Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (44)

Четиридесет и трета глава

Чук-чук!

Фийби има ключ и се съмнявам, че ще чука, но хуквам към входната врата и я отварям, защото никога не се знае.

Фин.

Знам, че не искаш да говориш с мен сега — така започва съобщението, което му оставих, — но Фийби изчезна. Имам нужда от помощта ти. Още двама души я търсят и леля Бети е тук, в случай че се прибере у дома, но ми трябва някои, с когото да я потърся, преди да се обадя в полицията. Надявам се, че няма да игнорираш това.

Толкова очевидно съм разочарована, че не е Фийби, че трябва да обясня:

— Мислех, че е тя.

— Кога я видя за последно? — пита той. Не ме поглежда: взира се в стената до вратата на кухнята в края на коридора, отвъд рамото ми.

— Оставих я на училище тази сутрин. Тя остава там до късно, затова мога да я прибирам. Днес закъснях и учителят, който е дежурен в библиотеката, каза, че не е ходила там. Господин Брумсгроув, нали го знаеш, класният й ръководител, каза, че тя му казала, че ще я вземат и няма да ме чака, тръгнала си в три и половина.

— Да сте се карали?

— Не, но преди няколко дни всички в училище разбрали, че е бременна. И тя получавала гадни съобщения онлайн и вероятно по телефона. Не ми е казала. Опитах се да й осигуря лично пространство. Не исках да я притискам, докато не вземе решение, затова не проверявах Фейсбук, Туитър и други подобни. Толкова съм глупава. Тя е някъде там, сама и изплашена, и вероятно всички тези неща й се въртят из главата — видях какво са написали, — защото бях достатъчно глупава, за да не съм по-строга с нея. Много съм притеснена.

Той поема дълбоко дъх.

— Кой я търси и къде я търси? — казва накрая. И той е изплашен. И той се е върнал в Онзи ден и си казва, че този път всичко ще е наред.

— Тя ли е? — вика леля Бети от дневната.

— Не, Фин е — отговарям. Обръщам се да му кажа: — Господин Б…

— Той знае ли къде е тя? — прекъсва ме тя.

— Не! Дойде да помогне да я намерим… Както казах, господин Б…

— Предай му поздрави от мен! — прекъсва ни тя отново. — И благодарности!

— За бога… Да! Ще го направя!

Изчаквам секунда, после още една, за да дам време на леля Бети да се обади.

— Луис я търси заедно със сина си. Аз също обиколих с колата, ходих на няколко места в Брайтън, които тя харесва, но се върнах да проверя леля Бети. Сега пак тръгвам.

— Къде искаш да търся аз?

— Не съм сигурна. Господин Брумсгроув тръгна към пристанището и Салтдийн. Мисля, че аз ще проверя Престън Парк.

— Аз ще ида в Хоув — казва Фин.

— Наистина съм паникьосана. Знам, че това не е твой проблем, но… Ами ако нещо й се случи? Ами ако някой я е отвлякъл?

— Защо ще я отвлича?

— Не зная. Защо някой ще убива Джоел?

Една и съща мисъл ни спохожда едновременно: Джоел.

— А ти…? — пита той.

— Не, не се сетих. Толкова съм глупава. Защо не се сетих да проверя там? Тръгвам.

— Аз ще те закарам.

— Няма защо. Ще ида сама.

— Трепериш, изглеждаш пред припадък — не си в състояние да шофираш. Аз ще те заведа.

 

 

— Как си ти? — питам го.

Пътуваме от пет минути, но ми се струва, че мълчим от пет мъчителни часа. Реших да чакам той да даде някакъв знак как да се държа, но неговият знак е тишина.

Тишината ме стиска за гърлото и ме души.

— Добре — отвръща той. Кратко, официално. — Ти?

— Добре — отговарям аз. Това е мъжът, който ме прегръща с часове след смъртта на Джоел, който спеше на дивана, за да може да се погрижи за мен, когато нощните ми мъчения започваха, когото обичах с цялото си сърце. Той не иска да говори с мен. Няма какво да ми каже. От всеки друг — освен от децата — вероятно щях да го понеса. Но от него е като бавно мъчение в центъра на челото ми, което пробива черепа ми.

— Не е нужно да се държим така, Фин — казвам му. — Можем да говорим нормално.

— Зейн в къщата на Имоджин ли е? — Официалността все още покрива думите му и държи пролуката между нас отворена. — Трябва ли да го вземем на връщане?

— Не, той е… в Лондон, отиде за малко при родителите на Джоел.

Разбирам изражението, което преминава по лицето му. Аз също щях да го направя, ако не бях толкова отчаяна, ако Зейн не се разпадаше тихо. По телефона чувам щастието му, облекчението му. Вероятно вече не е притеснен, както у дома. Липсваме му, но не може да остане с нас. Ако нещата с Фин бяха нормални, щях да му обясня и той щеше да разбере. В този момент не мога да обясня нищо. Той също няма какво да ми каже и не смята да се забърква.

 

 

Входът на гробището е готическа постройка от червени тухли с пет заострени арки, най-голямата е в центъра. На външните две арки има железни решетки, а вътрешните две са за пешеходци и имат железни врати, голямата централна арка е с двойни врати за колите. От другата страна на затворените порти, само на няколко крачки, се намира офисът на администрацията, още една постройка от червени тухли, която прилича на миниатюрно готическо имение. Вътре свети. Огромни дървета с дебели стволове се издигат пред всяка от малките порти, неподвижни и страховити като природни пазители на обитателите на гробището.

Когато спираме, двойните порти са заключени с верига. Аз я виждам, седи облегната на лявата порта, свила е колене към гърдите си, обгърнала е краката си с ръце, главата й е сведена над коленете. Всяка част от мен едновременно се преобръща. Едва дочаквам колата да спре, преди да изтръгна предпазния колан и да се втурна навън.

Коленича и я прегръщам. Тя диша, не изглежда наранена, все още мога да я докосна. Не си е отишла, не е „местопрестъпление“, още е тук с мен, където трябва да бъде.

— Добре ли си? — шепна в косата й. — Помислих си, че нещо ти се е случило. Нямаше да го понеса. Ти си моят свят, Фийби. Ти и Зейн сте моят свят. Добре ли си? — Притискам я към себе си с всички сили. Тя е студена и леко трепери.

— Исках да поговоря с татко — мърмори, челото й е залепено на коленете. — Но беше затворено.

Когато бе на четири, в една ясна февруарска утрин в градината, Фийби изтича към къщата, за да вземе новата си топка, но се препъна на една неравна плоча. Гледах с ужас как пада напред, удря си брадичката и ръцете, грубите камъни ожулиха кожата на брадичката и дланите й. Джоел, който беше по-близо до нея, скочи от стола си и хукна, готов да я вдигне на ръце.

— Не — извика му тя, докато аз, бременна в осмия месец, опитвах да се изправя. — Не, тате, искам мама. Искам мама. Искам мама.

— Съжалявам, че не е тук, Фийбс. Много съжалявам.

— Мислиш ли, че щеше да се срамува от мен? — пита тя.

— Разбира се, че не! Защо да се срамува от теб? Баща ти… той смяташе, че слънцето и луната изгряват и залязват заради вас със Зейн. Разбира се, че нямаше да се срамува от теб. Как изобщо си помисли подобно нещо?

Свиваме на рамене.

Свиването на рамене винаги има нещо общо с мъжа, от когото тя забременя.

— Има ли нещо общо с човека, от когото забременя? — питам аз.

— Не! — възкликва тя. Вдига глава, за да ме увери, че казва истината. — Просто Имоджин ми изпрати съобщение, че искала да поговорим и ще ме чака след училище. Качихме се в колата й и отидохме в едно кафене, а тя ми наприказва всички онези неща. Каза, че вече съм разочаровала татко, като съм забременяла толкова млада, но ако убия това… знаеш, каза, че татко щял много да се срамува от мен. Не искам татко да се срамува от мен. — Подсмърча, носът й тече от седенето с часове на студа. — Беше убедена в това и аз реших, че сигурно е права. Не знаех какво да направя. Толкова съм объркана. Тогава си помислих, че ако изскоча пред някой автобус, няма да съм вече бременна и проблемът, ще изчезне, а татко няма да се срамува от мен. Затова дойдох да поговоря с него. Исках да се извиня, че съм го разочаровала. Исках да го попитам какво е да си мъртъв. И дали щеше да ме чака, ако ми се случи това.

Трябва да си напомня да не дишам твърде бързо. Бавното вдишване потушава донякъде гаденето, за да мога да намеря правилните думи.

— Това не е вярно — казвам аз. — Не си го разочаровала. Не слушай Имоджин. Аз познавам баща ти много по-отдавна от нея. Аз го обичах. Родих му деца, храних се с него, карах се с него, дори съм усещала пръдните му и съм прала мръсните му чорапи. Аз го познавах. Познавах го толкова добре и зная, без всякакво съмнение, че не си го разочаровала и той не би се срамувал от теб.

Младите й очи претърсват лицето ми, а устата й се свива в линия на несигурност: тя не знае дали да ми вярва. Чуди се дали не го казвам само защото искам да й помогна или наистина баща й не би се срамувал от нея.

— Аз направих някои големи глупости, когато се събрах с баща ти — казвам аз.

— Наркотици? — пита ужасена. По-скоро защото аз съм го направила, а не толкова заради самите наркотици.

— Не. Никога не съм взимала наркотици — и ти не бива да взимаш. Не, но пак беше глупаво и потенциално опасно. — Фин ни гледа и аз се сещам какво ми каза на улицата и как се нахвърлих отгоре му. — Е, баща ти разбра за това. И ми го каза, каза ми, че ме обича и иска да получа помощ. В нито един момент — в нито един — не говореше и не се държеше, сякаш се срамува от мен. Можеше да го направи, но не го направи. Когато обичаш някого, не би се срамувал от него. Той много те обичаше. Трябваше да видиш колко беше горд, когато ти се роди. Обади се на всичките си познати, дори на хора, с които не беше говорил от години, за да им каже. Даже на жената, с която беше на почивка, когато ме срещна. Можеш да си представиш колко възрадвана беше от този разговор. Искам да кажа, Фийби, че е нужно нещо много по-голямо от една грешка, за да се срамува от теб. Сигурно щеше да се разстрои, че се намираш в такава ситуация и че трябва да вземеш толкова трудно решение, но не би се разочаровал какъвто и да е изборът ти, ако той е добър за теб.

Тя мълчи, но мисля, че ми вярва, думите са успокоили част от нея, защото си спомня какъв беше баща й, кой беше баща й.

— Хайде да се прибираме, леля Бети много се притесни. Всички много се притеснихме.

— Алкохоличка ли си била, мамо? — пита тя, когато ставаме.

— Не. Няма да ти кажа какво е, така че спри да ме питаш.

— Мислиш ли, че съм курва? — пита тя.

— Не. Не мисля, че никой е „курва“. Ужасно е да наречеш някого така. Нещата, които са написали за теб, са ужасни и изобщо не са верни.

Нещо се променя между нас, нещо невеществено като въздуха, но осезаемо като телата ни, и новопоявилата се връзка се пропуква, пробойните са на много места.

— Чела си ми фейсбука? Макар че ми обеща да не го правиш, си го прочела. Знаех си, че не бива да ти вярвам.

— Фийби, можеш да ми вярваш. Не съм ти обещала да не ти чета фейсбука, Туитър или каквото и да е, казах, че не бих погледнала, ако нямам причина. А имах причина, трябваше да разбера какво е написано, за да мога да ти помогна. Господин Брумс…

— Той сигурно е съгласен с тях, нали?

— Не, не е.

— Защо не? Всички са съгласни. Всички ме мислят за курва, за толкова глупава, че да забременея и че бих направила всичко, за да се отърва от него. Защо не ти, защо не и той?

— Само глупави, тъпи и комплексирани хора, които се крият зад компютър, за да кажат подобни неща, мислят така. Всички хора, които познавам и които те обичат, не мислят така.

— Имоджин мисли.

— Това е друго.

— Какво му е другото? Тя каза, че всички го казват, но използват по-мили думи. Всички означават едно и също. Дори ти беше ядосана, когато разбра.

— На мен ми е позволено да съм ядосана, Фийби — отговарям. Трудно достигам до спомените за онова, което си помислих и почувствах в онзи момент, те се изплъзват от мен като вода през пръстите ми. — Всъщност не мисля, че се ядосах. Бях шокирана и после разочарована, защото животът на моята красива, умна дъщеря, която щеше да отиде в университет и после щеше да промени света, внезапно поема в съвсем различна посока. За мен е нормално да чувствам това и да забравя за минута, че ако имаш дете, не означава, че не можеш да направиш тези неща, или пък ако направиш аборт, не означава, че ще бъдеш белязана за цял живот, нито ако дадеш детето за осиновяване, ще означава, че няма да можеш да го виждаш след време. На мен ми е позволено да забравя това за малко и да не реагирам идеално на една от най-шокиращите новини, която съм чувала, защото съм просто човек.

— А аз не съм, така ли, мамо? — отвръща тя. — Аз не съм човек. Аз трябва да съм съвършена постоянно, трябва да правя всичко правилно, иначе ще настъпи краят на света.

Тя не говори за бременността, тя говори за деня, в който Джоел умря. За онова, което е сторила в деня, когато е направена снимката, скрита в стаята ми.

— Никой не очаква да си съвършена, Фийби. Никога не съм го очаквала от теб.

— Да, така е. Аз направих една грешка веднъж и ти се държиш, сякаш това е причина да ми ровиш в нещата.

— Не съм ти ровила в нещата, Фийби. Просто проверих, защото се притеснявах за теб. А и се разбрахме, когато ти се регистрира там и когато си получи телефона обратно, че ще мога да проверявам, ако сметна за необходимо.

— Да, все едно мога да ти вярвам, че ще се придържаш към това.

— Ти да вярваш на мен? А аз мога ли да вярвам на теб? Как така всеки път, когато ти се доверя, ти правиш нещо, за да разрушиш това доверие? Дори тази вечер. Казах ти да не тръгваш от училище без мен, а ти тръгваш с друг. Преди да ми говориш за доверие, помисли дали аз мога да ти вярвам.

Фин, който сигурно е чул края на разговора, защото сме точно до колата му, отваря вратата и излиза, тъй като нещата излизат от контрол.

— Мисля, че всички трябва да се успокоим — намесва се той. — Ще ви закарам и ще седнете у дома да поговорите.

— Не, благодаря ти, но не — казвам, преди Фийби да възрази да се качи в колата с мен. — Фин, можеш ли да закараш Фийби у дома? Аз ще извикам такси.

Нейното възражение, което бързо нарастваше на лицето й, повяхва, заменено от смайване.

— Не се дръж глупаво — казва Фин.

— Не се държа глупаво. Мисля, че Фийби трябва да прекара малко време с чичо си Фин, а аз имам нужда да се върна пеша или да хвана такси. Няма да се кача в тази кола, за да можете да ме игнорирате. — Говоря и на двамата, няма да им позволя да ме изключат.

Дъщеря ми е искрено изненадана, дори забелязвам и частица възхищение. Обичам я, много съм облекчена, че е добре, но в момента не мога да съм близо до нея. И до Фин.

— Обичам те, Фийби — казвам й. Искам да я прегърна, искам да я обгърна и да я покажа, както преди, че ще направя всичко, за да я защитя. Но тя няма да ми позволи. Стената около нея е отчетлива, тя е издигнала граница, която не бива да бъде пресичана сега, и аз трябва да уважа това.

Мълчи и се качва в колата.

— Ще се погрижа да влезе в къщата — казва Фин.

Кимам му. Обичам те. Оформям с устни, когато се обръща да се качи в колата. Ти си моят най-добър приятел и аз те обичам.

Не мога да ги гледам как потеглят, сядам на земята, свеждам глава и се отдавам на агонията, която се разлива в мен.

 

 

9 седмици след Онзи ден (декември, 2011)

— Онази сутрин не ходих на училище — каза ми Фийби с пауза след всяка дума. — Избягах, за да се срещна с Моли в града, защото тя беше отстранена. Един от приятелите на татко ме видял и му се обадил. Той дойде да ме вземе точно преди да се видя с Моли. А неговата приятелка го докара. Тя го чакаше на паркинга на Чърчил Скуеър, докато той ме намери, после ме закараха до училище и татко им даде бележка, че съм била на зъболекар. Каза, че не обича лъжи, че за последен път го прави и че ще ти каже по-късно и ще загазя. Но той не искаше да имам неприятности в училище, ако обещая, че няма да го правя пак.

— Не разбирам.

— Твоята купа за разбъркване, мамо. Татко я купи онзи ден. Тя беше на задната седалка в колата й, седнах до нея.

— Нейната кола?

— Да. Тя беше от готварския му курс. Каза, че ще ти обясни всичко, затова да не ти казвам.

— Не разбирам защо ми казваш едва сега.

— Твоята купа за разбъркване. Беше в нейната кола. А после беше в багажника на татко.

Внезапно осъзнах какво ми казва: онази сутрин колата му беше в сервиз за ремонт и още беше там след убийството му. Сервизът е на километри от дома ни и те бяха запомнили, че е отишъл да вземе колата твърде рано. Помнеха, че им казал, че ще остави купата в багажника, защото трябва да се върне да търси изгубения си телефон. Но не помнеха как е дошъл или как си е тръгнал, помнеха само, че не се върнал повече.

Явно неговата „приятелка“ го е закарала дотам. Вероятно пак тя го е откарала, за да вземе телефона си. Полицията така и не разбра къде е бил „изгубеният“ телефон, защото вероятно е бил изключен, докато не е бил в него, и от проследяването на сигнала се оказа, че за последно е включен на Монтефиоре Роуд, където той умря. Оттогава бе до него, очевидно избърсан, без отпечатъци, освен кървавите следи от пръстите му. От това не излезе нищо; още една следа, която не доведе доникъде в мистерията на смъртта му.

Полицията провери обажданията му и всички, на които бе звънял онзи ден — включително и аз, — имаха алиби. Явно никой, освен семейството ни не го беше виждал онзи ден. Само че сега знаех, че поне двама души не са били там, където твърдяха, че са били: Фийби и неговата „приятелка“. Одра.

Тя беше. Тя го беше направила. Тя беше излъгала полицията защо е говорила с него за кратко сутринта, а после излъга отново къде е била — ако бяха проверили алибито й, щяха да разберат, че е фалшиво. И тя знаеше, че Фийби ги излъга, че Фийби не е казала на полицията за нея, защото те така и не са я разпитали отново.

— Ще кажеш ли на полицията? — попита ме Фийби.

— Мисля, че трябва.

— Но аз ще загазя, защото не съм им казала истината отначало.

— Няма да загазиш, нищо лошо не си направила.

— А ако си помислят, че съм го направила?

— Няма да си го помислят, Фийби.

— Моля те, недей, мамо.

— Но, Фийби…

— Моля те, недей, мамо. Моля те. Моля те. Моля те. Страх ме е. Много ме е страх.

— Фийби, не можем…

— Моля те, мамо. Много съжалявам, но моля те, недей.

— Шт, тихо. Всичко ще бъде наред, аз ще се погрижа за всичко.

Фийби беше ужасена, тя вече беше травмирана и разяждана от вината за стореното, от мисълта, че тя е причината за случилото се с баща й — нямаше нужда на всичко отгоре да я разпитват и от полицията. Аз така или иначе щях да им кажа, трябваше. Но после инспекторът започна да разпитва за проститутки, да намеква, че Джоел може да е имал таен живот. И аз разбрах, че те ще унищожат и без това крехката Фийби. Въпросите им — брутални, жестоки и безкрайно безчувствени — щяха да й дойдат в повече в този момент. Затова взех решение и знаех, че Джоел би го одобрил, да защитя дъщеря си на всяка цена.

 

 

Докато чакам такси, стоя пред портите на гробището, твърде изтощена, твърде съсипана, за да се плаша. От какво има да се плаша, когато Джоел е там? Той искаше да го кремират и да пръснат прахта му в морето пред нашето бунгало. Но ни отнеха и това. Той беше жертва на убийство с неизвестен извършител и не ни разрешиха да го кремираме. Това бе едно от условията да вземем тялото до четири месеца след смъртта му — съгласихме се, че могат да го ексхумират, ако решат, че са нужни още изследвания. Трябваше да се съгласим да го изпратим по начин, който някой друг бе решил за приемлив.

Той е малко по-навътре, зад завоя, по пътечка на хълма. Върви се малко, после се завива и се тръгва към езерото. Близо до едно дърво, недалеч от водата, само това успях да уредя, макар да не можех да пръсна прахта му.

Не идвам тук достатъчно често.

Трудно ми е. Когато дойда, ме залива. Не е като обикновените дупки във времето, в които живея. Мислите за него се тълпят в главата ми, в тялото ми, сърцето ми препуска. Изпълвам се с внезапен, хищен прилив от спомени. Не мога да ги разделя, да ги преживея или дори да помисля да им се насладя. Обикновено стоя до гроба, неспособна да направя нищо друго, освен да позволявам на вълната да ме залива.

Когато си тръгвам, спомените се откъсват от мен; внезапно и жестоко ми ги отнемат и се връщам празна у дома. Не пустотата, която изпитвам след пречистване, не пустотата, която изпитвам след секса с Фин, а абсолютната, ужасяваща голота на дупка в сърцевината ми, която нищо не може да запълни, защото онова, което е отнето оттам, не може да бъде заменено.

Твърде трудно ми е да идвам тук, затова го избягвам, колкото мога.