Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (54)

Петдесет и трета глава

— Трябва да останеш тук, докато се върна — казвам на леля Бети.

Тя не е имала време да се преоблече след днешното посещение на пощата, което този път е направила сама. През последните три дни я придружавах дотам, затова с Фийби станахме толкова рано, за да можем да се върнем навреме, но тя се е измъкнала и е отишла сама. Нямам време, нито пък сили да се занимавам с това сега. Обаче трябва да я накарам да разбере колко важно е да не оставя Фийби сама. Не искам да се събуди сама, да се обърка и да не знае защо е тук.

— Не разбирам къде отиваш — отвръща леля Бети.

— Трябва да свърша нещо спешно. Не може да чака. Но искам ти да ми обещаеш, че няма да я оставяш сама. Дръж се като стара дама и съм сигурна, че някоя от сестрите ще ти донесе всичко, от което се нуждаеш. Тоалетната е ето там. Не говори с никого, освен с лекар или сестра, с никой, който не може да докаже защо е тук. Ако се появи такъв, изритай го и вдигни голяма врява.

— Дете, искаш да карам хората да се легитимират?

— Да.

— Защо някой ще… — леля Бети спира да говори и обикновено оживеното й лице се изопва от тревога. Тя е умна жена, разбира какво имам предвид. — Писмата?

Кимам.

— И ще се занимаваш с това сега?

— Не, това е съвсем друго.

Тя накланя въпросително глава към заспалата Фийби.

Кимам мрачно.

— Няма да се отделям от нея.

— И не й казвай къде съм отишла, сама ще й кажа по-късно. Ако се събуди и пита за мен, обади ми се. Ако не можеш да се свържеш, обади се в полицията в Брайтън или Хоув, защото има голяма вероятност да бъда там.

За миг, когато очите ни се срещат, имам чувството, че ме гледа Джоел, извивката на устните й ми напомня как се изкривяваше неговата уста, преди да ме помоли да не нравя нещо.

— Прави каквото трябва да направиш — казва леля Бети.

Ако ме беше помолила да не го правя, щях да размисля. Щях да се опитам да намеря друг начин. Но аз трябва да го направя. Той заслужава да му се случи сега, докато съм толкова гневна. Ако имам време да се успокоя, да стана разумна, да реша да оправя нещата с приказки, ще му позволя да се измъкне. Той ще го направи отново. Вероятно вече го е правил.

— Благодаря — казвам й.

Целувка и прегръдка за Фийби. Извръщам се от нея, в гърлото ми е заседнала планина, защото тя е толкова крехка, защото щях да я изгубя. Навеждам се да прегърна леля Бети, неловък, неестествен момент. Но го правя, въпреки че цялото й тяло се сковава в ръцете ми, аз изпълнявам обещанието си пред себе си — ще докосвам хората, които обичам, преди да е станало твърде късно.

 

 

От къщи взимам нещата, които ми трябват.

Тъпча ги в черната си кожена чанта, отново благодарна, че не съм от хората, които разнасят целия си живот в чанта, голяма колкото кутия за цигари. Преди да тръгна, ме обзема внезапна нужда да хукна от стая в стая, за да проверя дали няма да ми трябва още нещо. Спирам в дневната, взирам се в снимката на Джоел и децата над камината.

Сигурна съм, че той щеше да ми каже да не го правя. Сигурна съм, че щеше да ми каже да намеря друг начин. Ако той беше тук, щеше да го направи по неговия начин и последствията нямаше да са толкова крайни. Сърцето в гърдите ми отново започва да бие в стакато, дъхът ми е плитък и накъсан.

Може би не трябва да го правя.

 

 

Повярвай ми… другите възрастни не искат да си влюбена… затова няма да ти кажат истината… не можеш да забременееш от първия път… затова не се тревожи за хапче… и не питай майка си… тя няма да разбере… ще ти каже всичко, за да те спре… никой не го е грижа толкова за теб, колкото мен.

 

 

Думите на съобщенията му се превъртат в главата ми и гневът се спуска отново. Това няма да му се размине, този мъж, който е подмамил дъщеря ми, няма да се отърве невредим.

 

 

Вероятно съм твърде разстроена, за да шофирам, но го правя, тъй като се налага. Чакането на такси, после опитите да избягвам разговора с шофьора, само ще забавят това и ще ме накарат да се усъмня в себе си. Трябва да го направя, докато слънцето е още високо в небето, докато още не съм се разколебала, докато кръвта още кипи и бучи във вените ми.

Той днес работи на половин ден. Така има време у дома за други занимания, затова съм сигурна, че ще е там, когато натискам силно звънеца.

Сърцето ми бумти в ушите, заглушава бученето на изпълнената с адреналин кръв. В главата ми е много шумно в момента.

Той отваря вратата и първата му реакция е да се усмихне. Да покаже безукорната си усмивка и да отвори съвършената си уста, за да изрече:

— Сафрон! Каква приятна изненада.

Разбирам защо тя го харесва. Ако си на четиринайсет, вероятно би се привързал към някой, който се държи с теб като с възрастен, който те напомпва редовно и постоянно с увереност и комплименти, както изнасилвач на парти би те наливал с алкохол. Разбирам защо си решила, че това искаш, докато си се чувствала виновна за смъртта на баща си, докато майка ти е била потънала в мъката си, докато брат ти е бил твърде малък, за да разбере, и си мислела, че познаваш този мъж и можеш да му имаш доверие. Той е привлекателен, ако си на четиринайсет и си изплашена, търсиш любов и разбиране, където и да е.

— Дъщеря ми е в болницата заради теб.

— Фийби? — пита объркан. — Добре ли е?

— Не, но ще бъде. Защото аз ще направя всичко, за да е добре. И ако това означава да отида в полицията и да съобщя, че си изпращал сексуални съобщения и си я прелъстил, ще го направя.

— Какво, аз никога…

— Дори не се опитвай да лъжеш. Видях съобщенията.

— Не, не, не беше така. Беше просто глупост. Видях я една вечер да се прибира от училище и я закарах. Беше съвсем невинно.

— „Става ми само като си помисля за устните ти“. Това невинно ли е?

— Сафи, извън контекста е, не може да се…

— Тя е на четиринайсет!

— Не се държи като четиринайсетгодишна — казва той. — Момичетата съзряват много по-бързо и знаят какво искат…

— Четиринайсет! Дори да беше на шестнайсет, пак щеше да си перверзник, но тя е на четиринайсет?

— Не, Сафи, не беше така. Просто малко се позабавлявахме — възразява той.

— Забавлявахте се? Наистина ли?

Бъркам в чантата си. Пръстите ми се свиват около дръжката на онова, което взех от кухнята, и го вадят.

— Сега ще ти покажа какво е забавление — казвам и вадя синьо-бялата си ютия, бяло-сивият кабел е увит около основата й. Тежка и солидна е — точно каквото ми трябва.

— Скъпи, какво става? — Имоджин се появява зад съпруга си в процепа на вратата. — О, ти ли си? — казва студено. — Какво искаш? Какво правиш с тази ютия?

— Показвам на извратения ти съпруг какво е забавление — отговарям аз. По тяхната лъскава поддържана улица в този лъскав поддържан квартал на Брайтън колите като че ли са направени по калъп: в нюанси на тъмносиньото, сребристи или черни; източен дизайн, шибедах, скъпа емблема отпред, съответна емблема на модела отзад. Колата на Рей се отличава — изящна скъпа и разкошна като останалите, но в избождащ очите бронз металик, който я прави лесно разпознаваема за жената с ютията.

Спирам за миг пред неговата гордост, за да се уверя, че гледа и разбира какво ще се случи.

— Не!

Лъскавият капак на колата потреперва силно, когато стоварвам ютията отгоре му с цялата си тежест. Оформя се назъбена вдлъбнатина.

— Е, забавно ли е вече? — крещя му.

Вдигам отново ютията, колата пак потреперва и друга част от капака се смачква като хартия.

— Спри, Сафрон! Веднага спри! — пищи Имоджин. Вдигнала е ръце на лицето си, очите й са ококорени от ужас. Сега изглежда така, както аз се чувствам почти всеки ден след Онзи ден — парализирана от ужас от това, което се случва пред очите ми.

Около мен хора излизат от къщите си, за да видят какво става на тяхната обикновено спокойна улица; други дърпат завесите или отварят щорите.

— Ще се обадя в полицията! — пищи Имоджин и изчезва в къщата.

Рей е стъписан. Не само от шока, но и защото ще трябва да даде някакво правдоподобно обяснение на това. Трябва да измисли различни истории с различни сюжети за пред Имоджин и съседите му.

Стоварвам отново ютията.

— Как е сега? Забавно ли е? — Този път хлътва лявата страна на колата. Още един удар и още една опустошителна вдлъбнатина. — ЗАБАВНО ЛИ Е?

Размахвам ютията към Рей, който е блед и неподвижен като статуя.

— Страхотна забава, нали? — След два тежки, решителни удара, прозорецът на шофьора поддава с ужасен трясък, стъклото хлътва и се пръсва на мъниста по предната седалка.

След един последен удар по капака, която вече е като покрита с кратери планета, аз оставям ютията вклинена там.

Поемам дълбоко дъх, изправям се и гледам Рей. Той е висок, добре сложен, хубав. Той е отвратителен.

Между глътките въздух, казвам:

— Няма да припарваш до дъщеря ми — достатъчно силно, за да го чуе публиката, и достатъчно високо, за да заглуша шума на сърцето, което бумти в главата ми. — Няма да припарваш и до други малки момичета. Защото не ми пука колко извратеняци правят изявления по вестниците или колко гнусни телевизионни сериали пробутват това за нормално, или колко адвокати на педофилията твърдят, че тийнейджърите го искат, НЕ Е НОРМАЛНО възрастен мъж да се занимава с деца. И ако те видя някога да припарваш до дъщеря ми, ПАК ще те погна.

Рей не помръдва. Макар че чувам сирените в далечината и виждам Имоджин на прага зад него, той не помръдва. Той е вкаменен. Всички наоколо са ме чули, включително неговата потресена съпруга. Ще трябва да измисли епични лъжи, за да се измъкне от това.

Трябваше да помислиш за това, преди да пишеш секс съобщения на дъщеря ми — искам да му кажа. — Трябваше да помислиш за последствията, преди да започнеш да я подтикваш към аборт, като й казваш: „Не мога да те обичам в това състояние, трябва да го уредиш.“. Трябваше да прекратиш всякаква комуникация, когато тя е спряла да отговаря на съобщенията ти, вместо да продължаваш със смесица от мръсни и любовни съобщения, за да „оправиш нещата“ и да я накараш да се върже отново.

— Мисля, че вече се разбираме казвам му.

Имоджин е замръзнала, ужасена на прага, слабите й ръце са още върху лицето й. Ужасът е изчезнал от изражението й, заменен от шок и отчаяние. Знам как се чувстваш — искам да й кажа. Но разбира се, не знам. Хората ми казваха версии на това след смъртта на Джоел и аз исках да ги спра. Те не знаеха. Никой не знаеше. Как биха могли да знаят, след като не го познаваха, както го познавах аз, и не бяха на мое място? Не знам точно как се чувства Имоджин сега, но мога да се досетя. Мога да си представя какво е светът ти да започва да се разпада, а от теб да се очаква да издържиш. Никога не бих й го казала обаче. Никога не бих си позволила да й кажа, че знам как се чувства, когато само мога да се досещам.

Погледът ми се извръща към тротоара под краката ми. Направих каквото трябваше да направя, предадох съобщението си вербално и визуално, не искам да гледам повече лицето на Имоджин.

Две полицейски коли спират и аз не помръдвам. Няма смисъл. Не бях сигурна, че ще извикат полиция, но го направиха и не възнамерявам да увеличавам неприятностите си, като се съпротивлявам при ареста. Просто стоя на мястото си, чакам ти да се приближат, да ме попитат за името ми и да ми кажат какви са ми правата; чакам ги да ми сложат белезниците, да ме качат в полицейската кола и да ме отведат от тук.

Чакам. Като че ли винаги нещо чакам.