Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (2)

Първа глава

Каква беше разликата между разбъркване и разбиване?

Сигурна съм, че я знаех навремето, сигурна съм, че някой ми каза. Явно можеш да разбереш дали някоя съставка е разбъркана или разбита. Винаги съм се съмнявала донякъде в това, често съм се чудила дали не е едно от нещата, които готвачите включват в рецептата, за да звучи по-интересно или по-трудно, отколкото е всъщност.

Разбъркваш или разбиваш. Разбиваш или разбъркваш.

— Кхм-кхм! — Мъжът, който седи от другата страна на бюрото и чието тяло и дрехи говорят за човек, дълбоко затънал в кризата на средната възраст, се прокашля смутено. Явно ще каже нещо важно. Иска да привлече вниманието ми, макар че и вниманието ми, и погледът ми, го карат да се свива леко на стола си всеки път, щом се насочат към него. Всеки път. Той не знае как да се държи в присъствието на жена, чийто съпруг е убит. С мен.

Знам, че така ме определя в главата си, така говори за мен на другите хора, защото така мислят за мен и останалите — чувала съм го прошепнато в двора на двете училища, където учат децата ми, в тоалетните на работа, в местния магазин и в супермаркета. Хората не го казват злобно, просто е по-лесно така, да определиш набързо някого по контурите на живота му. Дори сега, осемнайсет месеца по-късно, аз съм Жената Чийто Съпруг Беше Убит. Или пълната ми титла: Жената Чийто Съпруг Беше Убит И Така И Не Хванаха Убиеца Му.

Отново прокашляне. Пак се свива на стола си, когато го поглеждам.

Последния път, когато срещнах този мъж, той не беше в криза на средната възраст и обсъждахме как да реинтегрираме дъщеря ми в училището след онова, което се случи. Тогава той избягваше да ме гледа в очите, разлистваше някакви хартии по бюрото си, щракаше с химикалката и се запъваше, изплашен и несигурен какво да каже. И ето ни отново тук: същата стая, същото нервничене, но е с други дрехи и до него стои друг класен ръководител.

Този класен ръководител, изпънат като тих охранител до директора, е мъж. Чувала съм за него — той е господинът Брумсгроув. Пълният член е дело на майките в училищния двор, защото учителят е младичък и хубав, обект на не един скандално откровен сексуален коментар (без значение дали въпросните майки са омъжени и дали преподава на децата им).

В другия край на стаята, от моята страна на бюрото, на стол, който няма как да е по-далеч от мен, освен ако не го изнесат от кабинета, седи дъщеря ми. Фийби Макълрой. Още не знам какво е направила, защо ме извикаха тук през първия ми почивен ден почти от година насам.

Тя е добро дете — иска ми се да можех да кажа. — Това е просто случайност; тя наистина е много добро момиче. Но не бих мога да кажа подобно нещо, нали? Нещата не се нареждат толкова лесно за хора като мен.

Пак прокашляне, преди директорът да заговори:

— Госпожо Макълрой, няма лесен начин да ви съобщя новината.

Днес Фийби е споделила нещо с класния си ръководител господин Брумсгроув. — Шишкавите бели ръце на директора политат нагоре, за да посочат въпросния класен ръководител. Иска ми се да го поправя, да му напомня, че това всъщност е господинът Брумсгроув, но знам, че няма да е уместно, затова си позволявам само бегъл поглед към него, а в отговор господинът Брумсгроув упорито продължава да избягва очите ми.

— Той не знаел какво да направи, затова дойде при мен — каза директорът. — Решихме, че ще е най-добре да се свържем с вас възможно най-бързо. Особено след като, изглежда, ще трябва да се обърнем и към социалните служби.

Сърцето ми прескача три удара при тези вълшебни думички. Бях се овладяла някак, когато секретарката се обади, оставих купчината рецепти, надраскани на различни листчета, които преглеждах, и се приготвих да чуя най-лошото. Но когато ме помолиха да дойда тук, а не в болницата и когато заварих Фийби на стола, невредима, дишаща, жива, си позволих да се отпусна малко, почти да се успокоя напълно.

Глупава жена съм аз. Позволих си да забравя, че животът всеки миг може да стане опустошителен просто така, по каприз, по прищявка, приятелско побутване, което те запраща към пропастта. Животът може да се промени пред очите ти, без да забележиш и най-малката пробойна.

— Няма лесен начин да ви го кажа, госпожо Макълрой. — Директорът още говори, сякаш споменаването на социалните служби не заслужава да ми даде малко време да го проумея, да се стегна, защото всичко се устремява към нещо, наречено Ад. — Съжалявам, че трябваше да го чуете от мен, вместо от самата Фийби. Решихме — тримата, — че така ще е най-добре.

Нужни бяха двама полицаи, за да науча, че „инцидент“ означава, че никога няма да видя отново съпруга си, тогава защо са нужни трима души, за да ми кажат какво е сторила дъщеря ми?

Извръщам се да я погледна. Начинът, по който седи в подобния на лале стол — извърната от мен като слънчоглед към слънце в другата посока, — означава, че не мога да видя горната част на тялото й. Сивата плисирана униформена пола скрива коленете й; дългите сиви чорапи с тюркоазен ръб скриват всичко под коленете и изчезват в равните черни обувки. Косата й, която с обърнала към мен, е разделена на път и вързана на две съвършени бухнали афроплитки с еднакви черни ластици. Тя не прилича на непослушно дете и никога не е била. Тя прилича на момиче, което следва правилата, прави, каквото му кажат, и е ужасено, че е изпратено в кабинета на директора.

Знам какво си направила, казвам й мислено.

Директорът пак се прокашля и аз се извръщам към него. Би трябвало да знам името му, но не го знам. Това късче информация се е изплъзнало от главата ми, заменено от знанието за стореното от моята четиринайсетгодишна дъщеря. Няма нужда той да ми каква нищо, защото аз вече знам какво се е случило.

Той все пак го казва:

— Госпожо Макълрой. Опасявам се, че Фийби е бременна в четвърта седмица.