Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (3)

Втора глава

16 години преди Онзи ден (юни, 1995)

Пръстите ми стискаха силно подлакътниците, тялото ми се залепи към седалката, когато самолетът, полет 4867 за Лисабон, отскочи рязко вляво и после веднага се люшна надясно. Точно затова мразех да летя. Точно затова мислих толкова дълго дали наистина, ама наистина трябва „да се махна от всичко“. Не бях сигурна, че нуждата да избягам от тревогата и стреса у дома си струва това. Дали си струва риска да се озова затворена в метална кутия е мисълта за клатушкането във въздуха, за очакването самолетът да се плъзне в по-спокойно небе или внезапно да се втурне надолу, докато аз пищя, плача или се моля пред лицето на неизбежната смърт.

Върви в Португалия — казах си. — Само на два часа път е със самолет. Всичко ще бъде наред. Това са само сто и двайсет минути. Дори някои филми са по-дълги. Ще се справиш, Сафрон. Всичко ще е наред.

Не беше наред. Стисках подлакътниците на седалката приковавах ума си в настоящето и отказвах да позволя на живота си да се превърти пред очите ми, защото ако предотвратях това, останалото, пищенето/моленето/плаченето пред лицето на неизбежната смърт, също нямаше да се случи.

Мъжът до мен, чиято приятелка стискаше в стоманена хватка лявата му ръка ме погледна, когато самолетът се клатушна настрани, и ми подаде дясната си ръка.

— Можете да ме хванете, ако искате — каза той. Погледът ми се отклони от голямата му длан с четвъртити чисти нокти към момичето. Зелените й очи бяха огромни и ужасени, правата й червена коса беше разрошена, сякаш от страх, но тя все пак успя да ми кимне в смисъл на: Давай, идиотке, и стискай здраво. Всички сме на един хал.

Самолетът се спусна надолу и двете с момичето затворихме очи, след като изпъшкахме в унисон. Аз веднага хванах предложената ми ръка и я стисках като удавник, докато се люлеехме и клатушкахме към Лисабон.

Бях пропаднала във времева дупка, до едно място от миналото ми с Джоел, и се завърнах в настоящето с надигащи се и спадащи вълни на гадене в стомаха. Обикновено тези дупки от спомени, в които участваше Джоел и нашият живот преди Онзи ден, ми носеха изненадваща енергия, нещо мъничко, което ми позволяваше да се справя с настоящето, но не и този път.

Този път казанът с несигурност и тревога в стомаха ми ще продължи да кипи лудо, защото аз съм от онези родители. Онези родители. Онези, за които четете във вестници или списания и клатите глава; онези, за които си мислите „Къде са били родителите?“, когато чуете, че се е случило нещо ужасно с дете. Знам, че съм от тези родители, защото седя със сплетени в скута ръце, със застинало в неутрално изражение лице и превъртам в главата си тайните за собствения ми живот, които ми бяха разкрити само преди секунди.

Мразя да ми се гади.

Мразя да ми се гади дори повече, отколкото мразя да повръщам, защото щом повърнеш, вече си освободил стомаха си от съдържанието му въпреки болката в ребрата или в гърлото, но вече се е свършило. Гаденето обаче се спотайва в самата ти сърцевина, разбърква се бавно и сигурно, понякога се надига, заплашва да изригне, преди да утихне отново, разбърква се и се разбива, разбива се и се разбърква все по-силно, като усещане, което скоро няма да отмине.

Точно сега ми се гади.

Дъщеря ми, която все още носи училищна униформа, на която още аз купувам обувки, която още има плюшени мечета в леглото си, е бременна.

— Ще кажеш ли нещо, Фийби? — питам дъщеря си, като се извъртам в стола си към нея.

Стройното й четиринайсетгодишно тяло се свива съвсем леко — едва забележимо рефлексивно напрягане на мускулите — при гласа ми, но иначе не помръдва.

— Фийби? — изричам името й внимателно, нежно.

Нищо. Дъщеря ми не отговаря нищо.

Връщам поглед към мъжете пред мен и се фокусирам върху по-младия, по-красивия, господинът Брумсгроув. Защо е решила да каже на него? От всички хора на света, в този град, в това училище, защо е избрала да каже на него? Той е млад, но не чак толкова, вероятно на моите години. Със сигурност е достатъчно голям, за да й бъде баща. Косата му е подстригана първи номер, чертите му са силни — мъж, чийто вид подсказва, че не търпи глупости, но в следващия миг може да изглежда мек и разбиращ. Той е строен, почти кльощав, носи очертаваща тялото му бяла риза, тъмносиньо сако и жълто-кафяви рипсени панталони. Очите му, доколкото мога да ги видя зад очилата със златни рамки, са в същото лешниковокафяво като кожата и изглеждат добри. За първи път го оглеждам като хората, за първи път го забелязвам, и вече разбирам за какво шушукат останалите майки. Защо толкова си падат по него. Защо бих си паднала и аз, ако бях тийнейджърка. Дали дъщеря ми го харесва? Затова ли е казала първо на него? Защото си е мислила, че това ще ги свърже? Или пък по-лошо, дали той има някаква връзка със състоянието й?

Очите ми се насочват към директора. Как позволи това да се случи? — искам да му кажа. — Когато тя не си е у дома, е тук, в училище, затова трябва да е станало в учебно време.

Пак се замислям за господинът Брумсгроув. Дали не го е споменавала малко по-често? Забелязала ли съм нещо с неговото име в стаята й, когато проверявах компютъра? Ровя из паметта си, опитвам се да открия миг, в който присъства този мъж, този потенциален баща на детето на моята дъщеря. Нищо. Нищо не се сещам, нищо не изниква в паметта ми. Той дори не събужда подозрение, че нещо между тях не е наред.

Може да е станало навсякъде — напомням си. — Може да е станало с всеки, защото аз не знам какво прави Фийби, след като си тръгне от училище и преди да се прибере у дома. У дома тя винаги учи, добрите оценки го доказват, или седи в ъгъла на дивана в дневната с телефон в ръка и пише съобщения, или е във Фейсбук, Туитър и тем подобни неща, на които никога не съм обръщала внимание. Тя си е у дома, затова винаги съм смятала, че е в безопасност. Лошите неща стават „някъде навън“. Щом е пред очите ми, значи е в безопасност.

— Фийби не пожела да ни каже кой е бащата — казва господинът Брумсгроув. С ъгълчето на окото си виждам как тя извръща леко глава и го поглежда. Дали е подразнена, че той ми казва това, или не може да повярва, че го казва, след като е замесен? Не мога да разбера, защото не виждам лицето й.

— Госпожо Макълрой, не знам какво бихте искали да сторите точно сега… — Директорът не довършва изречението, очаква аз да го направя.

— Ще кажете ли на социалните? — питам в оставената за мен пролука.

Директорът се озърта към господинът Брумсгроув и аз се питам дали някой от тях чува почти недоловимото ахване на Фийби. Дали са забелязали, че сега е стаила дъха си? Дали осъзнават, че ние вече сме в радара на социалните и подобно разкритие би станало причина всичко да започне отначало?

Господинът Брумсгроув се взира в директора, после във Фийби, накрая се обръща пак към директора. Не включва мен в преценката си на ситуацията, всъщност избягва да ме поглежда още от самото начало. Огледа ме, когато влязох, но след това не благоволи да ме удостои с вниманието си. Добре де — много ми се иска да му кажа, — знам, че съм лоша майка, не е нужно да избягваш да ме гледаш, за да не видя отвращението на лицето ти. Аз съм отвратена от себе си и за двама ни.

Директорът най-сетне отново се концентрира върху мен.

— Предлагам засега да изчакаме, не мислите ли? Ще е най-добре да поговорите с Фийби, да решите какво ще правите и тогава ще се срещнем отново, за да обсъдим вариантите. — Лицето му пламти в тъмноалено. — Имам предвид, варианти по отношение на училището и образованието й, разбира се. Кмх-кмх! — Започва отчаяно да прелиства документите.

Казанът с гадене в сърцевината ми започва да се разбърква и разбива още по-бързо.

16 години преди Онзи ден (септември, 1995)

— Какво искаш да ти приготвя, красавице? — попита ме Джоел. Излизахме от два месеца, като не се брои времето, когато се срещнахме в самолета за Лисабон, и месецът после, през който не се виждахме, и това бе първата ни среща, която не включваше някаква физическа дейност — като боулинг, планинарство (това беше катастрофално), каране на ролери, скално катерене, ски на трева или посещение на клуб. Тази нощ той настоя да го караме бавно и спокойно, с вечеря и питиета в апартамента му в Хоув.

— Нищо. Не мисля, че мога да ям. — Потърках стомаха си, за да илюстрирам думите си. — Цял ден ям. Претъпкана съм.

— Глупости. — Както винаги, дълбокият му глас потече през мен като кленов сироп. — Можеш да си избереш каквото пожелаеш от доста разнообразното съдържание на хладилника ми.

Джоел отвори вратата на високия бял хладилник, портал към свят на удоволствия: пресни зеленчуци, прясна паста, ябълки, къпини, ягоди, боровинки, масло, сирене, шунка, охладено пиле, сьомга — наредени спретнато на трите рафта за месо, пилешко и риба, пресните зеленчуци и плодове заедно, деликатесите един до друг. Няма отворени кутии с безалкохолно, които изветряват; няма гниещи храни, които оставят гадни слузести локвички след себе си; няма бурканчета с ръждиви капаци и избелели етикети.

Останалата част от кухнята също беше девствено чиста. Личеше, че в тази стая, която бе доста голяма за двустаен апартамент, се готви, яде и живее. На стената до печката имаше две дълги лавици, на които бяха наредени всякакви видове олио, някои с люти чушки вътре, чесън и билки. На долния рафт имаше прозрачни буркани, пълни със сушена паста, ориз, фасул и леща. Под тях — решетка със сушени билки и подправки. На един от плотовете стоеше дървена поставка с шест ножа със сребристи дръжки — различни размери, предположих. По перваза на големия прозорец, през който светлината се изливаше в кухнята, бяха наредени саксийки с пресни билки — разпознах три от тях: лавандула, босилек и сибирски лук.

— Е, значи с приятеля ти Фин живеете тук сами? — попитах аз.

— Да, откакто си намерихме добра работа след университета.

— И двамата обичате да готвите?

— Не, аз обичам. Фин си пада по колите. И по жените. Но предимно по коли.

— Като сте толкова различни, как сте станали такива добри приятели?

— Не сме чак толкова различни. Както ти казах, срещнахме се при едно посещение в Кеймбридж. Сякаш бяхме привлечени един към друг и до десет минути осъзнахме, че и двамата сме там, за да направим родителите си щастливи.

— По-добре е да си разочарование, така ли? — Не, по-добре е да живееш истински. Не изгарях от желание да ида там и нямаше да е честно да заемам мястото на човек, който цял живот това е искал. Същото беше и с Фин. Срещнахме се пак на интервютата и си разменихме номерата. След първите изпити решихме да избягаме и да заживеем до морето, за да не гледаме как ще се разбият сърцата на родителите ни. Буквално не правихме нищо друго, освен да работим и да купонясваме цяла година, а после записахме колеж в Брайтън.

Затворих вратата на хладилника, хванах ръката му и се вгледах в него за няколко секунди. Просто се вгледах. Той определено беше най-хубавият мъж, с когото си бях „имала работа“. Беше висок над метър и осемдесет, с едро телосложение и изваяни мускули, от които не откъсвах очи, когато беше с тениска с къси ръкави. Още не бях виждала останалото, но се надявах това да се промени. Все се опитвах да потъна в очите му, защото те бяха като два въртопа от течен махагон, поръбени с катраненочерни мигли. Лицето му сякаш беше изваяно от орехово дърво, толкова бе гладко и тъмно, и просто молеше пръстите ми да го погалят. А устата — тя винаги ми се усмихваше. Всеки път, когато го видех да ме гледа, или беше усмихнат, или бе на път да се усмихне.

— Не си ли хареса нещо от хладилника? — попита той и посегна пак към сребристата дръжка.

— Не точно — казах аз. За да го накарам да насочи вниманието си към мен, аз го изведох от кухнята в просторната им дневна, където го окуражих да седне на дивана, за да мога да се настаня до него. — Много повече искам да чуя какво си правил през онази година на работа и забавления.

— Наистина ли те интересува? — попита той и усмивката отново озари двайсет и шест годишното му лице. Аз веднага се разтопих отвътре. Той посегна и плъзна ръка на кръста ми, както копнеех да стори, после се облегна назад и ме придърпа към себе си.

— О, да. Много, много ме интересува.

Стоим на спирката до училището. Когато ми се обадиха от „Сейнт Алисън“, се разтреперих така, че дори не помислях да шофирам, затова похарчих почти всичките си пари за такси дотук. Сега имам колкото да платя за автобуса до дома, Фийби е с карта.

Седим в двата края на пластмасовата пейка под навеса. Април е и аз, като всички други, все още очаквам да се появи някакъв намек за наближаващата пролет, но времето не е на това мнение. Въздухът е студен, но не враждебен. Щеше ми се да е по-топло, много по-приятно с да чакаш автобус, когато студът не се просмуква през якето ти и не играе по кожата ти.

— Все някога ще трябва да говориш с мен — казвам на Фийби. Това е първото, което й казвам след „Трябва да хванем автобуса“, докато тя стоеше и чакаше да види в коя посока ще тръгна към колата.

В отговор тя се извръща още повече от мен, не натам, откъдето трябва да дойде автобусът, а към дома и после към училището.

И аз вече не я гледам, тя няма да ме погледне. Обръщам се в посоката, от която ще дойде автобусът, и се питам: Дали иска сега да си е у дома, или иска да е на сигурно място, в училището, или пък да е навсякъде другаде, но не и до мен?