Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (12)

Единадесета глава

Пред училището се облягам на колата си, за да се центрирам.

Под „центриране“ имам предвид да спра да треперя, да спра да превъртам в главата си думите от писмото, което ще ме запрати обратно към събитията отпреди осемнадесет месеца.

Фийби е в час, настоя да остане в училище. Къртис, по-голям с една година, също е в час. След неговото разкритие в кабинета се взриви истински тих ад: господин Нютън буквално изрита господин Брумсгроув от моята страна на бюрото, за да застане до сина си. (Той очевидно вече е лишен от пълния член и е понижен от сърцеразбивач и „свестен тип, с когото тийнейджърите споделят“ до най-обикновен лош родител.) Фийби поплака малко, тихо, но достатъчно Къртис пак да клекне до нея и непохватно да я прегърне, да приближи глава до нейната и да й прошепне, че всичко ще бъде наред. Господин Брумсгроув, лишен от пълния член, стоеше близо до тях объркан и немощен. Аз ги гледах по същия начин, както преживявах отново седмиците и месеците на загубата на Джоел снощи — присъстваща, но без да участвам в събитията. Понякога ми се струва, че никой няма да забележи, ако просто изпадна от тази планета.

Освен Кевин. Той ще забележи, ако ме няма. Той ще седи в малкия си стъклен офис, ще се взира в часовника, който закачи на стената вдясно от бюрото ми, и ще забелязва с всяко потрепване на червената секундарна стрелка, че ме няма.

Исках да отведа Фийби у дома, да я прегърна и да поговорим за този Къртис, да я питам пак какво изпитва към него. Да я попитам отново дали има представа какво иска да прави. Не, не какво иска. Тя иска всичко пак да е нормално, да остане в училище и да е далеч от мен.

— Госпожо Макълрой — вика господин Брумсгроув от портите на училището. Аз спирам, докато отварям вратата на колата си, и го чакам да се приближи.

— Надявах се да не ви изпусна — казва той. Малко е задъхан, защото вероятно е тичал из лабиринта на училището. Разбираемо, нито той, нито господин Нютън предложиха да ме изпратят. Позволиха ми да отведа Фийби към класната й стая, а после вероятно са се надявали наистина да се пръждосам от лицето на земята. — На ваше място не мисля, че и аз щях да мога просто да се кача в колата и да потегля. — Усмихва се така, че сигурно десетки майки от училищния двор биха се разтопили. Наистина е хубавец.

Аз не му казвам нищо, защото неговите любезности и усмивката му липсваха напълно, когато всичко това започна.

Необезкуражен от липсата на отговор, той опитва отново:

— Бихте ли искали да излезем на питие, за да обсъдим ситуацията?

— Не особено, не.

Той примигва изненадан, явно не такъв отговор е очаквал от лоша майка като мен. Предполагам, че трябва да съм благодарна, че изобщо иска да говори с мен и отчаяно да се опитвам да споделя това с него. Господин Брумсгроув избутва изненадата си зад сериозно изражение.

— Добре, а какво ще кажете да го формулирам така — бих искал да говоря с вас относно факта, че децата ни не само са правили секс, но и че потенциално са създали наш внук и какво ще означава това за семействата ни. Бих искал да го направим извън училището. Ще бъдете ли така добра да се срещнете с мен в осем и половина утре в „Кътбърт“. Мисля, че е близо до дома ви, нали?

— Добре — казвам. Фийби говори с него, говори със сина му, може пък, ако говоря с него, да разбера какво мисли тя. — Ще се видим, щом ме молите така любезно.

— В осем и половина тогава.

Кимам и без да си взимам довиждане, сядам в колата и потеглям. Господин Брумсгроув е очевадно смаян. Вероятно защото благодарение на хубавата си външност си позволява да се държи с хората както му изнася. Ако реши, че хората не заслужават внимание, те обикновено го приемат, позволяват му да определя отношенията им, защото, ами защото той е хубавият и увереният. Аз обаче не съм като повечето хора.

Докато пътувам от Хоув към Брайтън, две неща не спират да гризат ума ми като гъсеница, която дъвче две различни листа и не може да реши на кое да се спре и да го довърши: първите думи на писмото; непохватният начин, по който Къртис прегърна Фийби — сякаш никога не я е докосвал.