Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (45)

Четиридесет и четвърта глава

Обикновено посягам към месинговото мандало с форма на лъвска глава, защото мога да контролирам силата на звука, който създавам в къщата, и да не безпокоя никого, но сега не ми пука кого ще обезпокоя: натискам силно звънеца и създавам силен звън, който отеква из къщата.

Угриженото лице на Имоджин, увенчан с руса коса овал, наднича през вратата.

— Сафи? — казва тя изненадана. — Наред ли е всичко?

— Ами… не съвсем, може ли да поговорим вътре за няколко минути?

— Да, разбира се — казва тя. Не й хрумва, че знам какво е причинила на дъщеря ми. Ако все пак се сеща, явно реакцията ми не я притеснява. Но Имоджин не ме познава. За нея аз съм човекът, която тя иска да види, вдовицата, която да преследва и да омаловажава, за да върша каквото тя смята за редно. Може би е толкова заблудена по отношение на мен, че си мисли, че съм дошла да се извиня, задето я зарязах в супермаркета онзи ден.

— Ела в кухнята! Тъкмо правех сандвичи за закуската на Ърнест! Всички други са горе в различни стаи и с различни електронни устройства! — дърдори тя. Досега не съм забелязвала колко много дрънка, сякаш тишината й идва в повече и не може да я понася, затова винаги трябва да я изпълва с думи и възклицателни изречения. Жестикулира преувеличено, тялото й се полюшва в синхрон с ръцете.

Ярка светлина ме напада, когато влизам в кухнята от мрака на коридора, и за миг ми пречи да вляза в стаята с шкафовете от кленово дърво, черни гранитни плотове и голяма правоъгълна маса в центъра, където закусват. Много пъти съм взимала Зейн след преспиване тук и той седи в тази стая, съвършено внедрен в семейство Норбът, сякаш е един от тях. Точно затова предателството й е толкова голямо. Тя познава семейството ми: не е някой от безликите хора от интернет, които могат да кажат каквото пожелаят, скрити зад компютъра; тя не е от хората, които си позволяват да държат разпалени тиради за нещо, без да знаят индивидуалните истории. Тя познава дъщеря ми. Знае през какво премина тя и е способна да използва травмата на детето ми, за да се опитва да я контролира.

— Какво мога да направя за теб? — пита Имоджин. Върнала се е на мястото си до плота, който е най-близо до мивката. Останките от приготвянето на сандвичи с шунка са на дървената дъска пред нея: целофанът върху органичната шунка е свален и два резена от нея лежат върху средни по дебелина филии органичен хляб. Горните филии са до тях, готови да бъдат поставени на мястото си. Органичната, предварително измита маруля чака в неотворен пакет, а малките доматчета са на дъската за рязане, вече накълцани и готови да бъдат пръснати върху шунката. Точно това ме хвърля в дълбокото, както шампион гмуркач скача от най-високия трамплин. Преди да дойда тук, вероятно щях да мога да говоря спокойно и разумно с нея, вероятно щях да се скарам с нея заради стореното, но като виждам тази нормалност, как просто се е върнала към живота си, сякаш не е направила нищо особено днес, ми идва в повече. Моят живот вероятно вече никога няма да бъде нормален и това не е добре, но аз се справям някак — Имоджин няма такива грижи. Тя може да наранява хората и защото смята, че е права, може да се върне у дома, да вечеря с момчетата си и после да прави сандвичи.

Наглостта, с която почти разруши дъщеря ми, отключва нещо в мен и очите ми започват да търсят почти маниакално нещо в кухнята й. Знам къде стои в моята, но в тази позната, но все пак чужда кухня, ми трябва цяла минута, преди погледът ми най-сетне да се спре на гладкия черен телефонен апарат, който лежи в своето дискретно сребърно гнездо. Пръстите ми се свиват около слушалката, чувам писукането, когато я вдигам, после я хвърлям към Имоджин. Объркана, тя се навежда леко, за да я хване със свивката на лакътя си.

— Обади се в полицията — казвам й спокойно.

Тя мълчи, стройното й тяло се отдръпва и тя се смръщва леко. Устните й бавно се събират в недоумение.

— Сериозна съм. Обади се на полицията и кажи, че една жена всеки момент ще потроши къщата ти.

Тя се усмихва смаяна.

— Сериозна съм, мамка му — казвам през зъби. Рядко псувам, рядко реагирам така на каквото и да било. Гневът ми обикновено е вътрешен. Дори когато трябва да е насочен към конкретни хора, той обикновено гори в мен, събира се там, изяжда ме, дъвче ме, докато не се наложи да го накарам да замълчи по единствения начин, който знам. — Не можеш да идваш в дома ми, при семейството ми и да съсипваш всичко, без да очакваш да ти отвърна със същото.

— Нищо не съм съсипала — казва тя, объркана и отвратена.

— Не ти ли хрумна, че онзи малък разговор с дъщеря ми може да я разстрои и съсипе? — питам високо. — Може да я подтикне към самоубийство?

Имоджин хуква да затвори вратата, за да не чуят близките й какво е сторила днес, между закуската и вечерята.

— Тя беше толкова разстроена след разговора с теб, че мислеше да скочи пред някой автобус, за да си реши проблема.

— Какво? Не, не и заради нещо, което аз съм й казала.

— Моето дете мислеше да се самоубие, за да не продължава да разочарова баща си и да не го кара да се срамува още повече от нея.

— Разбрала го е погрешно, явно не е разбрала какво имах предвид.

Имоджин е тази, която не разбира, която си мисли, че може да се измъкне от това с някакво жалко обяснение, което ще хвърли вината върху жертвата й. Могат да й се разминат много неща, но опитът да обвинява дете заради нейните действия на възрастен отприщва торнадо от гняв в мен.

— ОБАДИ СЕ НА ШИБАНАТА ПОЛИЦИЯ! — пищя. — ОБАДИ ИМ СЕ ВЕДНАГА!

Имоджин започва да трепери, щом осъзнава какво е сторила, най-сетне загрява, че едва не е подтикнала някого към самоубийство. Залепя се на вратата с ръка върху устата си.

— Тя добре ли е? — пита през пръсти. — Кажи ми, че не се е наранила, моля те.

Правя крачка назад, тези въпроси и тревогата зад тях са лек за урагана от гняв. Още една стъпка назад и се озовавам пред стол. Няма да е зле да седна, да се успокоя.

— Не се нарани, но не благодарение на теб.

— О, господи, не исках… — казва Имоджин. Влачи тежко крака през стаята, за да седне на дървения стол в другия край на масата. Щорите са спуснати и ярките червени череши на бял фон добавят насила още ведрина в стаята. Точно това е странното при Имоджин, тази къща и всичко, което прави — насилено е, сякаш нищо не се получава естествено, сякаш всичко е за пред хората, за да се покажат щастливи, умни, позитивни. През цялото време.

Вдишвам дълбоко и издишвам продължително. Главата ми бучи от случилото се през последните няколко часа, бучи постоянно от случилото се през последните няколко дни, седмици, месеци, години. Умът ми не може да се отпусне — никога.

— Какво си мислеше? — питам аз. Тя е просто размазано очертание, отпуснато на стол в самата периферия на зрението ми. Ако я погледна, ако я видя добре, вероятно ще си представя как се е движила устата й, докато е тормозила Фийби, и пак ще изгубя контрол.

— Сафрон — казва тя тежко, снизходително, явно не съзнава, че е на косъм да отприщи гнева ми отново. — Много ми се иска да разбереш. Това, което тя ще направи, е грешно. Някой трябваше да й го обясни. Аз трябваше да й го обясня, защото нямаше кой друг. Не мислех, че ще я разстроя таткова много, и съжалявам за това, но трябваше да я накарам да помисли по въпроса. Наистина да помисли. Тя няма представа как това ще бележи живота й.

— Белязан или не, поне щеше да е жива. И колко пъти ти казах вече, че нищо не е решено. Дори да беше, това няма нищо общо с теб.

Тя беше свидетел как в дните след смъртта на Джоел ние не можехме да разсъждаваме ясно, да ядем, дори да спим. Тя видя колко съсипана беше Фийби, аз също. Тя видя как Зейн се скриваше зад слоеве страх, мълчание и несигурност. Тя го видя, беше там, и все пак можа да причини това на Фийби.

— Има общо с мен. Абортът е нещо нередно. Дори не бива да е вариант. Тя никога няма да остане същата след него. Твоето малко момиченце ще си отиде завинаги и аз искам да я спася — теб също — от това.

— Не знаеш как ще се чувства след аборт или как ще се чувства, ако роди бебето. Никой не знае.

— Напротив, знам! — настоява тя.

— Откъде знаеш? Да нямаш някаква кристална топка, която ти казва как всеки ще се чувства след всяко нещо?

— Не! — сопва се тя.

— Тогава ми го спести. Ако нямаш неопровержимо пророчество, тогава престани.

— Знам, защото аз съм правила. Ясно ли е? Аз направих аборт и не минава ден оттогава, без да се почувствам ужасно заради това.

Взирам се в черешите по щорите, после минавам към разноцветните чаши, които висят на метални куки, завинтени под кухненските шкафове, до чайника, после поглеждам дъските, подредени до плота вдясно. За да не поглеждам нея и признанието, което съм сигурна, че не е искала да прави, аз оглеждам стаята и попивам фалшивата ведрост, която като че ли капе от всички видими елементи в живота им. Ти наистина ли мислиш, че абортът е нещо нередно, Имоджин?… Тогава не прави аборт — чувам се да казвам. Нямах представа.

— Забременях много скоро след Деймиън — казва тя. — Не можех да повярвам, още кърмех и си мислех, че сме внимавали, но шест месеца след Деймиън отново бях бременна. Съпругът ми, първият ми съпруг, в началото се държеше както подобава, каза, че се радва, но виждах, че не е така. Знаех, че се притеснява как ще се оправим с парите, защото това означавате, че няма да мога да се върна на работа, както планирах. На мен не ми пукаше за това, но колкото повече говорехме, толкова повече разбирах, че е прав. Наистина нямаше да се справим с още едно… не исках да го правя, но само така можех да задържа съпруга си. Той щеше да ме изостави и аз нямаше да се справя като самотна майка. Децата имат нужда от двама родители. Деймиън заслужаваше най-доброто и аз нямаше да мога да му го дам сама.

Тя спира да поеме дъх и аз все още не мога да се накарам да я погледна, продължавам да се взирам в черешките по щорите.

— Затова го направих и… плаках седмица след това. Бях толкова съсипана. Имах чувството, че съм разочаровала Деймиън. След това вече нищо не ми се струваше наред и така и не простих на съпруга си, че ме накара да го направя. — Подсмърча и усещам, че си бърше носа, опитва се да попита сълзите си с пръсти. — Най-лошото е, че той все пак ме изостави. Имаше малка мръсна афера с някаква млада уличница, която му се хвърли на врата, и той си тръгна. Изобщо не трябваше да го правя заради него. — Още подсмърчане, още бърсане на сълзи. — Разбираш ли? Аз наистина знам за какво говоря, аз наистина имам представа какво ще й причини това.

— Не, нямаш — отговарям тихо. Много ми е мъчно за нея, но стореното на Фийби още кипи в гърдите ми. — Много съжалявам за това, което си преживяла, Имоджин. Звучи ужасно, но ти знаеш само как това се е отразило на теб. Само защото ти си се чувствала така, не означава, че и при всеки друг ще е същото.

— А как иначе? — пита тя. Сълзите са се изпарили и тя отново е заела позата на вечно правата за всичко.

— Стига, Имоджин, всеки е различен и реагира различно. Знаеш го. Ти не си Фийби. Не можеш да знаеш как ще се чувства тя, ако продължи бременността или не.

— Мисля, че аз…

— Ако беше на четиринайсет, когато си направила аборт, тогава може би щеше наистина да я разбираш по-добре — прекъсвам я аз. — Ако бащата ти е бил убит, когато си била на дванайсет и още не са заловили убиеца му, може би щеше да можеш да я разбереш по-добре. Ако имаше майка, която е на ръба на нервна криза, откакто баща ти е умрял, сигурно щеше да я разбираш по-добре. Ако някакво копеле те лъже, за да ти свали гащичките и да ти докара бременност, която не си искала, може би щеше да я разбираш малко по-добре. Но ти не си нищо от това, така че нямаш представа как ще реагира тя. Никой от нас няма представа за нищо, което не се е случило, дори Фийби, така че моля те, нека прекратим това.

— Сафрон…

— Ако няма да кажеш: „Сафрон, много съжалявам, че постъпих неизречимо подло с дъщеря ти, ще й се извиня и ще й кажа, че съм сбъркала“, моля те, не довършвай изречението.

— Надявам се някой да те вразуми, преди да позволиш да…

Гневът кипи във вените ми, издува мускулите ми и гори в гърдите ми, когато изригва през устата:

— СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ ДЪЩЕРЯ МИ! СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ МЕН! СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ НЯМА ПЪРВО ДА ТИ ДАМ ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ОБАДИШ В ПОЛИЦИЯТА! — Никога не съм издавала такъв рев. Не ми пука кой ще ме чуе, не ме интересува кой ще се изплаши от думите ми, важно е само Имоджин да разбере. Не ми пука какво вярва тя, не ми пука дали очаква целият свят да прави каквото му каже, просто искам да я накарам да разбере, че ако отново чуя дъщеря ми да говори за самоубийство, че ще си отиде завинаги от мен заради нещо казано от нея, това ще е краят на Имоджин. — ЯСНО ЛИ Е?

Макар че тялото й е сковано, големите пъстро зелени очи са фиксирани в мен, докато тя кима.

Това знам за нея: Имоджин слага грим всеки ден, ходи на фризьор всяка седмица, започна да ходи на църква, за да приемат сина й в „Сейнт Каролин“ заради добрата репутация на училището, макар че те технически са извън неговия район, и управлява дома си с военна прецизност.

Това са нещата, които тя не знае за мен: направих немислими неща, за да защитя дъщеря си; бих направила буквално всичко за дъщеря си и сина си; ако трябва да избирам между това да нараня Имоджин и да позволя децата ми да бъдат наранени, изобщо няма да избирам.

 

 

— Тъкмо щях да изляза да те търся. Притесних се. — Той вече не иска да е около мен, не иска да говори с мен, но ме е чакал с часове да се прибера. Сърцето ме боли при мисълта за това, при мисълта за него.

— Благодаря ти — казвам. — Задето откара Фийби у дома и че си останал да ме изчакаш. И защото си се тревожил.

Той не ме поглежда, взира се право напред, докато говоря.

Пътят до дома не прочисти главата ми, само я замая, накара ме да се чувствам като плавей в океана, подмятан насам-натам от прилива, от капризите на някой друг. Трябва да сготвя нещо. Или да ям нещо. Трябва ми нещо, което ще накара тази всичкост да си отиде. Може да помогне разговор с най-добрия ми приятел.

— Фин…

Тъмносините очи ме поглеждат остро. Студени, нетрепващи; предупреждават ме да не го правя, да не отивам натам. Вече е свършено и всички трябва да се справим с това.

— Нищо. До скоро.

— Грижи се за себе си — отговаря той, извръща очи към предното стъкло. Отделя се от тротоара, без да поглежда отново към мен.

Точно сега ми е трудно да вляза в къщата. Сядам на четвъртото каменно стъпало с чантата в скута, студеният въздух се просмуква в кожата ми. Знам, че тя вероятно е някъде тук, наблюдава ме. Но ако вляза вътре, няма да мога да се сдържа и ще се натъпча. Ще имам нужда да потисна всички тези чувства, цялата тази болка, а не искам да го правя. Имам нужда, но не искам. Не мога да се боря с това дълго, но ако остана тук, ще го отложа малко.

Чувам колата, преди да я видя. Познато ръмжене, красива британска зелена спортна кола, кара я шофьор с тъмносини очи, които гледат към мен и срещат погледа ми. Той ми се усмихва леко, със съжаление и с обич, преди да ускори.

Върни се — казвам му мислено. — Искам да го направя отново.

Понеделник, 13 май

Сафрон,

Мисля си колко е добре, че Джоел не доживя да види това. Неговата скъпоценна, обожавана дъщеря е същата курва като майка си? Това щеше да му разбие сърцето.

Дори не знаех, че е бременна. Исках да разбереш колко много си я разочаровала, как не си я защитила от всички лоши хора. Знаеш ли колко лесно е да се сприятелиш с приятелите й в интернет? Твърде лесно. Те дори не проверяват кой си, преди да станете „приятели“. Знам, че Фийби все още отхвърля поканите ми за приятелство, но нейните приятели ме приеха. Аз просто измислих слуха и го пуснах там. И внезапно се оказа вярно. Тя е курва като майка си.

Тя не знае кога да си затваря краката.

Както казах, може би е добре, че той не е тук да го види. Това щеше да му разбие сърцето.

Има уроци, които трябва да се научат по трудния начин. Съжалявам, Сафрон, но ти току-що научи един. Мисля, че ще се наложи да научиш още няколко.

О