Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (4)

Трета глава

На белите плочки в кухнята има леко лилавеещо петно. То е с неправилна форма и през последните петнайсет месеца се опитвам да го излича, но си е още тук. Явно никой друг не го вижда или никой не си прави труда да го види — единствена аз се втренчвам в него. Опитах с бял оцет, с белина, с абразивни препарати, с всичко, което знам за почистване на петна, но нищо не свърши работа. Още си е там, за да ми напомня за времето, когато изпуснах една купа с къпини и не можах да го почистя, преди черният сок да се просмуче в повърхността на белите плочки и да остави вечна тъмна синина в дома ми.

Всеки път, когато вляза в кухнята, виждам първо него. Озъртам се към него и за миг си спомням с каква плашеща скорост се скова тялото ми; как къпините се взривиха върху плочите; как изтрещя старата купа, вече нащърбена и издрана, когато се разби на пода; и чувството, че въздухът напуска рязко тялото ми.

Гледам как обутите в сиви чорапи пети на дъщеря ми пристъпват по него, сякаш го няма. Тя се тръшва до масата, на стола най-близо до мивката, където винаги сяда, и веднага вади телефона от джоба на якето си. Не би трябвало да стои с яке вкъщи, но на общия светъл фон това едва ли има значение.

— Зейн ще остане в къщата на Имоджин тази нощ. С Ърнест ще играят някаква нова игра — обяснявам й. Говоря й съвсем нормално, макар че откакто излязохме от кабинета на директора, тя с нищо не е показала, че забелязва присъствието ми. Или дори отпреди това? Дали не спрях да съществувам за Фийби преди доста време, когато направих каквото поиска и се съгласих да не отивам в полицията? Дали така не изгубих напълно уважението й?

Зейн, десетгодишният брат на Фийби, е с Ърнест, най-добрия му приятел. Майката на Ърнест, Имоджин, е много мила и добра с него, особено през последните осемнайсет месеца, но още не съм й казала какво се случи днес. Не мога да намеря думи дори да го обясня на себе си, камо ли на човек, който е отгледал три деца — две, от които успяха да минат през пубертета, без да създадат такъв скандал.

 

 

14 години преди Онзи ден (юни, 1997)

Хукнах през апартамента ни в Хоув, сърцето ми бумтеше в ушите ми като препускащ бизон, след като захвърлих кърпата, с която чистех кухненските плотове, защото чух виковете на Джоел от другия край на апартамента. Бяхме наели това красиво жилище в стил ар деко на самия бряг на Хоув и аз вече развивах мания да го поддържам чисто.

— Какво, какво, какво става? — попитах го. Той стоеше в банята само по боксерки, които бяха толкова тесни, че прилепваха плътно към тялото му. Бях изненадана, че не са прекъснали кръвообращението му между торса и краката.

— Фрони, мисля, че с време. Трябва да ми избръснеш гърба.

— Затова ли се разкрещя така? Помислих, че се станала злополука. Или поне нещо важно.

Мивката пред него беше покрита като с одеяло от къси черни косъмчета и сега гърдите му бяха съвършено гладки. Всяка добре развита мускулна група се открояваше добре, защото вече не беше скрита от косми.

— Това е важно — отвърна той. Смръщи ми се в огледалото и красивото му лице се разкриви в престорен ужас, че не осъзнавам този факт. — Изключително важно. Трябва да ми избръснеш гърба.

— Аз пък мисля, че е пълна глупост — отговорих. Макар че не възнамерявах да бръсна нищо, седнах на заобления ръб на бялата вана с месингови лъвски крачета и се възползвах от шанса да погледам приятеля си. Обичах да наблюдавам движенията на тялото му и мимолетните, привидно непоследователни изражения, които прелитаха по лицето му, без да бъдат изразени в думи или действия. Обожавах да го гледам.

— Извини ме, мила, но мисля, че това е част от съюза „в добро и в зло“ — каза той. — Хайде, няма да отнеме много време — само няколко движения и готово.

— Колко пъти си казвал това? — засмях се аз.

Той се ухили, обърна се към мен, изправи ме, после пъхна електрическата самобръсначка в ръката ми.

— Защо изобщо трябва да си бръснеш гърба? Не ми пречи, че е космат.

— Да, но е ужасно неудобно да имаш косми по гърба, особено когато е горещо.

Огледах самобръсначката; зъбците й изглеждаха зловещи и опасни, сякаш щяха да отрежат парчета плът вместо ефикасно и безболезнено да обръснат космите.

— Чакай малко, заедно сме от две години, живеем заедно от три месеца, как така за първи път ме молиш да го направя? — Отговорът, разбира се, беше очевиден. — Фин го прави, нали? Все още? Все още? И ти ли му бръснеш гърба?

— Това си е между мен и него, Фрони, има неща, които ти не можеш да разбереш.

— Кълна се, вие двамата… понякога не знам дали да се впечатля, или да ревнувам. Някак сте твърде близки.

— Нищо подобно. Хайде, скъпа, довърши ме.

Натиснах големия гумен бутон и самобръсначката оживя с бръмчене, затресе се силно в ръката ми.

— Това е много важен момент от съвместния ни живот, Фрони. Ти си първата жена, която моля да прави това. На път си да бъдеш приета в Залата на славата на Джоел.

— Залата на славата на Джоел. Да беее. — Звучах уверена, но треперех, тресях се от тревога. Не исках да го нараня, за нищо на света. Ръката ми потрепна, когато притиснах самобръсначката към косматия участък на дясната му лопатка.

— Не се притеснявай, че ще ме нараниш — каза той сериозно. Подобните на въртопи очи ме гледаха в огледалото. — Знаеш, че никога не би го направила.

Успокоих ръката си и се принудих да се стегна. Той беше прав, никога не бих го наранила и можех да направя това.

— Добре.

— И без това няма как, тя е с предпазител — добави той и се засмя така, че минаха цели пет минута, преди отново да застане неподвижно за нов опит.

 

 

— Щях да правя моето песто с пиле, картофено пюре и зеленчуци за вечеря казвам на първородното си дете. С Джоел сякаш цяла вечност се опитвахме да я заченем. Всеки месец, щом цикълът ми започнеше, аз изпитвах огромно разочарование, а страхът и паниката, които избухнаха в мен при вида на двете сини чертички на теста, не можеха да се сравнят с нищо.

— Вече направих пестото, затова какво ще кажеш да го хапнем с ньоки, за по-бързо? — Главата й е сведена и десният й палец лети по клавиатурата на телефона, пише нещо. Явно за Фийби всичко си е нормално, нищо не се е променило.

Тя вдига глава, поглежда ме за миг и свива рамене в „добре“, преди пак да насочи вниманието си към телефона, към нейния истински живот. Езикът ме боли, толкова силно го натискам в зъбите си, за да спра писъка, който се разгорява в гърдите ми. Той още клокочи в гърлото ми, когато бързо се извръщам към хромирания чайник и го отнасям до мивката. През цялото време: Няма да се разкрещя, няма да се разкрещя, няма да се разкрещя се върти като навита с ключе балеринка в съзнанието ми.

 

 

13 години преди Онзи ден (август, 1998)

— Какво искаш да бъде бебето? — попита ме Джоел, като сложи ръка на още съвсем малката тримесечна издутина на корема ми. — Знам, че ще се радваме каквото и да е, но все пак какво искаш да бъде бебето?

— Човек? — отвърнах аз. Сложих ръце върху неговата, за да го притисна по-близо до детето ни и в същото време да се задържа за него.

— Човек? А не…? — попита ме той.

— Клингон?

Със свободната си ръка ме придърпа към себе си, докато седяхме на дивана, после завря лице в извивката на шията ми, където винаги притискаше студените си устни, а аз се изкикотих и потреперих.

— Какво имаш против клингоните? — попита ме.

— Нищо. Ще се омъжа за теб, значи нямам, нали, господин Ръбесто чело?

Той веднага докосна челото си, сякаш да провери, сякаш не го наричах винаги така.

— Челото ми не е голямо.

— Не, разбира се — изкикотих се аз.

— Не я слушай, бебе — засмя се той. — Татко ти няма голямо чело.

— Не е голямо — потвърдих аз, — огромно е!

— Знам какво правиш, Фрони — каза той и внезапно спря да се смее, — но няма да се получи. Спри да избягваш въпроса.

— Извинявай. — Затворих очи и се замислих за бъдещето; за него и за мен, за бебето. И веднага по контурите на мислите ми пламна нажежен до бяло страх от неизвестното, който създаде вихър от тревоги за онова, което предстоеше, за онова, което можеше да се обърка, за онова, което бих могла да объркам, и че всичко е ужасно несигурно, като натрупани една върху друга крехки порцеланови чашки вътре в мен. Не можех да осъзная ясно мислите, нуждите, желанията си за нашето бъдеще, защото това можеше да го превърне в хаос, можеше да го превърне в нещо истинско, което да ми бъде отнето.

— Не знам какво искам, Джоел, наистина не знам.

— Не се страхувай — каза той. Знаеше за какво мисля и колко съм разтревожена и ме прегърна. — Всичко ще е наред.

— Откъде знаеш?

— Ами просто знам.

— А ти какво искаш да бъде? — Не исках моите тревоги да помрачават този миг. Това беше и неговото време. Не можех да се отпусна напълно, но можех да дам поне на него тази възможност.

— Мисля, че ще е момиче. Ще се радвам също толкова и на момче, не ме разбирай погрешно, но много бих искал да е момиче.

— Защо?

— Не знам. Аз… — После потъна в едно от вече познатите и успокояващи мълчания, докато обмисляше въпроса ми от всички страни. — Не знам, предполагам, че е едно от нещата, които просто много искаш, без да разбираш точно защо.

— Ясно. — Макар че нямах никаква представа за какво говори.

 

 

Стоя до мивката и гледам през прозореца, гледам как последната светлина навън се стопява в тъмнината на вечерта през пролуките в нашите пердета от пеперудки. Когато беше на десет, Фийби със седмици правеше нанизи от многоцветни кристални пеперуди. Нощ след нощ сядаше на възглавница в ъгъла на дневната и нанизваше с голяма игла пеперудка на бижутерска корда, после правеше възел и нанизваше друга. Когато приключи, баща й ги завърза на един корниз и ги окачи над част от прозореца зад мивката.

Тази завеса осейва кухнята ни с разноцветни светлини през деня. Понякога сутрин влизам тук, преди слънцето да е изгряло, и сядам на масата с чаша кафе, взирам се в лилавото петно, докато стаята постепенно се изпълва с пъстро сияние.

— Кой е бащата? — питам Фийби и слагам чиниите ни върху покритите с пеперудки постелки, които съм разпънала на масата през двете минути, необходими на ньоките да се сварят.

Фийби взима вилицата, която съм сложила пред нея, и я забива в покритите с песто с босилек картофени топчета. Когато задавам въпроса, тя не вдига храната към устата си, а я оставя в чинията, забита на вилицата. Накрая съвсем леко свива костеливите си рамене в отговор.

В мен избухва паника.

— Не знаеш кой е бащата или няма да ми кажеш?

Този път Фийби ме удостоява със свиване само на едното рамо.

Аз вдишвам бавно и дълбоко, после издишам дълго. Знам какво би казал Джоел точно сега. Би ми напомнил, че тя е на четиринайсет, че е ужасена и че има и по-лоши неща от това да забременее. Би ми казал да не крещя. Би ми казал да си помисля как се чувства тя. Би ми казал всичко това и щеше да е прав.

Взимам вилицата и си припомням какъв е ужасът да седиш срещу родител, когото вече си разстроил до крайност, след като е бил извикан от директора заради теб, след като е научил за теб неща, които си се надявал да ти се разминат. Спомням си думите, които се изсипваха тихо от устата на майка ми, когато бях в подобно положение като Фийби, как всяка сричка беше жилещ удар, които никога не забравих. Помня как мълчах, докато тя говореше, и продължих да мълча, докато тя не ми обръщаше внимание цяла седмица, защото бях навлякла такъв срам на семейството си.

Това обаче е различно: няма да отмине, ако не му обръщам внимание, ако се преструвам, че не се е случило и ще се оправи само. Оставям вилицата, като я опирам на ръба на чинията.

— Фийби, проблемът е, че не може просто да свиеш рамене. — Говоря спокойно, разумно, изобщо не показвам какво изпитвам отвътре. — Може би ти се иска така да се справиш с това, но няма как да решиш проблем на възрастен с детско поведение.

— Ти така ме виждаш, нали? — казва тя почти истерично, лицето й се сгърчва като ранено, притиснато в ъгъла диво животно преди нападението. — Като проблем! Само това съм за теб, нали? Един проблем!

Нямам представа какво да направя сега, естествено Джоел вероятно щеше да знае. Той би измислил как да се справи, какво да каже, как да действа. Аз?

Аз не спирам да си мисля: ТЯ Е БРЕМЕННА.

Аз не спирам да си мисля: ТЯ Е ПРАВИЛА СЕКС.

Аз не спирам да си мисля: ТЯ НЕ МИ КАЗА.

Преди дванайсет месеца дъщеря ми още ме молеше да й купувам плюшени играчки. Преди шест месеца още тичаше след брат си към върха на пързалката в парка и крещеше от радост, докато се спускаше надолу. Преди три месеца беше на тринайсет и още бе малко момиче. Моето малко момиче. Но прави секс като възрастна, бог знае откога. И е забременяла като възрастна. А после реагира като дете. Откъде бих могла да знам как да се справя с това?

— Всъщност питам как ще се справиш с тази ситуация — като възрастен или като дете? Не можеш просто да свиеш рамене. Трябва да знам какво става. Кой е бащата. Дали си му казала. Какво мисли той, ако си му казала, ще му кажем ли, ако още не знае.

Въпреки избухването си Фийби ядеше, но сега спря да загребва храна и започна да разбутва ньоките из чинията си и да размазва зелено песто по нея. Джоел също го правеше, когато в храната имаше сос. Развърташе я из чинията, сякаш се опитваше да нарисува картона. Вероятно Фийби го е научила от него — или пък се предава генетично, нещо, към което и двамата са предразположени.

— Каза ли на бащата? — питам аз.

Тя клати глава и се взира в едно ньоки, което продължава обиколката си по чинията й. Аз също се взирам в него — дебело овалче от картофи, брашно и мляко, и от всички други неща, които производителите добавят. Джоел веднъж направи сам ньоки. Но използва яйца и сметана. Или пък беше пармезан? Или и двете? Никога не го повтори, защото съотношението между усилие и полза му се стори неправилно. Всяка седмица, когато Джоел правеше песто, Фийби и Зейн се опитваха да го убедят, че той иска да направи и ньоки. Но той устояваше, не се трогваше и от най-сърцераздирателните им молби.

— Той приятел ли ти е? — питам Фийби, като се завръщам рязко в настоящето. Постоянно пропадам през пролуки във времето, озовавам се някъде там, с него, с тях, с нас, каквито бяхме. Но сега не е моментът за това. Трябва да запазя концентрация. Трябва да остана в сега.

Фийби замълчава, после кимва. Спира. Клати глава четири пъти. Кимва пет пъти. После свива рамене. Вечното свиване на рамене. От него ми идва да се разкрещя.

— Влюбена ли си в него? — питам. Трябва да знам какво означава тази бременност за нея. Трябва да знам дали мисли за това дете като за дете на любовта, нещо, което може дори да е направила нарочно, за да се обвърже с това безименно момче, или е огромна грешка, която я ужасява.

Фийби не отговаря, дори не ме поглежда, защото и двете знаем, че въпросът е глупав: Четиринайсетгодишните винаги са влюбени. Те са въртоп от кипящо, завихрено вечно влюбване. Любовта е нещо, което им се случва с всеки дъх.

Искам да й кажа, че това не е „любов“, че „любовта“ не остава една и съща, променя се като нас, оформя се от преживяванията ни, от постъпките ни, от хората, с които се срещаме, от онова, което научаваме. Бих искала да й обясня, че сегашното влюбване няма да е вечно и дори ако остане със същото момче до края на живота си, тази любов няма да остане същата, никога не остава същата.

Явно според тийнейджърката срещу мен въпросът е глупав по други причини:

— Всички се чукат, мамо — казва тя. — Това не значи нищо. Не значи любов или нещо подобно.

— Как така се „чукат“? — питам аз. Не че съм тъпа, просто имам нужда да се уверя, че съм разбрала правилно.

— Нали знаеш, чукане.

Всъщност не знам. По-скоро не искам да знам.

— Значи си забременяла в резултат на „чукане“?

Тя мълчи, защото храната внезапно й става много интересна и е абсолютно наложително да сложи две ньоките в устата си едновременно и да ги дъвче бавно, което й пречи да отговори.

Аз също се навеждам над храната и ям в мълчание. След пет минути я поглеждам. Детските й афроплитчици, сивата, поръбена с тюркоазено училищна униформа, гривната от приятелка на лявата й китка, която е осеяна с розови, явно пластмасови пеперудки. Чукане? Това дете срещу мен се чука?

— Ти си на четиринайсет — напомням й. — Кой се „чука“ на четиринайсет?

Не мога да видя корема й, там, където расте отговорът на въпроса ми, защото масата го скрива. Кой се чукат? Явно всички се „чукат“.

 

 

5 месеца преди Онзи ден (май, 2011)

— За бога… Защо ми го причиняваш, Джоел? По каква причина се опитваш да ме влудиш?

— Просто правя овесена каша — засмя се той. Смехът му винаги изпълваше стаята като божествен аромат на прясно изпечен хляб, който се просмуква в мен като захарен сироп и ми напомня за хубавите неща в моя свят.

— Не, ти правиш каша в метална тенджера с метална лъжица. Знаеш ли какво ми причинява това, нали? Защо? Защо? — Посочих към металната кутия до фурната, претъпкана с всякакви прибори — за мачкане на картофи, ръчно ренде, шпатула и най-важното: хиляди, хиляди дървени лъжици във всякакви размери. — Имаш милиони дървени лъжици, не можем да се разминем от дървени лъжици, а всеки път използваш метална, за да бъркаш в метална тенджера.

— Опитвам се да спестя едно миене. Ако използвам тази, ще мога да ям с нея после.

— Все едно ти ги миеш! — сопнах се аз. — И между другото, ако не си забелязал, въпреки че ти го повтарям всеки път, това не е овесена каша, а бетон.

— Само така се яде овесена каша — отговори той. Докато пресипваше „кашата“ в бялата купа с обръч от червени цветчета по ръба, издаваше театрални скърцащи звуци, сякаш бетоноподобното вещество ще разпука купата.

— Ще ида да събудя децата — казах аз, а той включи телевизора. Пръстите му посегнаха към дистанционното, за да превключи на сутрешните новини на ВВС, и се настани на мястото си до масата. Когато минах покрай него, прокарах ръка през косата му и поспрях да завъртя малък кичур между пръстите си, засуках черните косъмчета като зачатък на плитка.

Джоел хвана китката ми, дръпна ме назад и целуна дланта ми.

— Гордея се с теб и с начина, по който се справяш — каза той тихо, преди да се върне към бежовия си бетон и световните новини, неговите минути спокойствие, преди светът да се изпълни с нашето семейство.

Като усмивката му, като смеха му, думите му разливат топлина във всяка моя клетка.

 

 

Гаденето още шава в мен, но сега се заравя все по-дълбоко в стомаха ми. Вероятно трябва да хапна още малко, за да спре, усещам го по-силно, когато съм гладна, но не мога да ям повече. Невъзможно е да сдъвча още нещо, нито да го преглътна. Изпълва ме усещане за провал, ужасът при мисълта, че съм лоша майка, ме влече все повече към мига, в който ще повърна наистина. Щом го направя, щом това гадене най-сетне престане, може да се почувствам по-добре, може би то ще утихне достатъчно, за да мога да помисля ясно.

— Имаш ли представа какво искаш да направиш? — питам аз.

Тя клати глава.

— Искаш ли да спра да говоря за това?

Кимане.

— Аз също — признавам. — Виж, знам, че е рано, но нека легнем да поспим. Ще поговорим пак на сутринта.

Свиване на рамене.

— Щом искаш.

Притискам с пръсти слепоочията си, затварям очи и се боря с горчилката, която внезапно нахлува в гърлото ми.

Няма да крещя. Няма да повърна и няма да крещя.

— Знаеш ли какво, Фийби, не става дума какво искам аз. Опитвам се да… Това наистина е нещо, с което не мислех, че ще се сблъскам. Ти не ходиш по купони и дори не си искала да ходиш на гости на приятелки, — доколкото знам, отиваш на училище и се връщаш у дома. Не съм предполагала, че може да се случи подобно нещо. И тъй като е такъв огромен шок за мен, не съм мислила как ще реагирам. Затова не знам какво да кажа, нито какво да сторя сега, камо ли какво да кажа или направя, за да не избухнеш. Освен това се опитвам да не се засягам, че си решила да споделиш с учител, вместо с мен, сякаш съм някакво чудовище, което ще ти се разкрещи. Мислех, че знаеш, че можеш да разчиташ на мен. След онзи път, след… Искам да кажа, че дори тогава не ти се разкрещях, нали? Разбрах те, направих най-доброто за теб. Но ти все пак отиде и каза първо на някакъв непознат.

— Той не е непознат — заявява тя.

— Е, за мен е непознат! — сопвам се аз, изумена, че насред всичко това тя защитава учителя си. Вдишвам, за да вкарам въздух до дъното на дробовете си и да събера всичките си сили. Издишвам, за да изпусна гнева и напрежението. — Виж — продължавам пак спокойно, — хайде да си лягаме, ще поговорим пак утре. Да се надяваме, че тогава и двете ще сме с по-ясни глави и вероятно ще можеш да ми кажеш повече. Съгласна ли си?

Свиване на рамене. После кимване.

Ставам първа. И двете сме оставили малки купчинки храна в чиниите си, в моята по-голяма от нейната, и понечвам да й кажа да си дояде, да й напомня, че ще й трябват сили през идните седмици и месеци, каквото и да реши. Но не мога да го направя. Неуместно е, откъдето и да го погледнеш, и ще се превърне в още един повод за скандал.

Преди да е избягала, аз заобикалям масата и я прегръщам. Може и да ми се иска да й се разкрещя, но я обичам и трябва да го знае. Тя е моят свят. Тя и Зейн са моят свят, особено след случилото се с Джоел, особено след тайната, която бях принудена да пазя, и избора, който трябваше да направя. Искам Фийби да знае, че направих това, което трябваше да сторя, че не беше лесно, но го направих за нея, защото много я обичам.

Тя се сковава в прегръдката ми. Не може или не иска да приеме нещо такова от мен. Постоянно прегръщам и нея, и Зейн, и макар че той ме прегръща или извърта очи, докато престана, напоследък Фийби винаги реагира така: сковава се в ръцете ми, още едно напомняне, че колкото и да се преструвам, семейството ни е разбито и всичките ми опити да го слепя отново са безуспешни.

— Обичам те, мила — шепна аз, както правя всеки ден, откакто се е родила. Обичам те, мила, шепнех й, защото ме беше спасила. Дори пред Джоел не съм признавала, че тя ми помогна да върна живота си в релси и да преодолея някои от най-големите си страхове. А после тя стана на дванайсет и половина и тези дни свършиха; пресече ги гилотината на смъртта на Джоел.

Получавам прегръдка от Фийби, този път, за да се отърве от мен. Тя няма нужда от мен, това ми казва. И определено няма нужда от моите прояви на обич.

Протягам ръка, когато се обръща към вратата.

— Трябва ми мобилния ти.

— Какво? — пита ме невярващо.

— Трябва да се наспиш. Няма да успееш, ако пишеш съобщения цяла нощ. Телефона.

— Не!

— Телефона — настоявам аз.

Тя стиска зъби и сгърчва устни, присвива очи в явно отвращение. Аз се взирам в нея, мълчаливо й напомням правилата: след онова, което стори последния път, може да има телефон само ако ми го дава при поискване и ако знам паролата, за да проверя каквото преценя.

Дъхът й излиза на плитки, гневни тласъци, когато бръква в раницата си, украсена със сини, лилави и червени пеперудки като онези, които нанизваше, и хвърля лъскавата сребристочерна джаджа на масата. Преди да го взема, тя го грабва отново, отваря капака, вади правоъгълната батерия и я прибира. Не иска да узная тайните, които се крият в телефона й.

Това не беше част от сделката, но не съм сигурна, че имам сили да се разправям сега. Определено не мисля, че ще мога да потискам гаденето още дълго. Вече дишам през носа, опитвам се да спра потока, но дори това не върши работа.

Без да си направи труда да сглоби отново малката си кутия с тайни, тя я хвърля на масата и излита от стаята.

— Само за твоя информация — викам след нея и тя спира на петото стъпало, за да чуе: — Ще взема и рутера при мен.

След като осъзнава, че отрязвам връзката й за тази нощ, че няма да може да изпрати имейл или да влезе в социална мрежа от айпода си или пък от компютъра в стаята, всяка нейна крачка по стълбите е все по-земетръсна. Затръшва вратата на стаята си толкова силно, че мога да се закълна, че основите на къщата потреперват.

Не успявам да стигна до банята на горния етаж. Втурвам се в малката тоалетна с мивка на стената, която е точно до кухнята. Падам на колене, вдигам капака на тоалетната чиния и най-сетне изливам тревогата и ужаса, които кипят в мен, откакто телефонът иззвъня и животът ми отново направи страшен завой.

 

 

Онзи ден

Пръстите ми са сковани, тялото ми е сковано, цялото ми същество внезапно остава без дъх. Чувам как десетки къпини падат на пода, после трясъка на бялата керамична купа, която се разбива върху белите керамични плочки.

 

 

Измъквам се оттам, измъквам се от дупката в миналото към настоящето, към мястото, където трябва да бъда. А трябва да бъда пред стаята на дъщеря си.

Тя е тиха, внимава, но аз все пак чувам хлипането й, което възглавницата не заглушава напълно. Тя трябва да спи и трябва да се наплаче. Трябва да остане сама със себе си, за да го почувства. Криенето от болката няма да й помогне, ще се превърне в невъзможен за разрушаване навик. Ето защо й отнех интерактивните разсейвания, накарах я да остане тук сама, за да започне да го чувства. Не искам да я наказвам, а да й помогна да започне да осъзнава какво се случва. За разлика от смъртта на баща й, сега времето е от значение; като избягва проблема, като се преструва, че не се е случил, само губи време. Изгубихме баща й, изгубихме Джоел, но можем да отлагаме мъката до края на живота си.

Минавам покрай стаята й към голямата спалня — сърцето винаги ме боли при мисълта колко бързо тази спалня стана моята, след като беше нашата почти десет години, — но не влизам там. Отварям вратата, слагам вътре рутера, после затварям както винаги, за да си помисли Фийби, че съм си легнала. След това пристъпвам внимателно по неравните шумни дъски на коридора и се промъквам пак до стаята й. Сядам на пода и леко докосвам с пръсти покритото с петна тъмно дърво на вратата. Обичам те, мила — оформям с устни и се надявам тя да го усети. Някак да се просмуче през вратата, да се понесе във въздуха около нея, за да може да го вдиша.

Само това можех да сторя преди осемнайсет месеца. Нито Зейн, нито Фийби искаха да спят в голямото легло при мен, а аз не можех да се разрежа на две, за да съм с тях, затова седях тук, между стаите им, и шептях „Обичам те“ на всеки, после слушах безпомощно как плачат, докато заспят.

И сега само това мога да сторя за Фийби, защото в момента тя наистина има нужда да остане сама и да почувства онова, което трябва да почувства.

 

 

— Саф? Какво има? Какво се е случило? — Познатият глас на Фин веднага изпраща облекчение през напрегнатото ми тяло и трескавия ми ум.

— Извинявай, знам, че е късно и не исках да те будя, но не знаех на кого друг да се обадя.

— Идвам — казва той, после се чува шумолене на отметнати завивки, когато сяда и се готви да стане от леглото.

— Не, не, не е нужно. Просто исках да го кажа на някого, преди главата ми да се взриви.

— Добре — казва той предпазливо, подготвя се за най-лошото. Но кое е най-лошото? Той вече го е чувал, дали се подготвя за това? Дали се подготвя да узнае, че е изгубил още един любим човек?

— Трябва да дойдеш — казах му тогава. — Случи се нещо. С Джоел. Нещо се случи с Джоел. Трябва да дойдеш. Аз трябва да ида в болницата. — Тогава той не отговори веднага. Мълча много, много секунди, които ми се сториха часове, и после каза, че тръгва. Обадих се на него, преди да се обадя на родителите на Джоел, преди да се обадя на моите родители или на сестра ми, защото не знаех дали ще мога да го повторя, след като го изрека веднъж. Имах нужда той да дойде, имах нужда той да говори с хората, защото аз трябваше да свърша други неща. Аз трябваше да ида да го идентифицирам, трябваше да взема децата и да им кажа. Трябваше да се преструвам, че вярвам, че това се случва. Можех да се справя само ако Фин беше тук.

В настоящето той въздиша тихо, но продължително и аз си представям как тъмносините му очи се затварят, а широките рамене се смъкват в опит да се отпуснат, торсът му се свива, докато той се подготвя. Можеш да го направиш. Фин — казва си, — можеш да се справиш, каквото и да е.

— Фийби е бременна — казвам. Мислех да му го съобщя внимателно, да му обясня, че са ме извикали в училище, при директора, за господинът Брумсгроув, как съм осъзнала какво става още преди да ми кажат, но това щеше да е жестоко. Подобни големи разкрития трябва да се казват направо. След това можеш да утешаваш, да омекотяваш удара, но прелюдиите разхождат слушателя из всякакви места, които не е нужно да посещава, преди да чуе новината.

Тихата реакция на Фин определено е шок. Не разбира думите ми. „Коя Фийби?“ — пита той накрая. Не шок, а объркване; той се опитва да разбере за кого говоря, защото мисълта, че е Фийби, която познава, е твърде абсурдна.

— Твоята кръщелница, сестрата на Зейн, моята дъщеря, дъщерята на Джоел.

Пак следва мълчание. Накрая той заговаря отново:

— Тя е на четиринайсет. Трябва да… Знаеш какво трябва да направиш, за да забременееш, а тя е само на четиринайсет.

— Знам.

— Сигурна ли си, Саф? — Мисли, че полудявам, че съм откачила.

— Да. Казала е на един учител и те ми се обадиха. Тя е бременна в четвърта седмица. Или както там се брои от последния цикъл.

Тишина. Този път от шок.

— По дяволите! — ахва Фин. — По дяволите! — Той разбира, той знае защо съм паникьосана: няма лесен начин да се измъкнеш от това; каквото и да стане, Фийби, моето детенце, ще се промени завинаги.

— Не иска да ми каже кой е бащата обяснявам, преди да е попитал. — Общо взето, изобщо не иска да говори с мен. Ако й задам въпрос, свива рамене и казва една-две думи, но по нищо не мога да разбера защо и как се е случило. Имам предвид, че не знам дали е била насилена или манипулирана някак. Дали го е искала. Дали е било планирано или ужасна грешка. Не знам, затова не знам как да й помогна. Или какво се очаква да направя. Ще ми се да беше говорила с мен. Ще ми се да можех да мисля ясно. Ще ми се да не ми идва да й се разкрещя.

— Искаш ли аз да поговоря с нея?

— Много бих искала, ако можеш и ако това ще я накара да се отвори, но засега недей. Мисля, че съвсем ще откачи, ако разбере, че съм казала на някого. Но трябваше, защото мозъкът ми буквално ще експлодира. Толкова неща ми се въртят в главата и трябва да излея поне малко от тях. Трябваше или да кажа на теб, или да изкопая дупка в градината и да крещя в нея, а не мисля, че градината е достатъчно голяма за дупката, която ми трябва.

— Не си виновна ти — казва той, чете ми мислите, както правеше Джоел.

— Така ли? И как го разбра?

— Не си виновна ти — повтаря той с малко по-твърд глас.

— Фин, знам, че съм го казвала и преди, но когато имаш деца и нещо лошо — или дори нещо не особено добро — им се случи, ти с всички сили се опитваш да разбереш какво погрешно си направил, че да се стигне до такъв резултат. — Да не се сдобиеш с ужасено четиринайсетгодишно дете, което плаче в стаята си, защото зрелостта, която трябва да идва капка по капка заедно с опита през следващите години, я е заляла като потоп. Отново.

— Какво би могла да сбъркаш? — Зад този разумен въпрос, зад опита му да успокои чувството ми за вина, се крие мъж, който тихо, но сигурно откача. Чувам го в тембъра на гласа му, в разстоянието между думите. „Мамка му“ вече се върти в главата му и той трескаво потърква челото си над дясната вежда.

— Не знам — признавам.

— Точно така, нищо не е трябвало да направиш по друг начин, нямаш никаква вина. Искаш ли да дойда?

— Не, няма нужда. Благодарна съм ти обаче, че не ме виниш.

— Разбира се, че не те виня. Джоел също не би те винил. Моля те, слушай, Саф, вината не е твоя и сама знаеш, че не си сбъркала никъде.

— Да, прав си. Лека нощ, Фин.

— Лека.

Сигурно съм прозвучала убедително, защото не ме задържа на телефона, не настоя да поговорим, не настоя да дойде и да ме успокои лично. Почти е за вярване, че не съм могла да го предотвратя.

Обаче е очевидно. Както и да ми се иска да го извъртя, откъдето и да го погледна — това нямаше да се случи, ако Джоел беше тук. Бавното спускане на Фийби към този миг нямаше да се случи, ако баща й не беше убит.