Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (49)

Четиридесет и осма глава

8 месеца преди Онзи ден (февруари, 2011)

— Сърцето ми ли слушаш, скъпа?

Ръката му гали леко черните ми къдрици.

Притискам лице към гърдите му, тениската му гали бузата ми.

— Да. Обичам да се уверявам, че все още тиктакаш правилно.

— И така ли е?

— Да, работиш идеално.

— Чудесно. А сега може ли да седнеш? Когато телевизорът е така усилен, звукът се изкривява.

— Съжалявам, приятел, ще остане силен, защото трябва да слушам сърцето ти и да чувам филма.

— Колко дълго ще продължи това?

— Колкото трябва.

 

 

Дойдохме на брега.

След като сълзите пресъхнаха, трябваше да излезем от къщата. Трябваше ни пространство, шир и свежест; за да творим, без да се страхуваме, че ще ни чуе леля Бети, която понякога сякаш се носи по въздуха и се появява неочаквано. Тя не може да чуе разговорът ни сега, никой не може.

Аз прогоних вината и отвращението към себе си и отворих бунгалото на плажа. Фин се е грижил за него. Пребоядисано е, всичко е покрито, проветрено; грижил се е за него и го с обичал, когато беше „негово“. Виждам обаче, че не го е използвал. Не е седял тук, за да се наслади на гледката, или да гледа как хората преминават, или да поговори с тях, както правеше Джоел. Когато Фийби беше на училище и Джоел извеждаше Зейн, за да мога да работя, макар че технически бях в майчинство, той установи, че комбинацията от бунгало на плажа и бебе е най-силният магнит за хората — особено за майките с малки деца. Прибираше се с няколко телефонни номера и предложения за срещи за игра. („Срещи за игра за кого по-точно? Нашият син е на седем месеца“ — казвах аз, щом видех усмивката му.) По всичко личи, че Фин само се е погрижил за бунгалото заради нас.

Вадим двойния шезлонг и го слагаме с лице към Уортинг. Оттук виждам кея на Уортинг. Придърпвам якето си и се настанявам първа. Фийби се тръшва в мен и се свива, както правеше като много малка.

Денят е хладен и ветровит; температурата пада заради вятъра, който вдига пенести била по повърхността на морето. Студът и вятърът са прогонили всички, освен най-отдадените бегачи и хора с кучета. Почти всички бутала, които виждам оттук към Брайтън и към Уортинг, са затворени — никой не е толкова луд да слезе на брега. Само един човек работи по едно в далечината, инструментите му са сложени на алеята, има и тезгях с електрически инструменти и преносим генератор до него. Притискам Фийби към себе си, споделям с нея телесната си топлина, наслаждавам се на възможността да бъдем заедно, да гледам как този човек, четирийсетинагодишен, едър, с вързана на опашка коса, работи. Пръстите му сигурно са сковани от вятъра.

— Защо не говориш за татко? — пита ме Фийби.

— Говоря.

— Не, не говориш. По-рано, когато каза как си ме хранела, го спомена за първи път от векове, без аз да те попитам първа. Винаги казвам нещо за него и какво би направил той, защото ти не говориш за него.

— Не съм го осъзнавала.

— Заради това, което направих ли?

— Какво си направила?

— Защото… защото си ми ядосана заради онова, което направих онзи ден, и си ядосана и на татко, защото не ти се обади и не ти каза веднага, така ли?

— Не. — Придърпвам я още по-плътно. — Не, нищо подобно. Защото… — Защото избягвам новата болка, не искам да ровя в старата, избягвам настоящата банка, избягвам всякаква болка на всяка цена, макар че тя като че ли ме преследва, открива ме и се пропива в сърцето ми. Болката иска да се промъкне в мен и да ме направи свой нов дом. Избягвам болката, затова тя прави всичко възможно да се настани в мен. — Не знам как да говоря за него, без да се разпадна. Дори сега. Мисля за него постоянно, повярвай ми. Почти всичко, което правя или казвам, е с мисълта за него, но тя трябва да остане само мисъл, за да мога да функционирам. Малко хора искат да се занимават с жена, която избухва в сълзи почти две години след смъртта на съпруга си, защото са споменали, че мислят да отидат в Лисабон, а тя го е срещнала там. Единственият начин да функционирам нормално в обществото е да не говоря много за него.

— А може ли аз да говоря? А Зейн?

— Разбира се. — Целувам я по главата, наслаждавам се на уникалната й миризма. — Разбира се, че можеш. Съжалявам, че си помислила, че не можеш. И двамата можете да говорите за него колкото пожелаете. Говорите ли за него помежду си?

— Да. Пишем в онези книги, които ни даде, и слагаме неща в кутиите за спомени. Но ти си го познавала най-дълго, затова искам да те питам някои неща. Зейн също.

— Например?

Тя се замисля за миг, после свива рамене.

— Не знам. Просто разни неща.

— Когато си ги спомниш, попитай ме.

— Ти ще се омъжиш ли отново?

— Не. Следващият въпрос.

— Ще се омъжиш ли за господин Брумсгроув?

— Не.

— Ти наистина го харесваш обаче, нали?

Само преди няколко часа се убедих, че трябва да съм по-честна и открита с Фийби. Бях забравила, че това трябва да минава през филтъра на „Нещата, които не ти трябва да знаеш за родителите си.“.

— Той изглежда много мил и свестен човек.

— Освен това е мой учител, затова не мисля, че трябва да го правиш.

— Ще го запомня.

— Аз винаги съм мислила, че ще се омъжа за чичо Фин — казва тя замечтано.

Ледена шушулка от ужас се плъзга неприятно по гърба ми. Когато беше на пет, Фийби постоянно ме питаше за кого ще се омъжи. Не спираше да ме разпитва кой ще е той, изреждаше имената на всички мъже, които познаваше — дори няколко от по-възрастните съседи, — и питаше той ли ще е. Не помня някога да е включвала чичо си Фин в списъка, нито веднъж.

— Фин? — казвам възможно най-спокойно, макар че цялата настръхвам. — Защо Фин?

— Не мислиш ли, че е здравеняк? — пита тя, явно забравила с кого и за какво говори.

— Здравеняк?

— Нали знаеш, здравеняк.

— Той е достатъчно голям и достатъчно близък, за да ти бъде баща.

Свива рамене.

— Все пак.

Ако е той, тя нямаше да говори така открито за него и външния му вид, нали? Щеше да си замълчи, както преди. Не би казала всичко това, за да не се досетя. Като че ли се опитвам сама да се убедя, че не може да е той. Не може да е той. Той не е такъв човек.

Телефонът в джоба й писука и след като се колебае малко, тя го вади. Всички социални медии са изтрити от телефона й, но има и съобщения. Съобщения от хора, които трябва да са й приятели, щом й имат номера. Фийби се стяга, преди да погледне екрана.

ЧИЧОФ

Тя въздъхва с облекчение и прибира телефона. Съвпадение, разбира се. Той каза, че не може да е близо до мен, а не че не може да е близо до децата ми. Сигурна съм, че пише и на Зейн, след като вече знае, че не е тук. И е съвсем типично за него да се свърже с Фийби след снощната драма.

Още една ледена шушулка се плъзга по гръбнака ми. Не може да е той. Той не е такъв. Фийби му е като дъщеря, тя ще е като сестра на децата, които той ще има, не може да й е причинил това.

— Фийби — казвам сериозно. Трябва да се откъсна от тези мисли, защото те не само ще ме влудят, а и ще ме разсеят от онова, което трябва да направя. Доведох я тук с конкретна причина, трябваше да съм извън къщата, за да не ни чуе никой. Оглеждах се, докато говорех с нея, и не видях никой да се спотайва. Мъжът, който работи до бунгалото си, е твърде далеч, твърде погълнат от работата си.

— Да? — пита тя предпазливо.

— Трябва да кажа на полицията какво знаем. — Бързо, чисто, прецизно.

До този момент, когато застива отново от страх, не съм забелязала колко свободна, подвижна и лека беше, след като се наплака. Сега е като буца скала в ръцете ми.

— Защо? — прошепва накрая.

— Не е най-подходящият момент, заради всичко останало, което се случва, но трябва да се направи. Не можем да живеем с това до безкрайност. — Вече знам колко далеч може да стигне тя, за да ме нарани — слуховете, които пусна за Фийби, са по-страшни от всичко, което може да ми напише, и от всичко, което може да причини на колата ми — трябва да сложа край на това. А за целта трябва да й отнема властта, която има, защото знае тайните ни.

— Освен това, Фийби, хора като Зейн, бабите и дядовците ти, леля Бети и чичо Фин, те заслужават да знаят кой го е извършил и този човек да получи правосъдие. Адът, в който живеят, е ужасен. Ние — аз — трябва да сложим край на това.

Тя мълчи, все така скована.

— Ти вече не си малко момиче, ти си много по-силна и аз знам, че моментът не е особено подходящ, но полицията няма да те разкъса на парчета, аз ще съм с теб постоянно, за да те защитя и да ги спра, ако те разстроят. Но трябва да им кажем, за да я заловят.

— А ако не я заловят? Ами ако не могат да го докажат? Ако я арестуват и я пуснат, тя много ще се ядоса, ще знае, че аз съм я издала, и може да ме подгони.

— Нали ми каза, че трябва да се изправим срещу насилниците. Беше права. Сигурно няма да ти хареса, но аз наистина се грижа за теб. Трябва да направим всичко по силите си.

— Тя се опита да влезе у дома, нали? — пита Фийби.

— Защо го казваш? — Ужасена съм, че все пак е направила връзката.

Свива рамене.

— Просто така си помислих. Права съм, нали?

— Да, права си.

— И тя ти наряза гумите, нали?

— Откъде знаеш за това?

Още едно свиване на рамо.

— Ти позволи на Зейн да замине. Ти мразиш баба и дядо, но му позволи да отиде при тях. Никога не би пуснала някой от нас, освен ако не си наистина изплашена.

— Не мразя баба ти и дядо ти — казвам неубедително. — Просто не се разбираме. Защо не каза нищо, щом така си мислела?

— Защото аз съм виновна. Всичко се случи заради мен.

— Не, не е така. Виновен е само онзи, който причини това на баща ти. — И аз.

— Зейн, баба, дядо и всички други ще ме намразят, нали? — хлипа тя.

— Няма. Защото ще знаят, че не си виновна ти. Не си го направила ти и те ще разберат защо си била толкова изплашена. Обещавам ти, никой няма да те обвинява.

— Страх ме е, мамо — хлипа тя.

— Знам, скъпа. — Прегръщам я силно, целувам главата й. — Знам, че те е страх. И мен ме е страх.

Четвъртък, 16 май

Сафрон,

Какво ще кажеш да сключим сделка? Ти отваряш щорите, а следващия път аз ще ти дам не толкова суров урок?

Искам само да отвориш щорите, за да покажеш, че пак ми имаш доверие. Можеш да ми имаш доверие.

Това, което направих, беше от яд, откачих, защото се чувствах толкова безпомощна заради случилото се с него. Разбираш ли?

Мисля, че можем да си помогнем взаимно. Тази сделка ще е добро начало, не мислиш ли?

Никога не съм искала да става така. Надявам се да го осъзнаваш.

О