Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (7)

Шеста глава

Имоджин и синът й Ърнест тъкмо си тръгват, когато спирам пред къщата.

Явно са оставили Зейн след училище, защото им е казал, че Фийби днес си е у дома. Имоджин винаги е възпитана, спокойна и уравновесена. Тя е домакиня на пълен работен ден и затова често предлага на Зейн да ходи у тях, да го взима от училище и да остава при тях с преспиване. Омъжила се е млада, затова има двадесет и една годишен син и осемнайсетгодишен син, както и десетгодишния Ърнест. През последните осемнайсет месеца тя беше от голяма помощ за Зейн. И за мен.

Слизам от колата, докато те вървят по късата бетонна алея пред къщата. Срещаме се пред черната метална порта и спираме на тротоара да поговорим. Без дори да погледна към него, усещам, че големите зеленикаво пъстри очи на Ърнест са вперени в мен. Той винаги се взира така в мен, безмълвно и подозрително. Когато със Зейн са заедно в дневната или в неговата стая, или дори когато са в кухнята и аз се занимавам с нещо, той говори бързо и енергично. Но присъединя ли се към тях, приближа ли ги, се затваря и млъква, превръща се в ококорен манекен.

Просто го е страх от теб, обясни ми небрежно Зейн, когато го попивах за това.

— Защо?

Не знам, просто го е страх — каза той, сякаш това беше някакъв отговор.

— О, здравей — казва Имоджин.

— Здрасти.

Леля Бети още седи в колата, чака да й отворя вратата. Тя е принцеса все пак и очаква хората да тичат по нея. Често й угаждам, но не и днес. Днес тя престъпи границата и вироглавото й мълчание по пътя към дома не облекчи положението.

— Благодаря ти, че докара Зейн — казвам на Имоджин. Погледът на Ърнест не потрепва, не се променя. — Наистина го оценявам.

— За мен беше удоволствие, както винаги. — Имоджин се приближава и снишава глас. Нямам представа защо, сами сме на улицата. — В училище всичко ли беше наред онзи ден? Тъкмо попитах Фийби, но тя не беше много разговорлива.

Обичам Имоджин. Мога да й се доверя, да разчитам на нея, но не мога да й кажа това. Наистина нямам нужда от още осъждане. Подозирам, че ще ме съди, както всички, които знаят. Дори Фин, който направи всичко по силите си да ме успокои онази нощ, сигурно ме упреква. И са прави — всеки разговор с Фийби ми напомня къде съм сбъркала, къде съм пропуснала възможност да я насоча, да й покажа правилния път. Дори да не ме послуша, тези разговори — колкото и да са трудни — ще чакат някъде там, като помощен генератор в съзнанието й, готови да се включат и да й помогнат, ако има нужда от напътствие.

Провалих се с нея — и то повече от зрелищно — и не, нямам нужда от още упреци в некомпетентност точно сега.

— Да, всичко беше наред. Е, ще бъде — трябва първо да изгладим някои неща.

— О, добре. — Угриженото й лице омеква. — Толкова се притеснявах. Ти преживя много и беше така смела, не бих понесла, ако ти се случи още нещо.

Аз също, мисля си.

— Има ли някой в колата ти? — пита ме тя. Обръщам се към синята си кола с четири врати, спряна малко по-надолу от къщата. Леля Бети не е помръднала оттам, но е свалила прозореца, за да чува какво говорим, макар че се преструва на заспала. Не спи, но вероятно си мисли, че ако изглежда заспала, ще говорим по-свободно и ще й дадем възможност да узнае част от тайните ни.

— Да. Това е лелята на Джоел, Бети. Виждала си я на… на… погребението. Тя изпя химна, вместо да го прочете.

С черна рокля и черна шапка, леля Бети се изправи зад амвона, сложила брошурата за службата пред себе си. Прокашля се, сякаш ще започне да чете, и бавно вдигна поглед, който спря на мен. Фийби и Зейн, които се притискаха от двете ми страни.

Усмихна ни се и започна да пее. Гласът й се понесе над пелената от скръб в църквата, утеши всеки, до когото се докосна, и насълзи всички очи. Не знаех, че може да пее така, нито че може да накара песента да звучи толкова омагьосваща, и всеки път, щом се сетя за това, цялата настръхвам. Направи го, за да даде на Джоел нещо специално, нещо, което да ни напомня за специалното място, което имаше в сърцето й.

— О, да — казва Имоджин. — Мислех, че живее някъде близо до Мидълсекс? На гости ли идва?

Не, изхвърлиха я от старческия дом, защото се чука на бюрото на директорката. Ще остане тук, докато й намеря друго място.

— Ами да, нещо такова.

— Изглежда заспала, искаш ли помощ?

— Не, вече направи достатъчно за мен. Благодаря ти. Ще се видим по-късно.

Имоджин неохотно прегръща сина си и тръгват по тротоара. Изчаквам, докато се качат в колата си и отпътуват, преди да отворя портата, за да вляза. В това време се случва чудо: леля Бети отваря вратата на колата и слиза. Царствено и величествено, разбира се, но е малко странно да видиш, че прави нещо толкова обикновено. Естествено, тя има причина да отвори вратата сама и да слезе без чужда помощ.

— Не ми харесва тази жена — казва тя. Очите й — неодобрителни и презрителни — се взират в посоката, в която е отпътувала Имоджин.

— Сигурна съм, че това ще я съсипе — отвръщам кисело.

— Дете, тя е вампир, който се храни със скръб. Храни се от чуждата мъка. — Не коментирам и тя добавя: — Аз съм стара, забрави ли? Тук съм от много, много години. Изгубила съм твърде много хора и съм виждала неведнъж такива като нея. Те имат нужда другите да са съсипани, за да се чувстват полезни. Впиват се в тях и живеят от тях.

— Ти дори не говори с нея сега и сигурно си говорила най-много пет минути на погребението, как може да правиш такива смели предположения?

— На моята възраст не ти трябва много време, за да разбереш какви са хората.

— Очевидно.

— Не харесвам тази жена — повтаря леля Бети.

— Вече го каза. И ми се струва невероятно, че стоиш тук и най-нагло говориш тези неща за моя приятелка, след като не продума повече от три часа. Може да съм странна, но си мислех, че мога да очаквам едно извинение или дори просто обяснение.

Отвръща ми с мълчание.

— Прибрах се! — викам на децата. Жената зад мен се прокашля. — Прибрахме се! — поправям се аз.

Не очаквах някакво стремително посрещане, но е унизително съвсем да не те забележат. В дневната Фийби е на дивана с телефона си; Зейн държи контролера на ексбокса, играе на „Междузвездни войни“.

— Прибрахме се! — повтарям, този път по-силно.

— Здрасти, мамо — вика Зейн. Той дори не си прави труд да обърне глава, за да го изрече през рамо, остава втренчен в екрана.

— Не сте ли поне малко любопитни кой е с мен?

— Чичо Фин? — отвръща Зейн все така невъзмутимо; от Фийби продължава да струи тишина.

— Мисля, че ще се съгласите, че аз съм много по-интересна от онзи жираф, който твърди, че ви е чичо — казва леля Бети. Отваря ръце и пристъпва напред, за да им осигури по-свободен достъп до себе си.

— Лельо Бети? — крещи Зейн. Хвърля контролера и веднага скача. Втурва се към нея, буквално ме изблъсква настрани, за да я прегърне. Фийби най-сетне се завръща от света на телефона си и лицето й грейва, сякаш е Коледа. Пуска телефона и се изправя, готова да чака на опашка за прегръдка от леля си. Вина се просмуква в сърцето ми: не сме я виждали от рождения ден на Фийби през февруари, повече от три месеца. Джоел преди ходеше поне веднъж месечно при нея, защото тя си няма никой друг, и често водеше децата. Тя очевидно им липсва и аз трябваше да продължа тези посещения, но не го направих. Изминалите два дни ме накараха да се питам какво правя с живота си. Да, вечно съм заета, вечно съм на педал, но като че ли съм била на автопилот през цялото време, пропускайки огромни, важни парчета време.

Леля Бети оглежда Фийби, както огледа мен при първата ни среща — търси слабост, която ще й даде повод да подразни своята любима племенница.

— Е, май си била много заета малка пчеличка? — казва тя с лукава игрива усмивка.

Фийби, която вероятно е забравила какъв лукав търговец е леля й, като че ли става три метра висока, лицето й се разкривява и се извръща към мен.

— Казала си й, че съм бременна? — крещи тя. — Не мога да повярвам!

Смаяна, леля Бети отстъпва назад и примигва от ужас. Зейн спира да я прегръща, извърта се и се взира с отворена уста в сестра си.

Как може някой от поколението, което се „чука“, да направи такава глупава грешка?, питам се аз.

— Майка ти не ми е казала нищо — заеква леля Бети. Не съм я виждала така паникьосана, тя никога не показва, че съжалява за нещо сторено или изречено, затова ми е странно, че говори толкова внимателно, както беше странно, че сама слезе от колата. — Аз казвам така на всички, за да ги накарам да издадат някоя тайна. Нали разбираш? — Продължава да ме гледа умолително, търси помощ с красиво гримираните си очи. Аз не й обръщам внимание. Дори да знаех как да говоря с Фийби, без да я вбеся, а аз не знам, пак не бих помогнала на леля Бети в този случай — едно извинение няма да й навреди.

— Извинявай, Фийби, наистина нямах представа каква е ситуацията.

Зейн е затворил уста, но се е вторачил в корема на сестра си. Всеки момент ще посегне да го докосне. Той се изумява от бременни жени. Знае как се правят бебетата, но напоследък е любопитен как така остават в корема ти толкова дълго, как се чувстват вътре и дали усещат, ако ги побутнеш. Винаги съм нащрек, когато минаваме покрай бременна жена, в случай че се наложи да го възпра, ако реши да докосне корема й. Освен това трябва да го помоля да не казва на никого. Ще е голямо бреме за едно дете, но докато Фийби не реши какво да прави, е най-добре никой да не разбира.

Леля Бети мълчи. Не е свикнала да се извинява, сигурно усеща странен и неприятен вкус в устата си, вкус, който със сигурност няма да иска да почувства отново.

Всички се взираме във Фийби и мълчим — чакаме някак да ни подскаже какво да сторим, чудим се какво ще направи сега, когато се разкри. И очевидно тя решава да избухне в неконтролируем плач.