Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (13)

Дванадесета глава

Надявам се Кевин да е в среща, когато излизам от асансьора в службата.

Връхлитам в офиса и докато вървя към бюрото си, рискувам да погледна към стъкления офис в другия край на етажа. Няма го. Благодарна съм за тази малка милост. Когато му се обаждах, че не мога да дойда или ще закъснея, той определено отговаряше ледено. Преди бях втора след него в йерархията, помощник оперативен директор в нашата фирма за бизнес стратегии, човекът, на когото той разчита да свърши работата в негово отсъствие. А сега мисли за мен като за човек, на когото може да каже…

— О, каква приятна изненада, Сафрон. Не знаех дали ще се отбиеш днес.

Аз слагам лаптопа и чантата си на бюрото, затварям очи и броя до десет, отново ми се иска да съм някъде другаде.

4 месеца след Онзи ден (февруари, 2012)

— Сафрон, искаме днес да си поговорим как смяташ, че се справяш в момента — каза Гидиън, изпълнителен директор и президент на „Хоулсдън Бизнес Сълюшънс“.

След смъртта на Джоел съм като в мъгла, но добре разбирах какво се случва: в края на деня, когато тъкмо щях да изключа компютъра и да хукна да взема Зейн и Фийби от дома на Имоджин, бях „поканена“ с имейл в кабинета на управляващия директор — съвсем официално — на „разговор“. Освен Гидиън и Кевин (прекият ми началник) там беше и шефката на „Личен състав“, госпожа Пилър. Щом влязох в облицования с дъбова ламперия кабинет, бях поканена да седна на най-малкия стол в стаята. Жената от „Личен състав“ беше настанена до вратата в голямо кресло, не толкова „официално“; Кевин, който обикновено сядаше до мен, беше от другата страна на бюрото, вдясно от Гидиън. Бърз поглед към еднаквите им угрижени изражения бе достатъчен да разбера, че съм пред уволнение. Не само това, ами и щяха да се опитат да ме убедят, че това е единственият начин, което означаваше, че ще получа минимално обезщетение и ще съм твърде унизена дори да си помисля да ги съдя.

— Не е ли по-важно вие как мислите, че се справям? — попитах аз. Не си поплювах. Щом щяха да ме уволняват, трябваше да го направят по старомодния начин нямаше да се оставя да ме манипулират, за да „напусна“.

Сведох очи към ръцете си, за да им позволя да се разберат с поглед кой ще свърши работата. Явно им бях объркала плановете: мислеха си, че ще съм толкова съсипана от мъка, че ще сваля оръжие само заради смущението, че вече не съм достатъчно производителна за тях.

— Ние съзнаваме, че последните няколко месеца бяха трудни за теб — каза Гидиън, думите му бяха внимателно подбрани и тихо изречени. — Очевидно е, че е проява на смелост от твоя страна да продължиш да идваш на работа всеки ден, въпреки че нещата са толкова… трудни… Ние просто си помислихме, след като прегледахме работата ти напоследък, че…

Потокът от обмислени думи секна, когато го погледнах в лицето. Лесно е да уволниш човек, докато не те гледа, лесно е да сипеш новините за нечий провал над сведена глава, но само завършен мръсник не би се поколебал, когато една вдовица го гледа в очите, докато той се кани да хвърли и нея, и децата й в пламъците на финансова криза. Гидиън не беше пълен мръсник, а само бизнесмен, който искаше резултатите, които бе получавал от мен през последните седем години, искаше да работя два пъти повече от часовете, за които ми плащаше, за да има печалба и акционерите да са доволни.

— Не ми е лесно да го кажа, Сафрон, ти винаги си била добър служител, но… — Но ние не сме благотворителна организация. Ние няма да натрупате печалба, ако ти не можеш да работиш двойно както преди. Но и нямаме намерение да приписваме вече неспособността ти на „възстановяване“.

— Ще приема понижение — казах аз в пролуката между думите му. Не мислех да им помагам да ме уволнят, но работата ми трябваше. Никога нямаше да си намеря друга, защото през повечето време почти не успявах да довърша изречението, което съм започнала. А и какво щях да кажа на новия си работодател, когато ме попита защо съм напуснала предишната си работа? Съпругът ми беше убит и тъй като вече не можех да работя безумно дълго всеки ден, те ме уволниха. На всяко друго място щяха да искат да работя толкова много, и те нямаше да искат да ме „дундуркат“. А и какво щях да кажа, когато ме попитат кой е убил Джоел и защо? Работата е там, че знам кой го е направил, мисля си, че знам и защо, но не мога да кажа на полицията. Мога да ви кажа само, че е кървил до смърт сам на едно шосе в Хоув и аз изпуснах купа с къпини, когато научих.

— Ще приема понижение — повторих в пълната тишина, възцарила се в стаята. — Сигурна съм, че сте намерили кандидат за моята работа. Право в целта, Кевин целият пламна и така потвърди, че неуморно се е трудил за моето уволнение. — Ще го въведа в работата и ще съм на разположение, ако има нужда от напътствия. Освен това се съмнявам, че ще намерите друг толкова опитен като мен, който няма да има нищо против да върши работа на едно-две стъпала по-надолу в йерархията за по-малко пари. — Всички мълчаха. — Без изгледи за повишение — добавих, за да им дам да разберат, че няма да се въртя наоколо с надежда да си върна позицията и сега само се опитвам да си осигуря малко време, за да натрупам отново сили. Не дай си боже след седем години работа за тази компания, след като й бях осигурила и задържала над двайсет процента от новите големи клиенти, да очаквам да ми позволят малко отпускане.

— Сигурна ли си? — попита Гидиън.

— Трябва да си храня децата — отговорих.

Той се вгледа в мен. Разбираше ме. Той имаше деца, имаше жена и разбираше, че ще направя всичко, за да си задържа работата, защото те нямаше на кого друг да разчитат. Разбираше ме така добре, че избягваше да ме поглежда в очите до края на тази среща, докато обсъждахме условията на моето унижение. Пардон, понижение.

— Кевин. — Всички от моята редица с бюра седят със сведени глави, вдигнати са телефона или се взират напрегнато в екрана на компютъра. Вече не сме приятели. Преди бях техен шеф, към когото се обръщаха за всичко, защото не смееха да припарят до Кевин, но сега съм една от тях. Аз съм и странната жена, чийто съпруг беше убит, както и служител, когото Кевин усърдно тормози. Благодарни са, защото ако не съм аз, ще са те. В известен смисъл сякаш още съм негов заместник, все още съм техният буфер.

Успявам да изобразя нещо като разкаяна, извинителна усмивка, докато напълно се обръщам към началника си. Животът ми се взривява, но аз съм свършила работата, която трябваше да свърша тази седмица, направила съм отчети за три текущи проекта, както и две оферти към компании, за да ги окуража да ни използват за бизнес комуникациите си и пазарните стратегии. Обаче, тъй като не съм била на бюрото си, докато върша това, Кевин смята, че има право да се държи така с мен.

— Съжалявам за последните дни, Кевин — казвам аз. — Трябваше да уредя семейни проблеми, но вече всичко е под контрол. И пак съм на бюрото си. — Дърпам стола. — Готова съм за подвизи.

— Надявам се да не ти стане навик — казва той. — Всички имаме семейства, Сафрон, но повечето от нас не позволяваме това да пречи на работата ни.

Разбира се, ако имаме жена, която си стои у дома и върши всичко, докато ние се носим наперени като петел из офиса.

Едва след като Джоел умря и Кевин започна да ме тормози, защото не се престаравах на работа, успях да го видя истински. Видях го какъвто беше: надута невестулка, която може да работи толкова дълго, колкото пожелае, защото някой у дома върши всичко, което той не би се унижил да свърши.

С Джоел винаги си поделяхме къщната работа, внимателно планирахме живота си така, че един от нас да приготви вечерята, да прегледа домашните, да сложи децата да си легнат, да остане при болно дете, да изслуша всичко, което ги тревожи. Сега, когато съм сама, не успявам да се справя: понижиха ме, едва намирам време да говоря със сина си и дъщеря ми е бременна.

3 години преди Онзи ден (април, 2008)

— Мадам ще благоволи ли да се присъедини към мен за чаша шампанско на брега?

Съпругът ми се беше изтегнал на бюрото ми с две чаши за шампанско и много скъпа бутилка отлежало „Вьов Клико“. Заварих го там, когато се върнах от тоалетната.

— Как те пусна охраната? — попитах аз.

— Аз съм Джоел Макълрой, нужно ли е да ме питаш?

— Да, ослепителният чаровник.

— Е, какво ще кажеш?

— Къде са децата?

— С Фин са, така че можем да отпразнуваме годишнината си на плажа.

Смръщих се, докато паниката описваше спирали из мен. Нима съм била толкова заета с работа, че съм забравила важен ден?

— Каква годишнина?

— Каква годишнина? — сопна се той. — Не мога да повярвам, че си забравила. Годишнината от първото ни…

— За бога, това е Джоел Макълрой — прекъсна го Кевин, който влезе с протегната ръка. Джоел се надигна от бюрото ми, извиси се над него и стисна ръката му. — Какво правиш тук?

— Ами дойдох да изведа жена си.

Кевин не пускаше ръката му, винаги правеше така с по-висок и по-хубав мъж от него. Това бе неговият начин да „попие“ малко от тези качества.

— Не те виня, че си изминал толкова път, за да я откъснеш оттук. Винаги й казвам, че не бива да работи толкова много.

— Не е вярно, Кевин — казах през смях.

— Е, може да не съм го казвал, но го мисля. — Обърна се пак към Джоел и кимна към шампанското и чашите. — Специален случай?

— Годишнина.

— О, годишнината ви не е ли през септември?

— Не е такава годишнина — отвърна Джоел и вдигна вежда. В отговор невестулчестото лице на Кевин се превърна в топка от смущение.

— О, ясно. Е, тогава ще ви оставя.

— Много си гаден — прошепнах на Джоел, щом останахме сами.

— Понякога това е единственият начин да се справиш с хора като него.

В настоящето аз се обръщам към Кевин.

— Да, знам, че другите не позволяват на семействата си да пречат на работата им — казвам както би го казал Джоел. Не искам ситуацията да излезе от контрол и да започна да си въобразявам как казвам на Кевин да върви по дяволите, защото работата ми трябва. — Много съжалявам за вторник и за вчера. Получи ли нещата, които ти изпратих?

— Да — казва той кисело.

— Всичко наред ли е?

— Да. Просто ще с по-лесно, ако си на работното си място.

Не отговарям. Вместо това сядам и включвам компютъра си, решавам да си проясня главата, като се концентрирам в работата. Стискам устни, докато чакам компютърът да се стартира. Толкова много неща искам да кажа на Кевин.

От понеделник насам, когато брутално бях изтръгната от черупката на вкочанеността, в която живеех от осемнайсет месеца, откакто ми бе показано, че този начин на съществуване в света няма да свърши работа, аз започвам да се завръщам. Бързо, болезнено вкочанеността се стопява. Завръща се моето аз. А аз съм човек, който обикновено не мълчи на хора като Кевин. Искам да му кажа, че след като преди се умилкваше на Джоел, да не изкаже съжаления за случилото се, дори неохотно, го прави достоен за презрение. Фактът, че не признава усилената ми работа и не спира да ме тормози, въпреки че още съм шокирана и разстроена, доказва, че е нищожество. Фактът, че продължава да прави подобни коментари дори сега, осемнадесет месеца по-късно, означава, че е пълен мръсник. Всички тези изявления лежат като горчива билка на върха на езика ми и молят да ги изплюя насреща му.

— Очаквам папките на „Ибитсън“ и „Хауъл“ на бюрото си, преди да си тръгнеш довечера — казва той.

Аз кимам, не мога да продумам. Ако го направя, цялата горчивка, която изпитвам към него, ще се излее като потоп. Накрая той си тръгва, а моите рамене искат да се отпуснат, да се разхлабят така, че да се свлека леко в стола си и да се успокоя. Но не мога. Не и когато Кевин неволно отключи един ред от писмото, който пълзи като новинарски бюлетин през главата ми: Трябва да знаеш, че не го убих.