Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (57)

Петдесет и шеста глава

Вървя по коридорите и чакам Фин да приключи посещението си при Фийби.

Ако не спирам да вървя, няма да заспя. С Фийби дремнахме малко този следобед, но не достатъчно дълбоко, за да се почувствам освежена, вместо уморена и мръсна. Леля Бети откри цял нов живот в болницата и постоянно се отбива, за да ми каже, че е добре, после изчезва. Не съм сигурна как успява да получи достъп до другите отделения, когато всички врати са заключени, но не питам. Тя е като огромно дете: играе си щастливо някъде, където мога да я наглеждам, затова я оставям на мира.

Спирам до вратата на Фийби и се облягам на стената. Тя е хладна и солидна зад гърба ми, като легло. Очите ми се затварят и аз се унасям. Отплавам от всичко това. Позволявам си свободата да се откъсна от объркването и да се отдам на красотата на…

— Изглеждаш изтощена.

Сетивата ми се завръщат и аз опитвам да се изправя.

— Хубаво е да получаваш актуална информация от ходещото огледало — заявявам.

След лека усмивка той става сериозен.

— Трябваше да ми се обадиш, Саф.

Измореното сърце ме боли. Боли в центъра на гърдите ми и аз искам да му кажа това. Искам да говоря с него, за да бъде отново най-добрият ми приятел. За да се върнем към онова, което бяхме.

— Трябваше ли?

— Да, и ти го знаеш. — Спира поглед на стената до главата ми, към коридора над рамото ми, към тавана, но никога върху мен. Навсякъде, но не и върху мен. Още не може дори да ме погледне. Трябва да хвана ръката му и да я притисна към гърдите си, да го помоля да усети тази много истинска и много силна болка, която отеква в сърцето ми заради отношенията ни сега.

— Не можем ли да поговорим, Фин? Да се опитаме…

— Стига, Саф, за какво има да говорим? Моите чувства не са се променили, а твоите?

— Не е толкова просто.

— Ще приема това за… — замълчава. Погледът му се фиксира над рамото ми, после той свежда глава, опитва се да скрие смесицата от емоции по лицето си, основната е предателството. Стомахът ми, казан с постоянно кипящо гадене, започва да се преобръща: знам какво е видял, кого е видял. Мисли си, че съм се обадила на Луис, не на него, че когато имаше опасност Фийби да умре, не съм се сетила да се свържа с него, а съм се обадила на новия мъж в живота ми. — За „не“. Ще приема това за „не“. До скоро, Саф.

— До скоро, Фин.

Затварям очи и прехапвам силно долната си устна, за да не гледам как си тръгва отново. Станаха много пъти вече, сърцето ми не може да понесе и този.

— Изглежда можем да разчитаме на децата си, че ще ни съберат отново — казва Луис Брумсгроув.

Седим в кафенето на приземния етаж на болницата и когато вратата на кухнята се отваря, виждам леля Бети там с престилка и шапка на главата. Вероятно халюцинирам. Надявам се да халюцинирам.

Усмихвам му се вяло. До неговото голямо капучино пред мен стоят голяма картонена чаша черно кафе и поничка. Не искам поничката. Не мога да си спомня кога съм яла за последно, но не искам поничката. Често купувам нещо такова, като прикритие, когато се виждам с човек на чай или кафе. Ще започна да го ям и ще „намеря“ косъм или пък петно мухъл в него, затова няма да мога да продължа, но тъй като не искам да правя сцени, просто го оставям на масата недоядено. Това е съвършеното прикритие, защото човекът, с когото съм, си мисли, че ям, и аз имам възможност да се тествам. Да тествам силата на волята си и колко силна мога да бъда в избягването на храната.

Понякога не съм чак толкова силна, затова разкъсвам нещото на парчета. Махам глазурата от къпкейк, сметаната от морковена торта, пълнеж от сладкиш — твърдя, че са твърде сладки — и изяждам останалото. Останалото с по-малко „празни“ калории. И после, при първа възможност, правя каквото е необходимо, за да не задържа тези калории в себе си. Точно сега не искам тази поничка и не си правя труд да привеждам в ход сложната измама. Поръчах я, защото така правя, когато пия кафе с някого.

Седим и мълчим няколко дълги минути в оживеното кафене.

— Съжалявам — казва накрая Луис. — Трябваше да ти кажа веднага.

— Не знам дали е трябвало — признавам. — Много мислих за това и както би изтъкнал Джоел, добре е, че е имало възрастен, към когото е могла да се обърне в такъв тежък момент. Ти си помогнал на едно изплашено момиче и това е достойно.

— Но?

— Но аз не съм Джоел. Не мога да приема, че е трябвало да скриеш нещо толкова важно от мен. Отне ми известно време да осъзная, че това е проблем само защото сме привлечени един от друг и между нас има потенциал.

Луис изкривява лице в съгласие.

— Ако беше просто учител на Фийби, стореното от теб щеше да е разбираемо. Но между нас има нещо — ако то се случи, ти би могъл да станеш втори баща в живота на Фийби, а аз ще се влудя от тревога, докато се чудя какви още тайни криете с Фийби и Зейн.

Луис сваля златните си очила и ги пуска на масата, почти както боксьор хвърля хавлията. Кима, явно примирен с думите ми, със значението им, и търка уморено очите си.

— Освен случилото се с Къртис, предполагам, че ти винаги ще си учител, който иска да помага първо на децата, което е похвално, но не е прекрасно за човек като мен, който вече има големи проблеми с доверието.

Пак кимване. Чудя се колко добре вижда без очилата. Леко съм замаяна и ми се приисква да ги взема, да ги сложа и да започна да обикалям наоколо: „Здравейте, аз съм Луис Брумсгроув и съм толкова вкусен, че Сафрон иска да ме оближе.“.

— Да не се отнесе нанякъде? — пита ме Луис, когато погледът ми се насочва към него. — Очите ти като че ли се насочиха към други светове.

— Да — признавам. — Чудех се какво ли ще стане, ако си сложа очилата ти и се представя за теб.

Той ми се усмихва толкова мило, че трябва да извърна поглед. Наистина е възхитителен.

— И това няма нищо общо с онзи Фин? — пита отново сериозно.

— Защо трябва да има нещо общо с него?

— Той не е особено дружелюбен с мен. Предполагам, че ми е нещо като съперник.

— Аз не съм награда, която се печели или губи — напомням му. — Фин или не, това не променя факта, че не мога да приема какво скри от мен.

— Така е. Предполагам, че можем да наречем това класически пример за неуспешно скачване — заявява той относно потенциала между нас, но без горчивина.

— Предполагам — казвам. — Но най-забавното в тези неща е точно „ще стане или няма да стане“, нали? Поне това имахме.

Смехът му е дълбок и гърлен, той изпраща приятни тръпки по гръбнака ми и кара няколко души да се обърнат смаяни, толкова е заразителен.

— Не това е забавната част — кикоти се той. — Не и в дългосрочен план.

— Знаеш какво имам предвид. — И аз се смея. Прекрасно е да мога да се смея отново. Кога го правих за последно? Не мога да си спомня.

— Ще ми се да имах шанс да променя мнението ти — казва той.

— Разбира се, защо не? — отвръщам. Както казах на Фийби, нямам сили да споря. — Но само за информация — аз рядко си променям мнението. — Той не знае, че в семейството ми вече има достатъчно тайни и не ми трябва да предизвиквам нови.

— Само за твоя информация — заявява той с усмивка и връща очилата на носа си. — Аз обичам предизвикателствата.