Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (27)

Двадесет и шеста глава

Те пристигат по едно и също време от различни посоки, вероятно по една и съща причина — да разберат защо децата ми не са били на училище.

За Имоджин мога да разбера: на нея няма как да са й казали от училището защо Зейн отсъства, но господин Брумсгроув — сигурна съм, че знае. Може би затова е тук: притеснил се е, когато е чул какво се е случило: опит за влизане с взлом и ние не сме спали половината нощ. Затова трябва да провери дали всички сме цели.

Другите трима спаха до три и половина, а после бяха намусени, гладни и потиснати. Направих им пица и им позволих да ядат в дневната, на изключен телевизор, защото не можаха да се разберат какво да гледат. (Това обезсмисли яденето в дневната, но никой не смееше да седне в кухнята.) Сега са си в стаите и събират кураж за нощта, която предстои, да не би да се случи отново. Искам да им кажа, че няма да се случи, че аз няма да се обадя в полицията, че не бих рискувала. Не бива, разбира се, да разчитам на думата на един убиец, но засега не мога да сторя друго.

Гледам как Имоджин и Луис си отстъпват взаимно път на портата, докато накрая Луис казва нещо, което я кара да сведе глава и да се засмее, както прави, когато флиртува с някого. Гледам ги, защото стоя тук цял лен, зяпам през прозореца и се опитвам да установя откъде ме наблюдава Одра, как така знае толкова много за нас. Сигурна съм, че е видяла как ключарят идва и по времето, което остава тук, се е досетила, че сменям всички ключалки и резета. Много бих искала да сложа охранителна система и решетки на прозорците и вратите, но това ще изплаши семейството ми. Така няма да ги накарам да се чувстват в безопасност, а просто ще подчертая факта, че сме уязвими, че смятам, че ще се случи отново.

Имоджин изкачва с полюшваща се походка стълбите, опитва се да впечатли Луис с тялото си, което поддържа слабо, като яде точен брой калории на ден и се упражнява, освен когато прави някоя нашумяла диета и се опитва да убеди мен и всеки друг, готов да я слуша, че тя е решението на всичките ни проблеми. (Никога не се включвам в подобни разговори, защото този път води към лудостта.) Луис, трябва да му се признае, не я гледа, както тя се надява, а обръща гръб и остава на долното стъпало, докато по вратата се чука. Дори да не бях я видяла, щях да позная, че е тя, по чукането — тя винаги чука така, по-дълго от обичайното.

— Здравей. — Включвам усмивката, опитвам се да не показвам, че нещо не е наред, преди тя да пристъпи прага.

— Здравей, Сафи! — пропява Имоджин. — Просто реших да се отбия и да проверя дали всичко е наред, защото Зейн не беше днес на училище! И се засякохме с господин Брумсгроув, учителя на Фийби!

И двамата влизат в къщата и аз ги повеждам към дневната; не съм готова да споделям кухнята засега. През целия ден я избягвам винаги когато е възможно.

— Радвам се, че се отбихте — казвам аз. — Все пак все още няма изобретение, което да ви позволи да седите в уютните си домове и да се свържете се мен. Онзи ленивец Александър Греъм Бел трябва да се поразмърда, наистина някаква подобна джаджа би ни свършила чудесна работа. — Сарказмът ми е ненужен, но наистина съм малко подразнена, че и двамата не са се сетили, че щеше да е по-добре да позвънят.

— О, да, наистина трябваше да се обадя — казва Луис. — Съжалявам, чух какво се е случило и реших да проверя дали сте добре. Много глупаво от моя страна, че не позвъних.

— Защо? Какво се е случило? — пита Имоджин, явно подразнена, че не е в течение.

— Всички сме добре. Държа да ви уверя в това. Добре сме. Някой се опита да влезе в къщата снощи, но ние сме добре. Полицията дойде и го изплаши. Всичко е наред — повтарям, защото знам какво ще каже тя:

— О, ГОСПОДИ! Това е ужасно! Постоянно се тревожа за теб, защото няма мъж в къщата, и виж какво стана сега. — Тялото й трепери и човек би си помислил, че някой е опитал да влезе в нейната къща, че тя цял ден е сменяла ключалки и резета, а не че е просто кралица на драмата от най-висш порядък.

— Добре сме, Имоджин — повтарям аз. — Всички сме добре. Изморени, но добре.

— Съжалявам — оформя с устни Луис.

— Да, предполагам — казва тя. — Но, скъпа, сигурно си много изплашена.

— Всъщност не съм. Само съм изморена.

— Сигурно говори така от шока — казва тя на Луис.

И ето отново, осъзнаването, че той е мъж. Че е млад. Че не носи венчална халка. Първо изгрява в очите й, после превзема и усмивката. Тя знае точно какво да направи. Точно от какво имам нужда.

— Всъщност дойдох да те поканя на вечеря в петък, Сафи — казва Имоджин. Извърта се бавно и опасно към Луис. — Защо не дойдете и вие, господин Брумсгроув? Ще се радвам да прекарам известно време със Сафи и ще ви разпитам за всички прогимназии в Брайтън и Хоув. Ако нямате нищо против, разбира се.

— Още не знам дали ще имам възможност — споменавам уж между другото.

— Разбира се, че ще имаш! — казва тя и маха с ръка. — Какво друго ще правиш в петък вечер?

— Ще стоя у дома с травмираните си деца.

— Няма да стоим до късно. Освен това мисля, че ще е добре да покажеш на Фийби, че й имаш доверие и й поверяваш грижите за малкия й брат — особено след проблемите в училище онзи ден, нали? — Последната част от изречението е насочена към Луис, за да провери дали той ще й каже онова, което тя иска да знае. Получава безизразна физиономия от него. — Е, господин Брумсгроув, ще дойдете ли?

— Ако госпожа Макълрой успее, значи ще успея и аз.

— Идеално! Осем и половина у нас! Сафи знае къде е!

— Не съм казала, че ще мога — напомням й, докато тя вдига малката розова кожена чанта на рамото си.

— Разбира се, че ще можеш. — Много я бива да ме пренебрегва. Направо отлично й се удава. Само с две крачки се озовава до Луис, а след секунда вече го е хванала под ръка и го е изплашила до смърт. Притеснените му очи трескаво търсят моите. Трябваше да се обадиш, ще ми се да му кажа. — Господин Брумсгроув, дали ще имате ужасно много против да ме изпратите до колата ми? Малко съм нервна, след като разбрах какво се е случило със Сафи.

— Ами, да, разбира се. Радвам се, че сте добре, госпожо Макълрой — казва той.

— Наричай я Сафи, всички така й казват — обажда се Имоджин.

Всъщност почти никой не ми казва така — ще ми се да възразя, но не си правя труда.

Всъщност тя го принуждава да я изпрати до колата, за да ме остави без избор. За да не мога да го убедя да отменим вечерята утре, затова сега се налага да му се обадя по-късно. Което всъщност няма да й попречи, защото докато му се обадя, тя вече ще му е казала: „Сафи не излиза често, мисля, че една вечеря само четиримата — моят съпруг Рей ще се присъедини, разбира се — ще е полезна за нея, не мислите ли? След всичко, през което премина бедната Сафи, и след тази последна травма, не смятате ли, че заслужава малко забавление?“. И тя знае, че щом се появи тази вечер, Луис не е някакво копеле, което не би се съгласило с нея. Докато аз успея да се свържа с него по телефона, Имоджин вече ще го е убедила, че ако ми позволи да отменя петъчната вечеря, ще е не по-малко ужасен човек от онзи, който уби съпруга ми.

Гледам ги как излизат от къщата, после през портата и тръгват в посоката, от която дойде Имоджин.

Чудесно. Ще трябва да вечерям с Луис Брумсгроув. Това много ще зарадва дъщеря ми.

Сряда, 24 април

Сафрон,

Радвам се, че не каза нищо на полицията. Трябваше да се досетя, че няма да го направиш, след като и Фийби не каза на полицията каквото знаеше. Но трябваше да съм сигурна. Не можех да рискувам да се раздрънкаш.

Не ми харесва да ти поставям ултиматуми, но наистина не ми остави избор.

Но нека оставим това зад гърба си, става ли? Да продължим напред. Ти живееш в своя свят, аз в моя. Много бих искала да сме приятелки? Все пак имаме толкова общи неща. Джоел бе единственият мъж, когото и двете сме обичали истински. Ние с теб сме еднакви, и двете го обичахме толкова много. Затова бих искала да сме приятелки. Можем да споделяме загубата си, както и спомени за него.

Моля те, не се разстройвай от това. Да, ние бяхме любовници. Но мисля, че дълбоко в себе си ти го знаеше, нали? Затова го накара да ми се обади и да ми каже всички онези неща. Разбрала си колко важна бях за него и се опитваше да спреш това, преди да е излязло от контрол.

Не се получи, но аз разбирам защо се опита.

Аз бих направила същото. Бих убила всеки, който застане между мен и мъжа, когото обичам.

Казвам го метафорично, разбира се. Но ти знаеше това, нали?

О