Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (56)

Петдесет и пета глава

Чета писмото, доставено с цветя за Фийби, докато седя на затворения капак на тоалетната чиния в банята до стаята й.

Тази жена е винаги около мен. Следва ме, като че ли не спи, като че ли не пропуска нищо. Става все по-дръзка. Сякаш за нея няма значение дали ще я забележа, ако е била там вчера, достатъчно близо, за да чуе какво казах на Рей, достатъчно близо, за да види лицето ми. Вече не се съмнявам, че ще дойде за мен. Трябва да съм готова и да чакам. Връщам писмото в плика, сгъвам го наполовина, прекършвам думите й надве. Сгъвам го пак, прекършвам ги отново. После ги пъхам в задния джоб на джинсите си. Те трябва да останат там, докато мога да ги добавя към другите.

Измивам си ръцете, прочиствам се от нея, и се връщам в стаята на Фийби. Леля Бети си е пробила път с магия до душ и легло в една от стаите на сестрите. Рано сутринта се върнах у дома и взех дрехи за двете ни — трябваше да хвана такси дотам и да се върна с такси, защото колата ми още е пред къщата на Имоджин, вероятно с няколко глоби за паркиране на предното стъкло и сериозна опасност да бъде вдигната.

Фийби закуси, мина визитация и сега седи в бялата си нощница, абокатът още е залепен като бяла свирка на опакото на лявата й длан, а името й е изписано на бяла гривна около дясната й китка. Като обсебена превключва малкото канали на телевизорчето, което виси над леглото й, прави го цяла сутрин.

Моята дъщеря изглежда на шест в момента, лицето й очаква чудесата на света да я посетят. Отпускам се тежко на стола до леглото и тя ме поглежда косо.

— Познавам този поглед — мърмори, преди да изключи телевизора. Аз го отмествам, за да я виждам по-добре.

— Е, значи наистина Къртис щеше да е бащата — заявявам аз.

Тя опитва да свие рамене, но не може, защото нервната връзка между рамото и операцията прави свиването болезнено.

— Нали ти казах.

— Да, каза ми. Но не се държеше, сякаш той е бащата, заради Рей.

Тъмните очи, обградени от червени венички, се разширяват от смайване.

— Ти знаеш?

— Да. Прегледах телефона ти. И преди да се развикаш, ще кажа, че отдавна трябваше да го направя. Аз нямах представа от живота ти, Фийби, и това не беше редно. Мое задължение е да те защитавам от лошите неща в света и аз се провалих ужасно отчасти защото не исках да бъда като моята майка. Обаче стигнах твърде далеч в другата посока. Това вече е приключено. Аз ще проверявам телефона и компютъра ти редовно и ако нещо не е наред, ще изгубиш тези привилегии, ясно ли е?

Тя иска да свие рамене, виждам го по лицето и.

— Не е честно.

— Напротив. Ти си малка. Знам, че се чувстваш голяма и че искаш да правиш каквото решиш, но все още не можеш. Можеш да имаш известна свобода и независимост, но не пълна. Ще имаш телефон и интернет, но само ако аз проверявам редовно какво правиш и се уверявам, че не се забъркваш в неща, с които не можеш да се справиш. Бих желала да ми казваш какво става с теб и да искаш мнението ми и съвет, но не мога да те накарам насила. Мога само да ти обещая, че ще се опитам да поддържам баланс между това да съм твоя майка, която ще поставя правила, и човек, с когото можеш да говориш. Честно ли ти се струва?

— Сигурно.

Облягам глава на облегалката и се взирам в тавана. Трябва да остана будна, не бива да се плъзгам в дълбок, дълбок сън, който ще трае хиляда години.

— Няма ли да ми кажеш за Рей? — пита тя предпазливо.

— Не сега. Нямам сили.

— А… ще му кажеш ли, че знаеш? А на Имоджин?

— Вече им казах. И те знаят, че не бива да припарват повече до нас.

Очите й стават тройни и тя ахва.

— Какво им каза? Те какво казаха? Ядосаха ли ми се? Имоджин ще ми се развика ли пак?

— Не са много доволни, но както ти казах, знаят, че не бива да ни приближават. — Ще трябва да преместя Зейн в друго училище, за да е далеч от Ърнест. Той не е виновен, но колкото по-малко контакти има Зейн с този мъж, толкова по-добре.

Потърквам очи с пръсти, чувствам ги като горящи въглени в леденостудена фурна от болка, която преди беше главата ми.

— Мамо? — пита Фийби.

Свеждам глава да я погледна.

— Той беше мил с мен. Помниш ли, когато ме попита дали е бил мил с мен? Беше. Къртис, искам да кажа. Той искаше да сложи презерватив, но аз все му повтарях, че не бива, заради онова, което Рей ми каза. Къртис ми е най-добрият приятел, макар че е момче, и аз му казах, че не съм искала Рей да ме мисли за глупаво малко момиченце. Толкова много исках Рей да ме харесва. Къртис каза, че не иска да го правим и ме харесва, но не бил сигурен, че е добра идея да го правим. Аз бях толкова засрамена, защото си мислех, че ако го направя с Рей, той ще се отврати, ако не съм… опитна. И тогава Къртис, ами промени си мнението изведнъж и каза, че го иска. И ние го направихме у тях след училище, когато баща му беше още на работа.

Аз съм в състояние да чуя това, да се отпусна във връзката с моята дъщеря, която се отваря пред мен, защото съм твърде изтощена и съсипана, за да хукна из стаята с ръце на ушите и да й крещя да млъкне, да не ми говори за секс.

— Той наистина беше много нежен с мен. Все ме питаше дали съм сигурна и дали съм добре. И каза, че ако искам, ще спре и че изобщо не е нужно да го правим. Аз наистина се чувствах в безопасност. — Знам защо си е променил решението — мисля си. — Той познава дъщеря ми, знаел е, че тя ще намери някой друг и е искал да е в безопасност първия си път, да се отнесат с нея добре. — Беше хубаво. Дори ми беше приятно.

— Радвам се. — За първи път го изпитах с Джоел. Бях правила много пъти секс, с големи оргазми през повечето време, но за първи път изпитах емоционално безопасен секс, когато не беше нужно да крия какво чувствам, с мъжа, за когото се омъжих. Така беше с баща ти — за малко да й кажа, но се сдържам — наистина има неща, които не е нужно да знаеш за родителите си.

— Исках да ти кажа, защото не исках да го мразиш или нещо такова. Той не направи нищо нередно и беше много нежен с мен.

— Не го мразя. Каза ли му какво се случи?

— Да, и на чичо Фин. И двамата ще дойдат по-късно. Нали може?

— Да, кажи, на когото решиш. Освен на бабите и дядовците си. Не е нужно да създаваме суматоха сега. Ще им кажем друг път или никога, не съм решила още.

Лицето й посърва.

— О…

— О, Фийбс! Можеше поне да ме предупредиш. Кога им каза? Трябваше да подготвя историята си, преди да се появят.

— Хвана се! — изсмива се тя. Държи се за корема, сякаш за да не го повреди смехът. — Дори аз не съм толкова глупава, мамо.

Лицето й, озарено от смеха, е едно от най-красивите неща, които съм виждала в живота си. Почти ме кара да забравя за писмото, което прогаря дупка в джоба ми, и за часовника, който тиктака в главата ми и отброява времето до момента, в който ще трябва да се изправя пред убийцата на съпруга си.