Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (48)

Четиридесет и седма глава

Големият дървен правоъгълник на дъската за рязане, покрит с хиляди драскотини, е върху най-големия плот в кухнята. Четирите различни по размер тенджери са сложени на четири различни по размер котлона. Най-голямата цедилка от неръждаема стомана и най-малката цедилка, която използвам и като кошничка в стария метален съд за готвене на пара, чакат до мивката да бъдат напълнени.

Фийби става от мястото си, когато влизам в кухнята. Забелязвам с потрепващо сърце и свиване в гърлото, че над червените джинси и бялата тениска, е вързала черната престилка на Джоел с надпис „РЪН Ди Ем Си“, която му подарихме преди четири години. От смъртта му тя виси на металната кукичка зад вратата на кухнята Джоел припяваше песен на групата всеки път, когато посягаше към нея, за да разберем, че започва да готви.

Тапата от спомени, която често блокира гърлото ми, отново се заформя и аз спирам на прага. Не бива да съсипвам всичко, като се усмихна или разплача, или направя нещо, което ще я накара да свали престилката и да изтича на горния етаж.

Решена да не съсипвам това, аз влизам като делова старша сестра в кухнята и оставям тежките торби на пода.

Не смея да я помоля да ми помогне да ги изпразним, за да не я разгневя, затова започвам да го правя сама. Спирам за миг, с качено в гърлото сърце, когато забелязвам, че е преметнала моята бяла престилка на облегалката на стола, на който обикновено сядам.

Фийби бърка в другата торба, вади лъскавите черно-лилави патладжани и ги претегля в ръка. След това излизат тъмнозелените, опъстрени с петънца тиквички, големият кафяв лук, напращелите, лъскавочервени домати, зелени, жълти и червени чушки с формата на чашки и бурканче смесени подправки. Имам зехтин, имам и пресен босилек в саксията на перваза.

— Леля Бети май се успа — казва Фийби, смутена, че не казвам нищо. — Не помръдна, когато влязох, затова оставих таблата до нея.

— Не е помръднала? — питам загрижена.

— Хъркаше ужасно, но не се събуди — уточнява Фийби.

— О, добре.

Още неща излизат от торбите: пресни пилешки хапки, брашно за селски хляб за домашната пекарна, която почти не съм поглеждала през последните осемнадесет месеца. Преди се будехме от аромата на печен хляб, програмирахме машината вечерта и всяка сутрин имахме пресен хляб за закуска, но като повечето неща и с това се свърши преди осемнайсет месеца.

— Искаш ли да започнеш да миеш зеленчуците, докато аз сложа хляба? — казвам на Фийби. Думите се стапят деликатно и приятно на езика ми; посипват звезди от щастие в ушите ми — аз прекарвам време с дъщеря си, защото тя иска така. Готвя с любимото си малко момиченце и не съм я принудила да бъде тук.

— Добре — казва тя, без да свие рамене, без да извърти очи, без да въздъхне подразнена. Почти е твърде прекрасно, за да е истина.

— Как искаш да нарежа чушките? — пита Фийби.

— На големи парчета. — Устоявам на порива да ида и да й покажа. — Установих, че е най-лесно, ако опра върха на дъската и разрежа чушката по дължина. Изваждаш семената и жилките, после режеш половините на четвъртини по дължината и после всяка на три парчета. Но аз го правя така. Ти може да откриеш по-лесен начин.

— Ще го направя като теб — казва тя.

Аз режа патладжаните на кръгчета. Когато всички са натрупани на дъската като големи, поръбени със зелено-бели жетони за игра, започвам да ги разполовявам, да ги правя толкова големи, че да не се разпаднат при готвенето, но достатъчно малки, за да можеш да ги лапнеш. Очевидно тайната да не създадеш безвкусна тенджера с разварени зеленчуци, когато правиш рататуй, е да сготвиш отделно продуктите, после да ги смесиш към края на готвенето. Джоел обичаше патладжани. Аз мога да мина без тях, но той би ги ял всеки ден, ако можеше.

— Това ми напомня, когато ти беше бебе — казвам. — Когато беше на шест месеца и трябваше да започна да те приучвам към твърда храна. Постоянно влудявах баща ти с времето, което прекарвах в готвене. Бях обсебена от желанието да ти правя най-здравословните храни, не исках да те храня с купени, затова още щом ти заспиваше, аз влизах в кухнята, варях на пара сладки картофи, моркови и броколи. Не, не, от броколите се отказах след първия път, защото воняха! После намачквах всичко през цедка и го слагах в малки бурканчета и във формички за лед и ги замразявах. Понякога правех това цяла неделя, за да имаш прясна, домашно приготвена храна постоянно. През повечето време ти просто я плюеше — вероятно защото си губеше вкуса, след като се размрази и стопли — и се фиксираше върху онова, което ядяхме с баща ти. Все се опитваше да грабнеш нещо. След цялото четене и готвене от моя страна, виждах как баща ти ти дава крадешком парченца малка царевичка, чеснов хляб или нещо друго. Помня как един път, когато беше на около годинка, ти даде две пържени картофчета. Направо полудях, защото прекарвам толкова време в опити да вкарам хранителни вещества в ястията ти, а той да направи това… Но той все казваше: „Стига, Фрони, това са две картофчета. Всякаква храна е полезна в умерени количества.“. Беше прав, но все пак… Когато Зейн се роди, вече почти всичко минаваше за органично и аз изгубих желание да пюрирам каквото и да било, затова оставих това на баща ти. Горкото дете. Като стана дума, с повечето втори деца е така.

Единственият звук, който чувам откъм Фийби, е този от ножа, който минава през чушките, удря се в дървената дъска и оставя още белези по нея. Аз спирам да режа и затварям очи от разкаяние, защото осъзнавам какво съм направила. Не беше нарочно, но ефектът е същият.

— Какво е — пита тя тихо — да имаш бебе?

— Имаш предвид да го родиш, или онова, което идва после?

— Може би и двете.

— Всеки път е различно. Е, поне така беше за мен. При теб и при Зейн беше съвсем различно, макар че и двата пъти бях ужасена, защото не знаех какво да очаквам. Но това е само част от всичко. Отнема известно време да осъзнаеш, че не само раждаш бебе, но и започваш живота на съвсем отделен човек. Искам да кажа, че те не остават задълго бебета. Докато се обърнеш и вече са на една, на пет, на седем, десет, четиринайсет. Те са малки личности и това е невероятно. Трудно е, безпощадно трудно, но никога не съм изпитвала такава обич. — И понякога ми се ще да си върна другия си живот, иска ми се да не бях вързана и отговорна за нечие друго съществуване. Но не мога да кажа това на Фийби, бременна или не, защото то ще я нарани по начини, по които няма нужда да бъде наранявана — никога няма да разбере какво имам предвид, докато не го преживее. — И е доста страшно, защото, ако си като мен, постоянно мислиш как можеш да объркаш нещо. Искам да кажа, че решиш ли да имаш бебе, трябвала помниш, че даваш начало на съвсем нов живот — на твоя нов живот, не само на детето.

— А някога правила ли си… знаеш? Правила ли си го? — пита тя.

— Не.

— А щеше ли да ми кажеш, ако си правила?

— Обикновено не бих, защото има неща, които не е нужно да знаеш за родителите си, но в случая, поради обстоятелствата, щях да ти кажа. Мисля, че би било важно за теб да знаеш, че съм го правила и съм оцеляла. Познавам един-двама души, които могат да поговорят с теб за това, ако желаеш? — Озъртам се към нея.

Тя клати глава и посяга към зелената чушка, концентрира се върху рязането й за нашето ястие.

— Ти на мое място какво щеше да направиш? — пита тя.

Това е въпросът, който задава, но аз знам на кой въпрос всъщност иска отговор. Взирам се в зелено-белите страни на резените патладжан, които разполовявам. Опитвам се да намеря правилните думи, съвършената смес от думи, които да й кажат онова, което има нужда да чуе. Знам как би го казал Джоел, но трябва да го кажа аз. Тя трябва да го чуе от мен, по моя начин, иначе няма да ми повярва.

— Фийби — казвам възможно най-внимателно, — с цялото си сърце искам да можех да ти кажа какво да правиш. Като твоя майка аз искам да направя всичко да бъде най-лесно за теб, особено след случилото се с баща ти… но не мога.

— Но ти постоянно ми казваш какво да правя.

— Това е друго. Това, това е толкова важно решение, и аз много, много, много бих искала да не беше в тази ситуация и да не трябваше да взимаш такова решение за възрастни, когато по закон всъщност нямаш право на много от нещата, които правят възрастните. Ще ти помогна, ще отговарям на въпросите ти, ще ти пиша списъци за и против всяко решение, ще слушам всичко, което ми казваш, и бих искала да седнем заедно, преди да вземеш окончателното решение, и да прегледаме всичко, в случай че не си помислила за нещо, но не мога — и няма — да ти кажа какво да направиш. Окончателното решение трябва да е твое. Това е твой избор. Ти не си аз и ти трябва да избереш онова, с което ще ти е най-лесно да живееш. Ако не ти позволя да го направиш, ще ти съсипя живота. Няма прости отговори, само онова, около което ще ти е най-лесно да изградиш живота си. И каквото и да избереш, аз ще те подкрепя изцяло, но трябва да дойде от теб.

— Така каза и леля Бети.

— Значи е мъдра жена.

Мълчим, ножовете тракат извън синхрон, като две сърца, близо едно до друго, но всяко със свой ритъм.

— Мамо — казва тя внезапно, звучи като моето изгубено малко момиченце. — Изплашена съм. Много, много съм изплашена.

Трябват ми две крачки да стигна до нея, секунда или две да взема ножа от ръката й и да го сложа внимателно до нарязаните чушки. След още две секунди ръцете ми я обгръщат и придърпват към мен. И не е нужно никакво време цялото нещастие, подозрение, гняв, омраза, отчаяние, болка, вина и неутешима загуба, които ни разделяха от Онзи ден, да изчезнат.

Стоновете й са силни, неконтролируеми; всеки от тях изорава нова бразда от скръб в сърцето ми, слагам ръка на тила й, а другата на кръста й, и я притискам към себе си.

Всички отчаяни, нащърбени моменти от начупената черупка на живота ни се събират и аз си я връщам. Връщам си дъщерята. Тя връща майка си.