Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (25)

Двадесет и четвърта глава

— Съжалявам, че се наложи да се срещнем пак при тези обстоятелства, госпожо Макълрой — казва полицаят, когото познавам от толкова много време.

— Почти си струваше, за да чуя, че най-сетне произнесохте името ми правилно — отвръщам аз.

Останалите, още по пижами и обгърнати от слоеве ужас, са в дневната, сгушени на дивана с леля Бети в средата. Трябваше аз да съм там, искам аз да ги прегръщам сега, но трябва да съм тук и да давам показания. Трябва да правя това далеч от децата си, защото не искам да увеличавам ужаса им, да придавам някаква форма на кошмарите им.

Полицаят успява да се усмихне вяло, като държи под око колегите си, които влизат и излизат от кухнята и внасят пръст от моравата и от лехите с цветя, от зеленчуковата ми градина, явно в търсене на следи. Светът навън просветлява; денят наближава, без да го е грижа какво са преживели хора като нас по тъмно. Никой няма да ходи никъде тази сутрин — ще трябва да си взема още един свободен ден.

— Можете ли да ни кажете нещо? — пита полицаят. Вече е детектив и се е променил. Може би като част от новата си роля е минал и курсове по чувствителност, или пък са постъпили оплаквания от други жертви на престъпления, или просто е пораснал. Какъвто и да е случаят, поведението му е различно, искрено внимателно, а не агресивно и почти нападателно, макар да говореше тихо.

Казвам му каквото знам и той потвърждава подозренията ми — че някой е изпробвал ключове, — защото държи около петдесет ключа в торбичка за улики (всякакви ключове, и обикновени, и секретни), закачени на халка, широка колкото наденица.

— Мислите ли, че разнася редовно тази връзка ключове, за да се опита да проникне някъде наслуки? — питам аз.

— Честно да ви кажа, не съм чувал за подобно нещо — признава той. — Чувал съм обаче за друг случай — например някой има ключ от дадена къща, но не може да си спомни кой е той, затова взима всички ключове, с намерението да ги провери един по един.

Той наистина се опитва да е искрен, но отговорът му ме облива като леден душ, стича се по тила ми и се събира в основата на гръбнака ми. Не смених ключалките след смъртта на Джоел. Накрая ми, върнаха ключовете, заедно с портфейла, мобилния и дрехите, които беше носил Онзи ден, но не смених ключалките. Не ми хрумна да го направя, нито да проверя дали всички ключове са на мястото си. Имах връзка ключове и това бяха просто ключове, нищо необичайно, на което трябва да се обърне внимание.

— Имате ли представа кой може да е бил? Сменихте ли ключалките, когато се нанесохте, например?

— Да, първо това направихме — замълчавам. — Не ги смених, след като Джоел…

— О, ясно. И аз не бих сметнал за необходимо, ако си мисля, че са ми върнали ключовете. Дори не бих забелязал дали всички са на мястото си.

— Ще сменя всички ключалки — казвам уморено.

— Сложете ключалки и на прозорците, на двата стажа.

— Смятате ли, че е необходимо? — Искате да кажете, че сме в опасност, макар да не знаете за писмата и за тайната на Фийби?

— Мисля, че е минимумът, който трябва да се направи — казва той внимателно.

— Никога няма да се свърши, нали? — казвам го на себе си, само че на глас, затова смята, че говоря на него.

— Госпожо Макълрой, съжалявам, че не хванахме убиеца на съпруга ви. Често мисля за този случай и взимам досието, за да видя дали не сме пропуснали нещо. Затова и дойдох тази нощ, когато чух името и адреса ви.

Той е различен човек. Сега дори мога да му повярвам. Вероятно мога да донеса писмата и да му кажа за Фийби, да му обясня защо не съм го направила преди. Той сигурно ще разбере. После се сещам за Фийби.

Моята висока слаба дъщеря, която обича да носи косата си на плитки и да прекарва времето си, погълната от телефона или от домашните си. Тя в момента е в състояние на постоянен, неугасващ страх. Знам го, защото, когато аз забременях за първи път, изпитвах същото, а дълго се бях опитвала да имам бебе от мъжа, за когото исках да се омъжа. Тя е твърде нестабилна, за да бъде разпитвана от полицията сега. Колкото и внимателно да го направят, тя ще се затвори и ще се оттегли в себе си, както прави постоянно след Онзи ден. Ако беше взела някакво решение, ако не се държеше, все едно ме мрази, ако знаех, че Фин ще е наблизо за подкрепление, щях да кажа на полицая всичко, щях да им дам информацията, която да ги заведе до онази жена, за да я накарат да обясни какво се е случило, защо го е направила и дати той е попитал за децата си, преди да умре.

Това са везните, които постоянно се опитвам да балансирам. От едната страна ще получа отговори на тези въпроси, ще видя убиеца на Джоел в затвора. От другата страна е благополучието на дъщеря ми.

— Ако си спомните нещо, госпожо Макълрой, винаги можете да ми се обадите в участъка.

— Благодаря.

— Имаме още малко работа тук, после ще ви оставим на мира.

— Да, благодаря. — Ставам и отивам в дневната при семейството си.