Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (58)

Петдесет и седма глава

— Мамо! Мамо! Събуди се!

Отварям рязко очи заради настойчивостта в гласа и тежестта върху тялото ми.

Не знам къде се намирам в момента, тук съм от три дни, но още се будя дезориентирана. Смръщвам се леко от яркостта на света зад клепачите ми — явно не е ранна утрин или посред нощ. Тялото ми е натежало, влече ме надолу и нещо е твърде близо до лицето ми, за да мога да го видя. Отдръпва се малко и вече виждам какво е. То е прекрасно.

— Зейн? — прошепвам. Страх ме е да го изрека твърде силно, за да не се събудя от този сън. — Зейн?

— Да! — казва той щастливо. Скача върху мен и коленете му смазват голяма част от вътрешните ми органи. Извисява се отгоре ми, защото като че ли е станал двойно по-голям, отколкото беше преди три седмици. — Върнах се. Не мога да повярвам какво е направила Фийбс!

Щом е тук, значи и те са тук, а това означава… Стоят от другата страна на леглото на Фийби като две планини от неодобрение. Не са сигурни към кого да го насочат — когато единият гледа към мен, другият гледа към Фийби, после се разменят.

— Бети ни се обади — казва майката на Джоел. — Сметнала е, че трябва да знаем.

— О, добре. — Не мога да повярвам, че леля Бети ще ме нагласи така. Ще й е за последно.

— Не мога да повярвам, че е пътувала с линейка — казва Зейн. — С мигащите светлини и всичко останало. Не е честно.

Прегръщам го, притискам го към себе си, за да спре да ми нанася още физически увреждания и защото моето малко момче се прибра. Ще се насладя на този момент. Няма да се поддавам на мисълта, че присъствието му тук ще е още една моя слабост, защото не ми пука за това сега. Той се върна, той е тук и аз мога да го прегърна.

— Можеше да ни се обадиш, Сафрон — казва бащата на Джоел. — Щяхме да дойдем по-рано.

Температурата в ада не е спаднала достатъчно, за да го направя — мисля си.

— Моля те — казва внезапно майката на Джоел. Тя се взира право в мен с изражение, каквото не съм виждала на лицето й. Ако беше на нечие друго лице, тях да реша, че е смирение и разкаяние. — Моля те — повтаря тя. — Да не започваме отново. Знам, че Джоел не е тук да види това, но нека оставим миналото зад гърба си. Нека бъдем подобри един с друг. И да продължим по друг начин.

По дяволите, какво им е казала леля Бети? — чудя се.

— Да, разбира се — казвам аз. Възползвам се от възможността да свра лице във вратлето на моето момче, да го помириша и да го подържа. Такава съм щастливка, че мога да го направя, това е смисълът на живота ми.

Мога да изтъкна, че не аз бях виновна, а те. Мога да й напомня, че аз с години се стараех, за да бъда достатъчно добра, но те не го приемаха. Мога да кажа, че съм си мислила, че нещата ще станат други след смъртта на Джоел и че съм била съсипана, когато съм разбрала, че няма да се променят. Мога да кажа всичко, но не го правя. Вече няма значение, защото те доведоха моето момченце у дома. Мога да им простя почти всичко в момента.