Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (52)

Петдесет и първа глава

Животът ми като че ли изтича твърде бързо. Сякаш съм в пясъчен часовник и жизнената ми сила, времето, което имам, за да намеря решение, изтича. Времето изтича, а аз само чакам.

Чакам Фийби да вземе решение. Чакам поредното писмо. Чакам сърцето ми да премине в друг стадий на мъката, за да мога да почувствам нещо различно. Чакам времето, когато синът ми ще може да си дойде у дома. Чакам нещо огромно да се случи, за да се стигне до решение.

Трябва да отида в полицията. Знам това. Страх ме е какво ще отприщи това в нея.

Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше тя. И ако не бях аз, разбира се, защото аз го записах на онзи курс, аз го тласнах по този път. Аз съм виновна, че той умря както умря, аз съм виновна, че той вече не е тук.

Тази сутрин чух Фийби да тича към тоалетната и реших, че симптомите на бременността са започнали да се появяват под формата на сутрешно гадене.

Гледам как стройната й фигура върви към дъното на магазина за здравословни храни. Върви бавно, върти дясното си рамо назад, сякаш я боли. Помня, че и при двете бременности ме болеше гърбът: бодежи и опъвания, като изопнати ластици между мускулите. Общи болежки и спазми се появяваха внезапно, придружени от странен, почти метален вкус в устата ми, който не се отмиваше с вода, и кожата ми като че ли се покриваше с петна, които изчезваха за часове. Опитвахме се да имаме дете, но едва когато тялото ми започна да се променя по неочаквани за мен начини, дойде истинският страх. Не беше само заради напълняването, но изглеждах различно и мислех различно. Нищо не ме бе подготвило за първата бременност. Ако трябва да съм честна, исках Фийби да вземе решение преди този етап. Ако щеше да продължава, тогава щеше да приеме това, ако не — можеше да не става толкова трудно физически, преди да бъде прекратено.

Настигам я.

— Трябва да те попитам нещо и ти да ми отговориш честно — казвам й.

— О, боже, какво? — Очите й, помътнели от болките в тялото и вероятно от повръщането, ме избягват. Вместо това тя се навежда тежко над количката.

— Трябва да ми кажеш кой е бащата.

— Вече ти казах.

— Не е Къртис.

— Той е! — настоява тя силно, после снишава глас: — Той е.

— Виждала съм ви заедно, той не е човекът, за когото ти говореше преди пет седмици. Той е добро момче и дори за секунда не бих повярвала, че те е излъгал, че не можеш да забременееш първия път. Той не е такъв. Ти го обичаш като приятел, да, виждам това, но той не кара сърцето ти да препуска и не искаш толкова отчаяно да си с него, че да повярваш на глупостите му за контрацепцията. Кажи ми кой е той.

Тя извърта тялото си, сякаш се опитва да разкърши гърба си и извива рамо в кръг, докато се взира в покупките в количката.

— Мислех, че с теб вече се разбираме — казвам аз. Обикновено не си падам по емоционалното изнудване, но понякога се налага. — Мислех си, че стигнахме на етап, в който можем да си вярваме за всичко. Бих искала да ми кажеш кой е той. Ще се опитам да не се ядосам.

— Не мога да ти кажа — отвръща тя тихо. — Той ще има твърде много проблеми.

— С кого?

Свива рамене.

— С всички.

Пристъпвам напред и слагам ръка на нейната гола предмишница. Кожата й е лепкава и студена под пръстите ми. Вдигам лицето й, за да ме погледне, очите й са разфокусирани и зачервени. По челото й се събира ивица пот, тя посяга надолу, за да потърка корема си.

— Боли ли те?

Свива рамене.

— Откога се чувстваш така?

Свива рамене.

— Защо не ми каза, че си зле?

Свива рамене.

— Трябва да отидем на лекар — казвам аз, като посягам към торбите в количката. Между това движение и изричането на думата „лекар“, очите й се забелват и тя се свлича на земята.