Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (16)

Петнадесета глава

11 години преди Онзи ден (март, 2000)

— Обещаваш ли, че няма да ми се смееш? — каза той.

— Разбира се, че няма. Ако не се брои клингонската ти ДНК, която се е проявила на челото ти, да съм ти се смяла за нещо?

Както винаги, той се смее и притиска пръсти към челото си.

— Нямам голямо чело — обявява, когато се уверява в нормалните му размери.

— Знам, че нямаш. Извинявай, продължавай, какво искаше да ми кажеш?

— От много години искам да напиша готварска книга.

— О, трябва да го направиш. Определено трябва.

— Наистина ли, ама наистина?

— Да. Каква готварска книга?

— Ами на това може да се смееш, защото ще прозвучи малко глупаво и непрактично, но искам да е за храните, които обичам. Всяка рецепта ще има поне една съставка, която много обичам и означава нещо за мен. Какво мислиш?

— Мисля, че е великолепно. С удоволствие бих готвила по книга, в която са включени храни, които са любими на някого и имат значение за него. Любимите му вкусове.

— И това не би те разстроило?

— Не, защо?

Съпругът ми хвана ръката ми и ме дръпна в скута си от мястото ми до него на дивана. Бях майка на четиригодишно дете и току-що бях забременяла отново, което означаваше, че ме очакваше доста работа по подреждането на емоциите и мислите ми заради предстоящите промени в тялото и живота ми. Ако се замислех обаче за това, се изпълвах с паника и сърцето ми се превръщаше в бърз влак. Джоел го разбираше, понякога по-добре от мен.

— Знаеш защо.

— Не, няма да се разстроя. Това е нещо, което обичаш, затова няма да ме разстройва. Обичам да готвя. През повечето време съм добре. Само понякога е трудно. Но иначе съм добре. — Плъзнах ръце по него и се отдръпнах леко, за да видя добре лицето му. — А и идеята ти е чудесна. — Целунах го. — Защото ти си чудесен. — Целувка. — И всичко, което правиш е чудесно. — Целувка, целувка, целувка.

— Няма да ти плащам, за да ми помагаш — каза той.

Отдръпнах ръце.

— Добре, тогава се оправяй сам! — нацупих се като дете и сладкият му смях избухна и изпълни стаята. Затворих очи и звукът на щастието успокои донякъде паниката в мен.