Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (15)

Четиринадесета глава

Не съм била досега в това заведение. До него се стига, като завиеш зад ъгъла и се спуснеш към морето. Още щом влизам за срещата с господин Брумсгроув, леко обезпокоена, защото се наложи да бързам, миризмата на храна неочаквано ме напада. Това е истинска атака над вкусовите и обонятелните ми рецептори, защото нямах време да ям през деня. След като приготвих вечеря за децата и леля Бети, после почистих и се уверих, че Зейн ще си легне, едва успях да дойда навреме.

— За какво ще говорите? — попита ме Фийби, когато й казах къде отивам. Вероятно не се усещаше, но кършеше ръце и пристъпваше неспокойно от крак на крак.

— Не знам. Господин Брумсгроув иска да обсъдим ситуацията от гледната точка на родители, предполагам.

— Ясно.

— Но няма да взимаме никакви решения, ще ги вземете вие с Къртис, ако искаш той да участва в тях.

— Ясно — каза тя и излезе от стаята.

 

 

Господин Брумсгроув пристига секунди след мен и когато го виждам да влиза, се сепвам: изглежда съвсем различен човек. Дрехите му са претърпели развитие до тъмносини дизайнерски джинси, бяла риза без яка и черно кожено яке, освен това е и без очилата.

— Не ми казвайте, че очилата са без диоптри — казвам вместо поздрав, когато се срещаме до бара.

— Не, нося контактни лещи.

— Защо?

— Защото в училище очилата ми придават повече тежест, явно. Децата очакват един учител да се облича по определен начин и като че ли реагират по-добре на очилата.

— Разбирам.

— Ще искате ли нещо за ядене? — пита той. — Избрах това място, защото храната е добра.

Вихър от аромати на къри, картофки и ризото, които не би трябвало да си пасват, направо ме влудява — устата ми се пълни, сякаш имам кранче в основата на гърлото, стомахът ми тихо къркори, оплаква се като тийнейджър, когато си му отнел всяка връзка с външния свят.

— Не, благодаря. Хапнах с децата.

— Е, добре. Ще имате ли нещо против аз да хапна?

— Както обичате.

Той поръчва пържола (средно изпечена) с картофки и бира, а аз поръчвам чаша бяло вино на високата кестенява барманка. Без да се замисля, отварям портмонето си и плащам цялата сметка, докато той още подава кредитната си карта.

— О… — казва той, — не възнамерявах вие да плащате.

— Няма проблем.

Жената се занимава с касата, а ние стоим до бара и чакаме в странна тишина. Неловкото мълчание между двама души, които са излезли на среща седмица след като са преспали заедно половин час след запознанството си — знаят това-онова един за друг, защото са правили секс, но им е трудно да намерят тема за разговор. Децата ни са се погрижили за частта със секса, затова на нас с господин Брумсгроув ни остава да поговорим.

— Това съпругът ви ли е? — пита ме той.

Портмонето ми е отворено, защото чакам рестото, затова не може да се каже, че е надничал, но реакцията ми е да го затворя веднага, да скрия снимката на моето някогашно семейство. Забравила съм, че снимката на Джоел, Фийби, Зейн и мен е там. Не я поглеждам и определено не искам да я показвам на хората. Скоро след като той… умря, снимката му беше навсякъде — във вестниците, по телевизията, на обявления по витрините на магазините — и аз спрях да ги гледам. Не исках да ги гледам, да ми напомнят. С времето снимките си отидоха, вече не ги публикуваха по вестниците, вече не ме нападаха редовно, щом включа телевизора, ъгълчетата на обявленията по витрините започнаха се нагърчват, тиксото изсъхна и накрая ги свалиха. И всичко си стана нормално, отново го зървах само където трябваше да бъде — на нашите снимки в рамки, в моите албуми, на телефона ми, в портмонето ми.

Пръстите ми се свиват около ръба на винената чаша, сервирана пред мен, макар че Джоел ме научи да хващам винена чаша само за столчето, защото иначе пръстите ти затоплят виното. Отпивам, като избягвам да поглеждам мъжа до мен.

— Мислех да ви питам как се чувствате заради случилото се — казва той, — после осъзнах, че вероятно няма да ви се говори за това и може би аз няма да разбера.

— Прав сте, вероятно няма — казвам, след като завъртам виното в устата си. То е „Гави“, леко стипчиво, с лимонова нотка. Знам го, защото две приятелки — Анджела и Лиса — от първата ми работа ме научиха да разпознавам това вино, докато се опитваха да ме направят по-изискана.

Кръчмата е малка, задушевна, с ярки акценти по кремавите стени. Над арката към задната част има черен велосипед с метална рамка; провесен е от тавана като малък дървен самолет. До бара са наредени високи многоцветни столчета. Не е особено оживено за петък вечер и има свободни места в сепаретата отзад, както и в сектора с маси и столове за хранене.

— Да седнем? — пита той и кима към ресторантския сектор.

— Да, разбира се, защо не. — Отвръщам и тръгвам в противоположната посока, към малка маса и две кожени кресла. Твърде гладна съм, за да седя около много ядящи хора, но не мога да ям, защото това би означавало да прекараме по-дълго от необходимото време с класния на моята дъщеря.

— Съжалявам, не биваше да питам за съпруга ви — казва той с лекота, която се излъчва от всичко в него.

— Е, какво ще кажете за нашите деца, които правят деца? — казвам с престорено ведър глас, за да сменя темата. Не искам да говоря за Джоел, не и с този мъж.

— Да, по-лесна тема — казва той с усмивка, — знаех, че са приятели, но не и че са толкова близки.

— Аз дори не знаех, че са приятели. Тази история ми напомни, че не познавам изобщо дъщеря си. — Мислех си, че я познавам, мислех си, че ми се доверява, че може да ми каже всичко, но явно не е така.

— Мислех, че познавам сина си, а се оказва, че не е така. Не знаех, че е… няколко пъти съм говорил с него за тези неща. Не само за биологията, а и за уважението, за взаимното привличане и внимателното обмисляне. Правя го редовно, макар че е ужасно смущаващо и за двама ни, и си мислех, че съм му набил в главата, че винаги трябва да се използва презерватив. Заради болестите и за да се избегне бременност. — Той въздиша тежко, изморено. — Предполагам, че никое предпазно средство не е ефикасно на сто процента.

Чудя се дали да му кажа, дали да разбия илюзиите му за сина му и лековатия му разговор. Спомням си как преди две години реших, че разговорът ми с Фийби относно личната отговорност е бил разбран. А шест месеца по-късно тя ме молеше да не казвам на полицията онова, което знаеше за убийството на Джоел.

Искам ли този мъж да разбере това? Да му покажа, че можеш да говориш колкото си искаш, но не искат да слушат, няма смисъл. Искам ли? Не. Трябва ли? Да.

— Според сина ви не можеш да забременееш първия път — казвам аз. Звуча рязко, малко ядосана от начина, по който с господин Нютън се отнасяха с мен преди четири дни и вчера.

Хубавите, изящни черти на господин Брумсгроув изобразяват много нюанси на смайване и ужас, които се утаяват в тъмнокафявите му очи.

— Не може да е казал това. Той не може да вярва в това. Затова ли…? Не, не вярвам да го е казал.

— Не е нужно да вярваш в това, което казваш, за да получиш онова, което искаш. Наистина ли трябва да го казвам на мъж на вашата възраст?

— Не вярвам, че синът ми би направил такова нещо.

— Доооо-бреее — казвам аз, като провлачвам двете срички, докато се напоят добре със сарказъм.

— Ще му извия кльощавия врат.

— Искате да кажете, че вече не сте го направили?

— Ами, не можах… Имате ли представа какво смята да прави Фийби?

— Тъкмо щях да ви питам същото, след като тя явно говори с вас и вероятно с всеки друг на тази земя, освен с мен.

Цялото ми тяло подскача, когато той слага ръка върху моята. Неговата ръка залива моята и аз се взирам в нея изненадана. Кокалчетата му са тъмни, кожата по опакото на дланта му е разкошна, деликатно лешниковокафява. Моята под нея е съвсем различна — завинаги белязана, с белези и петна, нещо, което исках да остане скрито. Чудя се дали усеща издатините по кожата ми, дали е любопитен как съм се сдобила с тях. Повечето хора не забелязват, но пък малцина ме докосват.

— Какво каза съпругата ви за това? — питам, като издърпвам ръката си изпод неговата.

— Съпругата ми — отвръща той тихо, почти окаяно. Очите му се разфокусират и стават замислени, когато изрича тези две думи. Внезапно се завръща отново: — Фийби и Къртис се разбират толкова добре, защото и двамата знаят какво е да изгубиш родител.

— О, съжалявам — казвам аз, извинението ми трябва да обхване и проявения по-рано сарказъм. Веднага ми става неудобно, забравила съм какво е хората бързо да прощават лошото ти поведение само защото си претърпял загуба. Колко снизходително е да си от другия кран на незаслуженото разбиране. — Не знаех.

— Стана преди четири години. Не внезапно, но беше трудно за Къртис. Когато Фийби се върна на училище, след като изгуби баща си, аз го помолих да я наглежда, да поговори с нея, защото той знае какво е. Оттогава са добри приятели, макар че той е с година по-голям. Виждам ги заедно в училище и си мисля, че откриват един в друг сродна душа. Особено когато хората клюкарстваха за нея, той винаги я защитаваше.

Знаех за това, училището ме държеше в течение и говорих с Фийби по въпроса. Според нея всичко беше наред. Винаги беше наред. Това не ми попречи да говоря, да се опитам да й помогна, но според нея всичко винаги беше наред.

— Още ли говорят за нея? — питам, изплашена от отговора.

— Не и за това. Но ще е наивно да мислим, че няма да говорят, след като разберат за случилото се. Хората винаги разбират.

— Точно това е най-ужасното. Както преди не можехме да се скрием, не можехме да се преструваме, че не се е случило, защото всички знаят. Не съм сигурна дали ще издържи емоционално. — Знам, че аз няма да издържа. — Освен това го има и Зейн. Още нещо в живота ми, с което трябва да се справя. Понякога се чудя дали някой горе не ми има зъб.

— Да, понякога е така.

— А вие трудно ли понесохте смъртта на съпругата си?

— Не ви разбирам.

— Изтъкнахте колко трудно е било за Къртис и прозвуча, сякаш вие не сте се разстроили особено.

Той примигва, без очилата виждам много по-ясно как пърхат миглите му нагоре-надолу.

— Разбира се, че бях разстроен.

— Но?

Очите ни се срещат и остават така. Преценява колко може да ми каже. Чудя се защо го попитах, след като дори не бих предположила, че някой ще ми зададе подобен въпрос. Ако бях на негово място, сега сигурно щях да си тръгна.

— Е, какво ще кажете за нашите деца, които правят деца? — казва той със същия престорено ведър глас, с какъвто го бях изрекла по-рано. Погледът му се насочва към бара, а моя към сепаретата зад арката в задната част на заведението.

Виждам чифт очи, които ме наблюдават. Твърде далече съм, за да различа цвета им, но знам какъв е. Гледала съм в тях достатъчно през годините, толкова често съм била до този човек, че мога да опиша лицето му по памет.

Фин. Той се взира в мен. Разбира се, вижда ме в бар с хубав мъж. Разбира се, видял е, че хубавият мъж е сложил ръка върху моята. Разбира се, мисли си, че съм на среща.

Искам да му се усмихна, може би дори да му помахам, но не го правя, просто се взирам в него, докато той извръща поглед към човека срещу него и от позата му, от начина, по който лицето му е извърнато сковано към другия, разбирам, че няма да ме погледне отново, колкото и дълго да стоя тук.

— Съжалявам, но не мога да остана — казвам на господин Брумсгроув, грабвам чантата си от масата и якето от облегалката. — Не мога да остана.

Очите му се разширяват от объркване.

— Но ние не сме…

— Съжалявам, съжалявам. Просто не мога да остана.

Тялото ми не може да се движи достатъчно бързо. Не мога да избягам достатъчно бързо. Още усещам как следата от погледа на Фин ме изгаря — обвинява ме, че изневерявам на Джоел; упреква ме, че не съм опечалена вдовица; съди ме, че съм в кръчма, вместо да скърбя у дома.

И най-лошото, разбира се, е, че докато вървя към вкъщи, аз знам, че това не е вярно. Фин не би мислил така. Вероятно се е изненадал да ме види с някого, без да съм го помолила да гледа децата; вероятно е объркан защо не му се усмихнах и не го повиках.

Гаденето, което се гърчи в кипящия ми стомах, е заради моите мисли. Защото, въпреки гаденето, в гърдите ми като цвете бавно и сигурно разцъфва знанието, че съм привлечена от господин Брумсгроув.