Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (23)

Двадесет и втора глава

6 месеца преди Онзи ден (април, 2011)

— Фрони, ще трябва да прекъсна курса.

— Какво, защо? — попитах аз. Седях на колене върху леглото и гледах как съпругът ми върви трескаво из спалнята, тялото му беше напрегнато, а очите — изпълнени с тревога. Седна на леглото, стана пак, твърде неспокоен, за да се задържи на едно място, и тръгна към кафявото кожено канапе пред еркерния прозорец, седна на ръба му и пак стана. Върна се до леглото и всичко се повтори отначало.

Обикновено след курса беше изпълнен с въодушевление, скачаше на леглото и ми разказваше всичко в подробности (понякога отегчителни), описваше ми техниките, които е научил, комбинациите от вкусове, с които е експериментирал, хората, с които с говорил. Иначе рядко се държеше така — той винаги беше разумен и делови, когато се справяше с проблемите. Можех да преброя на пръстите на ръцете си моментите, в които е бил толкова изнервен.

— Наистина е унизително — каза накрая. Спря да се движи и се обърна към мен и след секунди смущението мина като тръпка през него. — Има една жена. Одра, помниш ли, че ти споменах за нея? Онази, която ме попита дали бих работил по готварска книга с нея?

Кимнах. Беше я споменал и от начина, по който го направи, разбрах, че тя го харесва. Той не можеше да го види, разбира се. Беше твърде мил. Твърде сляп. Но няма начин да помоля някого, когото едва познавам, който е потенциален мой съперник, да работим заедно по готварска книга, ако не си падам по него. Ставаше дума за книга с бързи и лесни рецепти, които не звучаха нищо особено, но Джоел се ентусиазира и аз не споменах, че тя явно се опитва да го сваля.

— Да. — Облегнах се в леглото и зачаках да чуя неизбежното.

Той отново потрепери от ужас, после пак тръгна напред-назад из стаята.

— Тази вечер приключихме курса по-рано и тя предложи да идем на питие и да поговорим за готварската й книга, да обсъдим докъде е стигнала и как смятам, че трябва да продължи. И… — Той спря, напрегна се, сякаш унижението отново го обзе. — Опита се да ме целуне.

— О… — Вътрешно, разбира се, крещях: Знаех си, че си пада по теб! и се чудех как да намеря адреса й, за да й кажа да си запази целувките.

— Казах й направо, че не ме интересува, че дори да не бях женен, пак нямаше да ме интересува. Писах съобщение на преподавателя от курса, че не мога вече да работя с нея. Но по пътя към вкъщи размислих и реших, че ще е по-лесно просто да не ходя повече. Тя ще е много смутена, атмосферата ще е напрегната, а ние сме само десет души.

— Тя щяла да е смутена? Ами ти? Не мога да повярвам колко е нагла. Не е ли видяла халката ти?

— Да. А и аз съм й говорил за теб и за децата, показвал съм й снимки.

Той седна на леглото и хвана ръцете ми.

— Заклевам ти се, Фрони, не отвърнах на целувката, нищо подобно. Просто се махнах оттам… след като направих страшна сцена.

— Защо, какво й каза?

— Не си спомням много ясно, защото бях паникьосан. Но казах, че не съм такъв, че съм женен, че имам семейство. Не я приемам по този начин. Харесвах я, но никога не бих я възприемал по този начин, дори да не бях женен.

— Не звучи чак толкова зле. Поне си бил искрен.

— Това не беше проблемната част. Седяхме в сепаре и аз се изстрелях оттам, за да се отдалеча от нея. Стоях на шест крачки от нея в претъпкан бар и изкрещях всичко това. Всички чуха и се втренчиха в нас. Тя избяга от бара, а после и аз излязох.

— О…

— Ужасна работа. Паникьосах се. Нямах време да помисля как да постъпя. Никога не съм бил в подобна ситуация.

— Напротив, бил си.

— Не и така. Човек може да каже нещо, да пофлиртува малко, но винаги има граница. Винаги го прекратявам, преди да е стигнало твърде далеч. В този случай нямаше какво да прекратявам, защото не знаех, че ме харесва. Но дори да ме е харесвала, кой се опитва да целува женен мъж?

— Повече хора, отколкото си мислиш.

— Е, не и мен! — Беше искрено отвратен от тази идея. — Това не се случва с мен.

— Случва се постоянно, ти просто не го виждаш.

— Не съм правил нищо подобно след Лисабон. Кълна се, Фрони.

— Знам. И те познавам. Знам, например че ще се почувстваш ужасно, че си я засегнал, затова мисля, че ще е най-добре да й се обадиш още сега. Извини се, че си й наприказвал онези неща в претъпкана кръчма, а после ги повтори, но само за нейните уши.

— Мислиш, че трябва да й се обадя? Ти луда ли си? Тя ще реши, че я харесвам или нещо такова.

— Да, може би. Виж, кажи й, че жена ти е поискала да се обадиш и да се извиниш. Че е станало недоразумение и не искаш заради това да се отказваш от курса.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Не можеш да се откажеш от курса, ти го обичаш. Освен това струва цяло състояние, а и аз получавам три часа спокойствие всяка сряда вечер. Няма да се откажа от тях без бой.

— Да, вероятно си права. Но аз ще потърся друг курс, ще проверя дати има нещо добро и ще емигрирам при тях.

— Добър план, Батман. Хайде, обади се. По-добре го изкарай още сега.