли директора на училището да ми съобщи, че е бременна. Един неин приятел призна, че той е бащата, но аз знаех, че трябва да е замесен някой по-възрастен и по-опитен, който я е манипулирал да не използва предпазни средства. През същата седмица получих първото писмо от убийцата на съпруга ми. Тя продължи да ми пише шест седмици. Знам коя е, защото дъщеря ми я беше видяла със съпруга ми през Онзи ден. Денят, в който го убиха.

Тя ме следеше, не знам от колко време, но се опита да проникне в къщата ми, повреди колата ми два пъти и пусна слухове за дъщеря ми.

Днес разбрах кой е мъжът, който е пускал съобщения със сексуално съдържание на дъщеря ми, и знаех какво трябва да направя. Трябваше да сторя така, че да ме арестуват законно и на публично място, за да мога да ви кажа всичко това. Именно по тази причина потроших колата му и дръпнах онази реч — вярна е до последната дума, между другото, — за да се озова тук. Не можех да ви кажа това в килията, защото не знаех кой ще ни чуе. Не знам кого познава тя. Дори сега рискувам, като ви казвам, но нямам избор. Мисля, че тя ще се опита да ме убие през следващите дни, когато не съм в болницата и съм сама вкъщи.

Умолявам ви да не я разследвате през следващите дни. Умолявам ви, умолявам ви, умолявам ви да ме оставите да се държа нормално, за да реши тя, че не съм ви казала нищо ида не изчезне или да не се опита да нарани някого от семейството ми. Може, докато съм в болницата, да сложите някой да наблюдава къщата ми, за да се опита да я забележи как оставя писмо, и да я арестувате.

Така се случи. Обикновено не съм агресивен човек, но не искам да умра и да изоставя децата си, искам тя да ме остави на мира и да бъде съдена за убийството на съпруга ми.

И двамата мълчаха, когато приключих. Не това очакваха да чуят и нямаха какво да кажат. Аз също. Така че тримата седяхме в тишина цели пет минути, преди Клайв Малоун да въздъхне.

 

 

— Той няма да се върне, нали? — казвам на Клайв Малоун. Масажирам с основата на палците си ъгълчетата на очите си, точките на болката, мястото, където ще се пропукам. — През цялото това време се опитвах да го задържа жив, опитвах се да се вкопчвам във всяка дреболия от него, защото се убеждавах, че ще се върне. А той няма да се върне. Няма да се върне. — Краката ми отказват да ме държат изправена сега, когато съм поразена от тази новина, от тази реалност. — Той няма да се върне. Аз никога няма да го видя отново.

Каквото и да правя, каквото и да кажа, както и да се държа, никога няма да го видя отново.

Клайв Малоун стои пред мен и действа като щит пред полицаите, които бавно напускат стаята. Осъзнаването продължава да се надига от клетките ми, от костите, от кръвта ми, където винаги съм знаела и съм приемала това, и започва да се разлива по мускулите ми, в органите ми, в ума ми и в паметта ми.

Никога вече няма да го видя, защото той няма да се върне.

Когато оставам сама, ако не броим Клайв Малоун, моя човешки щит, започвам да пищя. Истински писъци, каквито не съм знаела, че мога да произведа, защото обикновено съм обградена от колеги, от децата, от приятели или от света.

Сега мога да го направя. Трябва да го направя сега.

Трябва да излея всички неми писъци навън, трябва да ги направя реални и силни, защото любовта на живота ми никога няма да се върне.

ЖЕНА Е АРЕСТУВАНА ЗА УБИЙСТВОТО НА БАЩА НА ДВЕ ДЕЦА ОТ БРАЙТЪН

Една жена беше арестувана във връзка с убийството на Джоел Макълрой през 2011 г. Трийсет и пет годишната жена от Рамонант Роуд в Хоув беше задържана вчера сутринта по подозрение в убийството на бащата на две деца от Брайтън. Говорител на полицията потвърди, че ще й бъдат предявени и други обвинения, включително за тормоз, увреждане на чужда собственост и опит за убийство. „Арестувахме човека, когото смятаме за отговорен за това престъпление, както и за няколко други. Ще можем да разкрием повече в хода на разследването“, добави говорителят.

От „Брайтън и Хоув Ивнинг Нюз“.