Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (35)

Тридесет и четвърта глава

Търся съвършената кутийка с боровинки.

Снощи в леглото дълго преглеждах бележника си и записките, записвах идеи за рецепти, храни, които мога да комбинирам, за да намеря идеалното съчетание.

Записките ми — маниакални и разкривени, много, много зачертани думи, много подчертани, много драсканици — бяха моят начин да потисна образа на снимката в главата си. Трябваше да спра да я виждам. Бях я скрила на по-малко от две крачки от мен, но още я усещах в ръката си. Все още виждах уловените черти на лицето на съпруга си през последните му часове. Още виждах умилителната усмивка на Фийби, усмивка, която не съм виждала от Онзи ден. Всеки път, когато образът ставаше по-ясен в главата ми, трябваше да пиша.

Накрая излезе нещо с боровинки. Още не е започнал сезонът им, затова тези по магазините ще са вносни, което означава, че или ще са твърди и тръпчиви, или меки и леко сладки — така или иначе правилните съставки могат да скрият или да подчертаят това. А тази добавка ще са меки кайсии.

Докато заспя, неспокойно, защото бях успяла да устоя и да не заглуша онова, което ме съсипваше отвътре по обичайния, познат начин, вече бях убедена, че това ще е комбинацията от вкусове. Това щеше да е вкусът, който щеше да ми напомня какъв вкус имаше животът, преди да загубя Джоел.

След като оставих Фийби на училище — с категорични инструкции, че ако иска да си запази телефона, компютъра и възможността да не живее под ключ в нашата къща, ще трябва да ме изчака да я взема вечерта, — напазарувах малко наслуки. Първо отидох за бурканчета — малки, четвъртити бурканчета с яркооранжев гумен пръстен за херметично затваряне и капаче с телена панта, — които ще трябва да стерилизирам или във фурната или в миялната машина. После трябваше да потърся ванилени шушулки и да намеря захар. Щях да направя сладко от боровинки и кайсии без пектин, затова трябваше да избера между захар и мед и захарта спечели. Взех масло на връщане към пътечките с плодовете и зеленчуците (буквално до входа на магазина, откъдето вероятно трябваше да започна), за да намеря боровинки. Взех лимони и кайсии, които бяха меки и с мъхеста кожица, но не толкова, че да ми изтръпват зъбите от нея, както става с прасковите. Видях боровинки, но не бяха органични. За моя конфитюр ми трябват органични. Просто трябва да са такива.

— Знаех си, че си ти! — казва Имоджин зад мен. — Гледах те и си мислех, че трябва да си ти! Но не можеше да си ти, защото трябва да си на работа! Но си ти! Ти си!

Имоджин често говори с възклицания. С кратки, годни за изкрещяване изречения. Доста е дразнещо. Или просто, след като научих за бременността на Фийби, вече не съм изтръпналата жена, която изпусна къпините, и пак мога да чувствам? Бутонът за изключване на звука е освободен и аз отново усещам живота. Животът е болезнен. След снимката снощи, когато се наложи да направя гигантско усилие да се държа нормално с децата, светът като че ли се изпълни с шумни, високо възклицаващи хора като жената зад мен.

— Имоджин! Здравей! — казвам и се обръщам към нея. Аз също го правя, аз също изпращам шрапнели от болка в ушите си, стържеща агония по кожата ми.

— Е! Какво правиш тук по това време на деня?

— Явно работя от вкъщи! — Продължавам с мазохистичния фалцет и вдигам високо телената кошница. (Честно казано, Кевин може да върви на майната си. Почти му го казах, но вместо това обясних, че ще свърша повече работа от вкъщи и ако иска спешния доклад — който неговият помощник оперативен директор би трябвало да направи, но не го направи, тъй като е извън способностите му, — ще е най-добре да не ходя в офиса.) — По-точно ще готвя вкъщи! Трябва да направя нещо, за да се успокоя, преди да се захвана с работата!

Имоджин кима мъдро.

— Знам какво имаш предвид! Предполагам, че хормоналните нива у вас са доста високи в момента!

Имоджин винаги ли е присъствала толкова в живота ми? — питам се вяло. Тя беше в дома ми, после вечерята, после телефонният разговор, след това ме чака пред работа, а сега и тук. За последните седем дни имах поне пет съприкосновения с нея. През последните осемнайсет месеца това не беше проблем, тя много ми помагаше, но на каква цена? От събота насам се питам дали наистина я харесвам толкова.

— Не мога да повярвам, че ще ставаш баба! — казва тя внезапно, всяка дума е пропита с въодушевление.

Харесвам ли те изобщо? Не става дума конкретно за нея, аз се съмнявам във всичко.

— Аз ще купя само няколко неща — казва тя след моето мълчание, — би ли искала да ме придружиш, после можем да идем на кафе?

— Не мога, наистина имам работа.

— Добре, тогава обиколи малко с мен. Няма да се бавим.

— Добре.

Ябълки

Мляко

Яйца

Хляб 50/50

Краставици

Масло

Наденички

Почеркът на Имоджин е съвсем различен от почерка на автора на писмата. Нейните букви са къдрави в крайчетата, нейното „е“ изглежда, сякаш иска да полегне, нейното „д“ се протяга към горните букви, коремчетата на „б“ са изпълнени с допълнителна мастилена завъртулка.

— Мисля, че ще бъдеш фантастична баба! — казва тя, пробва се отново. — Ще си достатъчно млада, за да се радваш на внука си! Това е невероятно!

Искам да спре да се преструва, че това е единственият избор. Тя го направи и вчера, пред службата ми, и вече два пъти за по-малко от десет минути. Искам да я спра.

— Фийби още не е решила какво ще прави — отговарям простичко. Гласът ми вече е по-мил с ушите ми, фалцетът е заменен от монотонност.

Имоджин, моята приятелка от училищните порти, която беше по-дружелюбна от всички други майки от самото начало, спира насред пътечката с месото, пред редиците пилета, и ме гледа дълго. Съвършено оформените й вежди се събират, устните й се свиват като затворени с цип, но се отварят, за да попита:

— Какво имаш предвид? — преди веднага да се закопчаят отново.

— Имам предвид… имам предвид, че дъщеря ми е на четиринайсет години и още нищо не е решено.

Тя разтваря скованата си уста, за да проговори отново:

— Какво има да се решава?

Когато не казвам нищо, пита пак:

— Наистина ли ще я накараш да направи това?

Не те харесвам — решавам. — Макар че беше тук и ми помогна да продължа, когато светът се разпадаше, не те харесвам. Не съм сигурна, че ми е позволено да мисля така, че ми е позволено да „не харесвам“ някого, който ми е помогнал, когато бях съсипана, но това е положението. Просто не те харесвам.

Леля Бети беше права, Имоджин е емоционален вампир.

— Няма да я карам да прави нищо — казвам. Когато постоиш известно време пред фризерите, осъзнаваш колко шумно изпомпват студения въздух.

— Тя ще съжалява за това до края на живота си — казва Имоджин, гласът й се извисява някъде между истерията и заплахата, сякаш единствено тя знае как ще се чувства дъщеря ми до края на живота си.

— Ти откъде знаеш? — питам аз.

Тя пренебрегва въпроса ми и казва:

— Достатъчно зле е, че не си е затваряла краката, но да направи това? Никога вече няма да се чувства като преди. Не може да поправи една грешка с друга грешка. Ами ако не може да има друго дете заради това? Не мога да повярвам, че ще го причиниш на дъщеря си.

— Ами алтернативата? — отговарям. Усещам бумтенето на фризерите във вените си, разлива се през мен на успокояващи вълни. — Какво ще стане, ако моята четиринайсетгодишна дъщеря има бебе? Как ще платя за това? Защото, нека бъдем честни, аз ще плащам за това. Как ще работя и да се грижа за бебе, защото Фийби ще трябва да се върне на училище? Или трябва да намеря детегледачка, или да напусна работа. Как ще оцелеем финансово? Въпреки че изплащам ипотеката със застраховката на Джоел, аз все пак едва свързвам двата края. Така че какво се очаква да направя? Да се опитам да получа помощи? Дори да успеем да вземе някакви, твоят съпруг беше пределно ясен — а подозирам, че ти също — по отношение на хората, които живеят от помощи. Ето такива ще сме за всички останали. Ами Зейн, защо неговият живот да трябва да се преобръща заради нечий избор? Ами аз? Аз исках две деца, аз вече гледах бебета и малки деца, нямам нужда или пък не искам да го правя отново. Нима всичко това не е важно, защото трябва да се придържам към някакъв твой принцип?

Устата на Имоджин остава плътно затворена — строга неодобрителна линия.

— Но както казах, още нищо не е решено. Ако Фийби реши, че иска да продължи бременността, аз ще направя всичко, за да я подкрепя, и ще намеря начин да се получи. Но само ако тя го реши. И преди да кажеш нещо, не, не съм й казала колко опустошително ще е за живота на всички, ако тя реши да роди детето, защото искам сама да вземе решение, сама да избере.

— Това обаче дори не би трябвало да е вариант, нима не разбираш, Сафрон? Просто е нередно.

Явно няма да стигна доникъде. Никъде. И защо изобщо водя този спор? Какво я засяга?

— Ти наистина ли вярваш, че абортът е нещо нередно, Имоджин?

— Да, вярвам го.

— Ами тогава не прави аборт — отговарям.

Оставям кошницата с покупките и я зарязвам да стои насред пътеката с охладените храни. Да споря с нея е все едно да се опитвам да изпразня морето с чаена лъжичка: вбесяващо, невъзможно и абсолютно безсмислено.

Всяка стъпка би трябвало да разкъсва все повече и без това опустошеното ми сърце, защото си мислех, че обичам Имоджин. Мислех си, че сме добри приятелки и макар да си противоречим понякога, се обичаме достатъчно, за да отстъпим, да позволим на другата да прави своите грешки и да й помогнем, ако падне.

Очевидно, съм била заслепена, невежа, безчувствена към реалността на това приятелство, защото не усещам нищо. В процеса на пробуждането, то явно ще е едно от първите неща, които ще си отидат.