Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (42)

Четиридесет и първа глава

— Благодаря, че се отби — вика Кевин, докато бързам да събера вещите си.

Вече закъснявам — пет и трийсет и пет е, ще имам късмет, ако се добера дотам малко след шест, а клубът за домашни свършва в шест.

Сигурна съм, че Фийби се среща с бащата, който и да е той, в часовете след училище и преди да си дойде у дома, и искам да съм там, за да се опитам да го засека. Прекарах голяма част от уикенда на затворени щори, в тормоз дали Луис е виновен, или не, и продължавам да мисля, че „не е“, но фактът, че споделят някаква тайна, ме кара да се връщам отново към „виновен“. С толкова много грижи на главата нямам нужда от подмятанията на Кевин.

Спирам да тъпча лаптопа в черната неопренова чанта. Шефът ми стои на прага на стъклената си кутия, невестулчестото му лице се с изкривило в подигравателна усмивка. Мисля за Джоел, как би се справил той с това: той би работил спокойно, за да докаже на Кевин, че греши, ще успява винаги, за да не може Кевин да каже нищо. Тази стратегия работеше през последните няколко месеца, но когато животът ми започна пак да се разпада и не бях подръка, за да изпълнявам заповедите му, Кевин отново започна с това. Начинът на Джоел даваше резултат, докато правех точно каквото Кевин искаше и когато го искаше. Сега съм преследвана от човека, който уби съпругът ми, защо това не ме плаши повече от Кевин? Защо се подлагам на това, когато някой възнамерява да сложи край на живота ми?

— Работното ми време е от девет до пет и петнайсет казвам. — Трябва да си вървя. Всъщност трябваше да си тръгна преди двайсет минути.

Кевин оглежда открития офис, разделен на острови от по четири бюра, като всеки е отделен от другите с преграда, за да не може да разтваря с тях. Още десет души работят, около трийсет и пет други вече са си отишли, тръгнали са, щом часовникът е показал пет. Кевин прави забележка само на мен.

— Да, за някои е така, предполагам — казва той с усмивка. Много добре знае, че често довършвам работата си у дома и въпреки че ме понижиха, върша повечето работа, която вършех и преди, макар че неговото приятелче Едгар носи титлата и взима заплатата. — Както казах, благодаря, че се отби днес. Надявам се да те видя и утре, ако семейството ти не развихри поредната драма тази вечер.

Ясно, болезнено си спомням, концентрираното унижение, когато се премествах от предишното си бюро, това до стъкления офис на Кевин. Не стига, че трябваше да събирам вещите си в кашон и да се местя в другия край на помещението, но и Кевин и заместникът ми Едгар стояха до мен, а това беше крайно неприятно. Никога не се възстанових напълно от тази пресметната жестокост. Дори ме придружиха до бюрото близо до изхода и възможно най-далеч от високите до тавана прозорци. Те искаха да подчертаят пред мен и пред всички останали в стаята, че мястото до офиса на оперативния директор е за втория в йерархията, а моето вече е при новопостъпилите. Вече бях нищо — не бях отдадена, това искаха да покажат, бях понижена.

Стоварвам лаптопа на бюрото си, навеждам се напред към компютъра си и виждам доволната усмивка, която се разлива по лицето на Кевин — той си мисли, че ще започна да работя отново, защото съм се засрамила. Така и не разбрах какво съм му направила, като се има предвид, че винаги върша работата си навреме. Дори когато животът ми експлодираше, пак си вършех работата. Понякога се питам дали се държи така, защото се плаши от смъртта. Мисли си, че трябва да се дистанцира и да докаже, че аз съм по-нисше същество, затова Смъртта е избрала да посети моя живот. И ако докаже, че е по-добър от мен. Смъртта ще го остави на мира. През повечето време приемам това, вероятно защото е копеле с муцуна на невестулка.

Щом вижда, че съм още на бюрото си, той се връща в офиса си. Наблюдавам го изпод мигли, докато стоварва кльощавото си тяло на стола, взима телефона, извърта се към прозореца зад него, обляга глезени на широкия нисък перваз и се вглежда в Брайтън.

Пръстите ми се движат по клавиатурата, за да довърша архивирането на файловете си на черната флашка, която съм вкарала по-рано, после изключвам компютъра. Взимам мобилния си и се изстрелвам от офиса по тъмносиния коридор и нагоре по стълбите, към етажа на директорите.

Когато отварям вратата на този етаж, ме залива смущение — някога си мислех, че кариерата ще ме доведе дотук. Мислех си, че един ден ще бъда в един от петте офиса, благодарение на усилената си работа.

Оказа се, че Вселената и Кевин имат други планове за мен.

Тръгвам към офиса на Гидиън, президент и изпълнителен директор. По стените има тъмна дървена ламперия, мебелите са от тъмно дърво и винаги те карат да притихнеш почтително. Асистентката му, тази е нова и не съм я виждала, седи зад скъпото си тъмно дървено бюро. Говори по телефона и тъкмо ще каже: „Почакай малко“ на човека отсреща, но няма този шанс, защото аз не спирам да говоря с нея, а продължавам. Не искам да ме отпрати, като ми „запише среща“ с Гидиън по друго време. Не искам да й дам възможност да накара Гидиън да говори с Кевин.

Новата асистентка става на крака, на лицето й се изписва ужас, че ще вляза направо — това не се прави. Той може да е насред среща с висши мениджъри, но не ми пука. Всъщност така ще му покажа колко съм сериозна, щом съм решила да го прекъсна, вместо да си изчакам реда. Моите кокалчета почукват за кратко, преди да отворя вратата и да вляза. Вече не ми пука, наистина. Дала съм толкова много на тази компания, а все още получавам ехидни забележки. Не ми пука за кои се мислят, но аз ще им покажа коя съм аз.

Негодуванието и гневът ми секват насред крачка заради тесни бели слипове, покрити със следи от червило. Те са в горния край на загорели, космати и отпуснати крака. В долния край на краката има черни чорапи. Над боксерките се вижда отворена бяла риза, която разкрива леко издут загорял корем, а две мъжки ръце са залепени гордо на хълбоците, за да подчертаят какво се случва под кръста. А под кръста, за мое нещастие, се вижда очакваната издутина, която опъва тесните слипове.

Отстъпвам ужасена и Гидиън прави същото. Тялото ми, слава богу несковано като ума ми, отстъпва назад и затваря вратата след себе си.

Трябва ми мозъчно почистване. Трябва ми мозъчно почистване. Помня как Фийби каза нещо такова в деня, когато леля Бети спомена, че е спала с един от бандата, която Фийби харесваше. Отчаяно ми трябва прочистване.

Новата лична асистентка още е в ужасената поза, която зае, щом отворих вратата: с телефон в ръка, другата с протегната в опит да ме спре, на лицето й е изписан страх.

Срещала съм няколко пъти съпругата на Гидиън. Тя е красива жена, която ми изпрати лично надписана картичка след случилото се с Джоел. Бедната жена. Чудя се дали подозира? Едва ли. Гидиън и асистентката му могат да заключат вратата и да правят каквото пожелаят и той пак ще се прибира вечер при децата си. А неговата предадена съпруга ще си мисли, че той няма време или възможност за любовна връзка.

Зад вратата се чува, че той се движи из стаята. Би трябвало да си тръгна, да си замина и да се престоря, че нищо не се е случило. Не мога обаче. Всъщност не искам. Без значение кого чука той, искам да бъде искрен с мен.

Чукам отново и този път изчаквам отговор, преди да вляза.

— Сафрон — казва Гидиън. Той е зад бюрото си, напълно облечен и закопчан, дори синята копринена вратовръзка е на врата му. — Затвори вратата, влез и седни. Моля. — Докато говори, очите му са забити в черната кожена попивателна на бюрото пред него.

Правя каквото ми казва.

— Как… как мога да ти помогна?

Слава богу не се държи, все едно нищо не се е случило. Умът ми се опитва да призове кипящата маса от негодувание и праведен гняв, които ме доведоха тук, но не успява — белите гащи закриват всичко.

— Имаш ли проблем с моята работа? — питам аз.

Той ме поглежда — въпросът ми изличава смущението. Той винаги е държал на бизнеса, на резултатите, на правенето на пари. Не му пука особено за нищо друго.

— Разбира се, че не, защо питаш?

— Ако мога да съм честна, писна ми от коментарите относно часовете, които работя в офиса. Работя у дома и дори да не го правех, не е задължително да отдавам целия си живот за тази работа.

— Никой не е казал, че трябва да го правиш — отговаря той.

— Напротив. Всеки ден, когато вляза в тази сграда и седна пред бюрото си, с понижението увиснало над главата ми, аз продължавам да върша работата на Едгар, но не получавам нито пари, нито признание за нея. Коментарите за времето, когато си тръгвам, ми говорят същото. Ехидните забележки за събития, които са извън моя контрол и заради които трябва да си взема почивен ден, ми говорят същото. Фактът, че стоя тук и водя този разговор — ми говори същото.

— Не е чак толкова зле — казва той.

— Мисля, че ще напусна — изплъзва ми се от езика. Трябва да прекарвам повече време у дома, трябва да контролирам Фийби по-добре и ако съм у дома, ще може и Зейн да се върне — той ще разбере, че вече ще имам повече време за него.

— Да напуснеш? — Гидиън се навежда напред.

— Да, да напусна. — Това е абсолютно правилното нещо. Така ще бъда там и когато писмата пристигат. Мога да видя лицето й, вероятно дори да я хвана и… не знам. Това сигурно няма да я спре, но поне веднъж ще имам контрол.

— Можеш ли да си позволиш да го направиш?

— Не, но това не означава, че ще стоя тук и ще търпя Кевин да се отнася с мен като с изтривалка.

— Ако смяташ, че си тормозена…

— Това не е тормоз, а безкрайни унижения. Постоянно ме кара да се чувствам незначителна и безполезна, а всъщност върша добра работа и… Всъщност предполагам, че е тормоз, да. Не искам да се занимавам повече с това, Гидиън. Животът е твърде кратък. — За първи път го изричам след смъртта на Джоел. Постоянно го повтарях, докато беше жив, вероятно дори на него. Произнасях тези думи, когато си казвах да направя нещо, което знаех, че не бива да нравя. Или когато исках да изглеждам готина и просветлена като останалите кандидат хедонисти, с които се срещах. Но никога не ги бях изричала, защото ги мислех — тогава смятах, че ще живея вечно. Казвах ги, защото можех, защото никога не бях изпитвала краткостта на живота. Когато тя ми бе доказана по възможно най-ужасния начин, осъзнах, че не съм вярвала, че животът е твърде кратък. Вярвах, че краткостта на живота няма нищо общо с мен.

— Какво ще кажеш за отпуск? — предлага той.

— И да се върна пак към това, всъщност дори към по-лошо, защото по време на отсъствието ми ще са се натрупали много злобни коментари? Не, благодаря ти, много мило, но мисля, че ще пропусна.

Той мълчи, очевидно премисля нещо.

— Не напускай, Сафрон. Не ми беше лесно, когато реши да поискаш понижение, след като наскоро беше загубила съпруга си.

— Не съм решила да поискам понижение, предложих го, за да си запазя работата, когато целият ми свят се взривяваше.

— Моля те. Помисли за едномесечен отпуск и обмисли внимателно възможностите си. Не е задължително да се връщаш, просто обмисли възможностите си.

О, ясно. Разбирам.

— Не смятам да се раздрънкам още щом изляза оттук — заявявам аз. — Не ми пука какво правите. Не е нужно да ме държите тук, за да съм ви под око. — Но и не смятам да лъжа заради вас: ако някой попита, няма да се правя на неразбрана.

Тъмночервено, цветът на пуловера, който носех в деня, когато изпуснах къпините, се разлива по бузите на Гидиън.

— Изобщо не става дума за това — отговаря той. — Бих искал да помислиш за отпуск и да прецениш вариантите си. Мисля, че си добър служител. Ще си поговоря с хората, които управляват твоя отдел, относно отношението към персонала. Чувам слухове, но е трудно да направиш нещо, ако някой не се оплаче. За първи път някой официално ми казва какво става, затова сега, когато знам какъв е проблемът, съм длъжен да се погрижа за служителите си и да разследвам случая. Ще си поговоря с човешки ресурси и ще обсъдим проблемите, ще видим какво са отбелязали хората при напускане и ще решим как да оправим нещата. Моля те, умолявам те, да ми дадеш време да се заема с проблема. Ако след отпуската все още смяташ, че искаш да напуснеш, няма да споря с теб. Ще го приема със съжаление и всички ще трябва да продължим напред. Какво ще кажеш? — Отново премисля всяка дума, за да не даде обещание, което не може да изпълни.

— Добре — отговарям.

Облекчението му е очевидно. Не е заради мен, сигурна съм, хората чакат на опашка да получат работа, вероятно е заради репутацията на компанията — може би онези, които наскоро са напуснали, а имаше такива, не си мълчат за начина, по който са се отнасяли с тях. Бизнес, който би трябвало да помага на други компании да са успешни на пазара, оцелява не само благодарение на работата си, а и заради репутацията си. — Ще кажа на човешки ресурси да прегледат договора с теб и ще можеш да излезеш в отпуск възможно най-скоро.

— Благодаря ти.

— О, Сафрон? — вика той, когато се каня да изляза.

— Да? — Стягам се да бъда порицана, че съм влязла, без да почукам, да поиска да се преструвам, че не съм видяла нищо.

— Предполагам, че ако имаме нужда от помощ през следващия месец и нещо, няма да имаш против да ни я окажеш? — Харесвам Гидиън, наистина. Макар че го харесвам много по-малко сега, когато разбрах, че е изневеряващ мръсник, но ако не го знаех, щях да го харесвам, защото е прям. Той се интересува само от бизнеса, само от печеленето на пари и както изглежда — да ме накара да работя без пари.

— Ще видим, нали? — казвам аз.

Неговата засрамена лична асистентка пробива с поглед екрана на компютъра си, когато излизам от кабинета му след мълчаливото споразумение, че не съм видяла нищо.