Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (18)

Седемнадесета глава

6 месеца след Онзи ден (април, 2012)

— Вече не знам какво да правя със себе си — казах на Фин. — През последните месеци бях концентрирана да се справя с администрацията, с парите, с погребението, със следствието и да се погрижа Фийби и Зейн да са възможно най-добре, затова нямах възможност да спра и да помисля. Сега усещам празнота в себе си и продължавам да очаквам тя да се изпълни отново. Да се обърна в леглото, да го видя там и да осъзная, че всичко е било ужасна грешка. Дори няма да съжаля за онова, през което преминах, стига то да означава, че накрая всичко ще се окаже една грешка. Разбираш ли ме?

В мрака на спалнята ми Фин ме погледна от кафявото канапе под прозореца, на което беше коленичил, и кимна:

— Знам, че казах, че става по-лесно, и е така. Не знам кога, но… О, не знам какво говоря — призна той. — Говоря, чувам как думи излизат от устата ми, на погребението, например, знаех, че говоря с хора и те не се извръщаха от мен, нито се опитваха да ме ударят, значи не съм казал нещо ужасно, но сега не помня нищо. Просто думи. Както сега, думи, които да изпълнят пространството, опустяло след загубата на един човек. Но не могат. Не са достатъчно значими, за да облекчат страданието ти.

— Ти също страдаш.

— Моля те, недей — каза той. Не омаловажавай това, което чувстваш, за да мислиш за мен или за някой друг. Има достатъчно мъка за всички. Не се опитвай да утешаваш някого за своя сметка.

— Ти не си просто „някой“.

Взираме се през процепите в дървените летви на щорите към света навън. Джоел обичаше да ги държи отворени, аз обичах да ги затварям. Когато го нямаше или си лягаше първи, аз ги затварях. От Онзи ден ги държах отворени. Точно както продължавах да спя от моята страна на леглото, не завъртах докрай пастата за зъби (макар че преди направо побеснявах, когато той го правеше) и слагах дистанционното на пода до неговата страна на леглото. Не повтарях нарочно това, което той правеше, по-скоро имах нужда да съхраня възможно най-много неща така, както са били. Моят живот преди не беше лош и нямаше защо да го променям.

Къщите от тъмнооранжеви тухли отсреща тънеха в мрак, но оранжево-жълтото сияние от уличната лампа все пак ги озаряваше. Светлинното замърсяване закриваше част от звездите над тях, отмиваше ярките точици и осейваше нощното небе в потрепващо сиво, вместо да е дълбоко, бездънно черно.

С Джоел често коленичехме тук, взирахме се в нощта и разговаряхме. Разговаряхме и в леглото понякога, но често, дори след секс, коленичехме в тъмното и шпионирахме света навън, сякаш бяхме в машина на времето и се връщахме към детството, когато сме се измъквали от леглото и сме гледали нощта.

Отвън нищо не помръдваше и аз отново погледнах към Фин. Той изглеждаше, както се чувстваше; сякаш капчукът на мъката бавно го разяждаше. Последните няколко месеца бяха оставили дълбоки, сиви траншеи под очите, бяха изорали бразди по челото му и му бяха отнели толкова много килограми, че изглеждаше крехък.

— Изглеждаш много изморен — заявих аз.

— Винаги е приятно да получиш актуални новини от говорещото огледало — отговори той, а усмивката не стигна до очите му.

— О, заслужих си го.

— Да, така е. Но си права, уморен съм, ти си уморена, най-добре да си тръгвам. Или мога да остана долу на дивана, ако искаш.

Често го правеше през първите дни. Когато аз още бродех из кухнята, без да знам какво да правя, какво да мисля, какво да чувствам. Събуждах се през половин час и слизах в кухнята, за да търся нещо, да търся някого, и все не го откривах. Мисля, че търсех Джоел и знаех, че няма да го намеря, но мъчителното усещане не ме напускаше. Фин ме оставяше да обикалям няколко минути, после идваше от дневната, хващаше ме за ръка и ме повеждаше към импровизираното ми легло на канапето в спалнята. Тогава спях там, защото се ужасявах да изгубя миризмата му по чаршафите, по възглавницата, по завивката. Ако не спях в леглото постоянно, щях да мога да лягам в него, когато пожелая, миризмата на Джоел да ме посрещне и да ме пренесе там, където беше той. По това време не бях готова да приема, че си е отишъл, но не бях готова да направя каквото и да било, за да разруша нещо скъпоценно, останало след него.

— Не, не, тези дни свършиха. Но е добра идея да поспим.

— Лека нощ — прошепна той до вратата на спалнята, преди да я отвори, не искаше да буди Фийби и Зейн.

Понечих да му отговоря, да промърморя лека нощ, но гласът ми отказа да работи. Беше запушен от внезапна плътна и тежка мъка. Не можех да изрека и една дума. Можех само да дишам, но не и да говоря. Фин се обърна притеснен към мен. Пръстите му се плъзнаха от дръжката… и на мен отчаяно ми се прииска да го задържа.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тъй като не можех да говоря, намерих друг начин да покажа какво мисля. Не беше нещо обмислено или добре формулирано, беше порив. Изправих се на пръсти и притиснах уста към неговата за един дълъг момент. Той веднага отдръпна глава.

Като глина в ръцете на майстор мисълта бързо прие форма, стана по-ясна и отчетлива в ума ми, но не можех да я изрека; думите не намираха път през гърлото и устата ми към света. Но можех да говоря без думи. Можех да му кажа, че искам нуждая се — да остане, без да казвам нищо.

Пак го направих: притиснах уста в неговата и зачаках реакция. Той пак се отдръпна, но не отметна рязко глава, просто я отдръпна. Чертите на лицето му, отчасти скрити от мрака на стаята, се опитваха да изразят нещо. Вероятно объркване. Аз също бях объркана. Объркана, несигурна, изплашена.

Ужасена.

Ужасена каква ще е реакцията му след объркването. Дали ще се разкрещи, че съм откачила? Исках да го направи, защото бях откачила. Дали ще ме отблъсне и ще си тръгне възможно най-бързо, като ясно покаже, че няма да се върне отново? Копнеех да реагира и така. Или ще направи онова, което имах нужда да направи? Дали ще заключи вратата, дали ще протегне треперещата си ръка и несигурно ще плъзне пръста към черните къдрици по тила ми и ще ме привлече към себе си, като сведе глава и върне целувката?

Аз плаках.

Плаках ли плаках, когато бях сама, когато нямах с какво друго да изпълвам времето и ума си, плаках ли плаках в опит да се освободя. Да, аз не бях помръднала оттам. Още бях окована в тази пропаст от болка, високо над света, в който преди живеех, без начин да сляза долу, без шанс да се освободя. Аз бях окована тук, като Прометей от гръцкия мит, който бил прокълнат всеки ден да изживява един и същи ужас, да гледа как му кълват дроба — бях осъдена да изживявам един и същи ужас, да ми изтръгват сърцето всяка сутрин, когато осъзнавах, че Джоел го няма. Бях плакала, за да се освободя и още бях пленена. Може би имаше друг начин.

Треперех, когато посегнах да разкопчая панталоните му. Усещах пръстите си едри и непохватни, докато опитвах да извадя копчетата от илиците. Без да спира да ме целува, той плъзна пръсти надолу и отмести моите, за да се разкопчае. Посегна към подгъва на тениската ми и се разделихме, за да може да я съблече през главата ми. Аз избутах неговата възможно най-нагоре, преди той да я свали сам. Тениската разроши тъмнокафявите кичури на косата му. Събрахме се отново и аз изстенах. Кожа до кожа. Моето тяло, което бях чувствала студено и едва живо, внезапно се съживи, желано, обичано от допира на кожа до моята.

Почти паднахме, почти седнахме на леглото; моите непохватни като лопати пръсти трескаво се опитваха да смъкнат джинсите от бедрата му. Исках още контакт до кожа, исках цялото ми тяло да си припомни какво е да си жив отново. Аз бях жива, но това ме караше да се чувствам жива, тялото ми най-сетне усещаше нещо.

Фин смъкна с две ръце моите дрехи по бедрата ми и после стана от леглото, за да свали джинсите и боксерките си, докато аз се кривях и свличах сивото долнище на анцуг и черните гащички.

Топлината на тялото му, на кожата му, която пулсираше с напомняния какво означава да си жив, се върна върху мен и аз го притиснах силно, докато целувките му ставаха по-настойчиви. Забих пръсти в гърба му, в задника му, подтиквах го, окуражавах го да проникне в мен, да ми покаже по друг начин какво е да се чувстваш жив.

Започнахме да се движим заедно, всеки тласък беше прекрасно примесен с болка и неописуемо удоволствие, всяко извиване на гърба ми беше невероятна смесица от агония и екстаз. Забих пръсти в гърба му, стенех до устните му, окуражавах го да се движи по-бързо и по-силно, да ни приближи до оргазъм; към сладкото изпразващо чувство на свобода и облекчение.

Исках празнота, да прочистя тялото си от заключената в него мъка, която бях хранила насила. Исках да почувствам отново тялото си, да си върна контрола върху него, върху нещо в този свят на анархия, в който бях захвърлена. Тялото ми, онова, което се случваше с него, бе единственото, над което имах власт, и фактът, че правех това, означаваше, че имам пълен контрол, че контролирам случващото се. Фин започна да се движи по-бързо и по-силно, докато аз не застинах, щом стигнах върха, после тялото ми потрепери, когато вълните чиста, концентрирана наслада се разляха през мен. Фин продължи да се движи бързо и силно, докато не се откъсна от целувката ни, зарови глава в шията ми и стенейки, свърши с няколко кратки тласъка.

И двамата не помръднахме няколко секунди, стаята беше неестествено притихнала.

Накрая той опря ръце на леглото от двете ми страни и се надигна, докато се разделихме. Тъмносините очи се взираха в мен, а аз се взирах в него. Като образ, появяващ се на проявяваща се фотохартия, съжалението започна да се изписва на лицето му: отначало слабо, само потрепване, а после бавно се разля като петно, което добиваше все по-ясни очертания, докато не стана истинско. Дишането му беше в унисон с моето: дълбоко, но бързо; физическо изражение на смущението ни.

Той чакаше да заговоря. Аз чаках да заговори. Един от нас трябваше да каже нещо. След още тишина той се надигна напълно от мен и се отпусна на леглото, неволно намествайки се между моето тяло и резбованата колона. Дишането му се забави, също като моето, докато и двамата се взирахме в тавана. Тишината се проточи, не искахме да назовем стореното, като продумаме. Обърнах се към него, но не се опитах да срещна погледа му. Бях на сигурно място, бях в моята част на леглото, откъм вратата, в долния край на леглото, който обикновено е затрупан с дрехи, които не съм закачила, или не съм сложила в коша за пране, затова не сме близо до мястото, където с Джоел го правехме, или дори до мястото, където спяхме един до друг — няма опасност да залича Джоел с това, което току-що направих тук.

Свих се към тялото на Фин, наслаждавах се на допира на кожата му. Това беше най-хубавото: топлото напомняне какво е да си жив. Прекарах ръка по тялото му, отпуснах глава на рамото му и затворих очи. Отпуснах се. Не се преструвах, че е Джоел. Нито сега, нито когато го направихме. Просто се отдадох на момента.

Направих нещо, за което бях започнала да копнея: правих секс. Срамувах се да го призная, но по време на всичко това сексът ми липсваше. Бяха изминали само няколко седмици, не много дни, само частица от часовете, които щях да прекарам без Джоел, но все пак ми липсваше. Джоел винаги беше готов и аз неволно го бях приемала за даденост. Да имаш добър сексуален живот с мъж, когото обичаш, бе станало нещо обикновено за мен, като чаша вино — винаги на разположение, когато го пожелая.

Сега, когато трябваше да се справя с още много неща и да се взирам в бездната на новото си съществуване без него, осъзнах, че ми е липсвала физическата част на живота. Исках секс. И не можех да го кажа на никого, защото нямаше да ме разберат. Щяха да мислят ужасни неща за мен, задето дори се сещам за такова нещо, след като съм изгубила любовта на живота си. Аз мислех ужасни неща за себе си, задето копнеех за такова нещо, след като изгубих любовта на живота си, но тялото ми го искаше, нуждаеше се от него. То копнееше за допир на кожа, за възможността да се движи до друг човек, умираше от желание да бъде освободено.

Ръцете на Фин предпазливо ме обгърнаха, сякаш се притесняваше да ме прегърне, после станаха по-уверени и ме стегнаха в сигурна прегръдка. Сега, с ръцете му около мен и постоянния ритъм на сърцето му до тялото ми, аз се отдадох на тази реалност и се унесох в сън.

 

 

Часове по-късно се събудих и видях, че той стои в другия край на стаята и облича сивата си тениска. Сега беше по-слаб, тялото му се бе смалило от загубата на най-добрия му приятел. Вдигна поглед, видя, че съм будна, и успя да изобрази смутена, срамежлива усмивка, напоена с разкаяние и срам, докато закопчаваше джинсите си. Тръгна към вратата бос, пръстите му потъваха в дебелия килим. Помислих си, че мога да заговоря: мога да произнеса „чао“ или „съжалявам“, или дори „благодаря ти“. Нещо. Но нищо не излезе, не можех да кажа нещо, което да има значение.

Докато затваряше вратата след себе си, той вдигна леко ръка в унило помахване за сбогом. Не се връщай, казах му мислено, докато вървеше по скърцащите дъски и по стълбите към предната врата. Не бива да правим това отново.

 

 

В настоящето аз решавам да направя супа от моркови, джинджифил и ябълки. Ще опека малко поръсени с билки пилешки хапки и ще отскоча набързо, докато се готвят, да купя малко хляб. И зехтин. Трябва да запържа лука и подправките с масло обаче.

Обелих морковите в мълчание, макар че Фин стоеше до мен. Сега ги режа в същата тишина, а той е толкова близо, че усещам топлината на тялото му.

Джоел посвети часове да ме научи как се режат правилно моркови. Трябва да опра върха в дъската, после да въртя моркова, като прокарвам ножа нагоре-надолу.

— Почти сякаш кастриш Джеймс Бонд с гилотина — казва той. — Нагоре-надолу, клъц, клъц, клъц.

 

 

6 месеца след Онзи ден (април, 2012)

На следващата нощ, в един часа, Фин ми изпрати съобщение, в което имаше само „.“.

Отворих вратата и тръгнахме тихо и бързо по стълбите. Децата знаеха, че Фин идва по всяко време, знаеха, че остава в спалнята ми и говорим с часове, бяха свикнали да го заварват на дивана долу, но това беше друго, защото изпитвахме нужда да се прокрадваме.

За леглото не можеше да става и дума, този път на пода. Без думи, без говорене. Заключена врата, свалени дрехи, вкопчени една в друга уста, плавни, естествени движения, мощно, освобождаващо облекчение накрая. После спокойствие, което ми позволява да заспя. Сгушена в ръцете му, изцедена за малко от целия ужас, мъка и болка. Той си тръгва, без да каже нищо, в пет. Когато си тръгва, знам, че това не може да се случи отново.

На петнайсетата нощ, когато го бяхме правили всяка нощ след първата, всичко се промени. Фин не ми обърна внимание, когато го подтикнах да продължи, и след няколко дълги и дълбоки целувки, се задържа за секунди над мен, вгледан в очите ми. Веднага разбрах какво ще направи и в мен се стрелна страх.

Той се наведе да целуне нежното място в основата на шията ми. Бавно, с обожание, прокара пътечка от целувки до пъпа ми, разпалвайки ме с всяко нежно докосване на устните си. Когато стигна до пъпа ми, се върна по същия път с целувки, докато стигна до гърдите. Погледна за миг лицето ми, преди да поеме лявото ми зърно в устата си, да го смуче и ближе, докато то се втвърди приятно и болезнено.

Вместо да го спра, както трябваше да направя, аз се извих под него, окуражих го, когато се премести на дясното зърно и то стана също толкова твърдо и чувствително като лявото. Аз изпъшках тихо, наслаждавайки се на усещането, което си мислех, че няма да почувствам отново, а той прокара още една нежна пътека от целувки по тялото ми, надолу и надолу, докато устата му не се озова между краката ми. Отново си поех рязко дъх, когато той ме хвана за бедрата и езикът му веднага започна да ме изследва. Всяко докосване ме заливаше с нещо като мини оргазъм, всяко движение до него ме напояваше с изящна агония, докато не усетих прилива, който щеше да донесе насладата и освобождението. Когато той се надигна, Фин се отдръпна, издигна се нагоре и влезе в мен. В същото време обгърна с ръка лицето ми, като галеше с палец бузата ми при всеки бавен, прецизен тласък, без да откъсва очи от моите.

Той създаваше интимност. Ние бяхме близки, но това беше интимност, близост и желание — емоционален израз на онова, което правехме. Не го исках. Не исках интимност, нито той да се влюби в мен, докъдето можеше да се стигне, ако правехме това. Не бях в състояние да се влюбя в него. Аз вече бях влюбена. Мъжът, когото обичах ме напусна, да, но аз не спрях да го обичам; дълбоко в сърцето си знаех, че всичко това е голяма грешка и той някак ще намери пътя си обратно към мен. Тялото и умът ми жадуваха за освобождение и облекчение, не за любов. Аз имах спомените за Джоел, не ми липсваше любов.

С Фин продължихме да се движим като един в съвършен синхрон, със сключени погледи, докато свършихме заедно; оргазмът потече като гладки, нежни вълни на еуфория през нас.

След това той беше още по-нежен: целуна темето ми, леко потърка лице в моето и заспа, докато галеше рамото ми. Щом дишането му стана равномерно и разбрах, че се е понесъл към Страната на сънищата, аз отворих очи. Слушах го как спи, взирах се в мрака. Трябваше да кажа нещо. Преди да си тръгне, трябваше да му кажа, че не можем да го правим отново. Не и ако ще се изпълва с интимност.

Той погали нежно бузата ми, преди да си тръгне, и аз не намерих смелост да му кажа нищо.

Върни се — извиках безмълвно след него. — Искам да го направя отново.

 

 

Фин се обляга на плота, точно до мен, скръстил ръце на широките си гърди. Гледа всяко мое движение, сякаш чака да започна разговора, който не искам да водя. Дори да го исках, откъде да започна? Вбесена от него и ядосана на себе си, аз удрям моркова, който съм извадила от цедилката, върху дървената дъска. Шумът отеква в стаята. Фин не реагира, дори не потрепва. Той ще чака колкото трябва.

 

 

7 месеца след Онзи ден (май, 2012)

— Чичо Фин е — каза Фийби, когато се върна на масата, след като отвори входната врата. След като три дни пренебрегвах среднощни „.“ съобщения, Фин не се свърза с мен цели две седмици. Липсваше ми. Копнеех до болка да се върне в живота ми. Всичко изглеждаше разбалансирано без него, но знаех, че ако не направя крачка назад, ще приключим дори по-болезнено.

През това време ми дойде цикълът, което ми напомни колко безразсъдна съм била, като съм рискувала да прибавя още един проблем към списъка, защото не бяхме използвали никакви предпазни средства. Джоел си направи вазектомия шест месеца след раждането на Зейн, затова от години не се бе налагало да мисля за контрацепция. През тези две седмици с Фин денем не позволявах на ума си да припари до това, което правех нощем, то беше затворена стая за ежедневния ми свят, а нощем, когато той беше с мен, мислех само за чудото да чувствам отново, за освобождението на оргазма и облекчението на съня след това. Беше толкова безотговорно. Ярката червена ивица на тоалетната хартия ми го напомни. Избегна този куршум, а? — както Джоел би се изразил.

— Дори не ми хрумна, че е време за вечеря — каза Фин. Не бях чувала гласа му от месец. Такъв прекрасен звук, равен и дълбок, и винаги толкова мил.

— Всъщност не е? — каза Фийби и се върна на мястото си на масата. — Обикновено вече сме яли и си правим домашните. — Тя намекваше, че не съм се приготвила достатъчно бързо тази вечер.

— Днес вечерята малко закъсня — обясних аз. — Не знам защо, но така стана. Това е моята версия на ориз джолоф с пиле, има достатъчно, ако искаш да хапнеш.

— Сигурна ли си? — попита Фин още до вратата.

— Разбира се.

— Е, чичо — рече Зейн. Издърпа стола до себе си, мястото, където сядаше чичо му. — Какво става с теб? Не съм те виждал от доста време.

Фин се настани на предложения стол, а аз му сложих доматеночервен ориз, осеян с парчета пиле, грах, зелен фасул, моркови и сладка царевица, в чинията, която бях взела за себе си. Вместо да седна с тях, започнах да чистя кухнята, защото по някаква причина изгубих апетит.

По-късно, на излизане от кухнята, Фин ми каза:

— Благодаря за вечерята. Саф. — Качи се със Зейн да го сложи да спи и явно остана там, докато той заспа. Върна се в кухнята да разроши косата на Фийби, която гледаше телевизия — тя наклони глава в обичайното си движение „стига де“, — но се сбогува с мен чак от вратата на стаята.

Аз оставих кърпата, с която подсушавах съдовете, и хукнах към вратата. Хванах го точно когато излизаше.

— Радвам се, че те видях — подадох маслинената клонка, за да се уверя, че след моментната лудост, която ни захвърли в опасно течение, отново всичко е наред и ние пак сме на сушата. Приятелството ни ще може да продължи.

Лицето му омекна, устните му се извиха нагоре, бръчките около очите му се задълбочиха, когато кимна и се усмихна. Почти бях забравила топлината, която се излъчваше от искрената усмивка на Фин.

— Да, аз също. До скоро.

— До скоро.

С лудостта определено щеше да се свърши, защото щях да открия друг начин да се справям, друг начин да облекча болката и мъката, който нямаше да нарани един от хората, които обичах най-много на този свят.

 

 

— Не искам да говоря за това — признавам на Фин. — Може ли да спрем? Сега имам твърде много проблеми, за да се справя и с това.

— Така ли? Е, изглежда, че те не ти пречат да се сближаваш с новия си приятел.

— Нали ти казах, че няма нищо такова.

— Не ти вярвам.

— Лъжкиня ли ме наричаш?

— Не, смятам, че те бива в отрицанията.

Оставям ножа и моркова и се обръщам към него.

— Виж… Онова, което се случи…

— Знам — казва той. — Знам, че онова, което се случи, беше просто…

— Секс — казвам, докато той изрича:

— Мъка.

Фин се отдръпва, шокиран е.

— Секс?

Кимам.

Не мога да му кажа всичко, че не е било „просто секс“, защото сега не мога да водя този разговор. За много неща не ми се говори и повечето от тях ми правят услугата да останат заключени в кутията, в която съм ги завряла. Ако избягат, ако се опитват да излязат на светло, аз пак минавам през ритуала и ги затварям отново, за да мога да функционирам. Фин не ми позволява да го направя.

— Искаш да кажеш, че можеше да стане с всеки? — пита той смаян.

— Не казах това.

— Но това имаш предвид.

— Не, не, нямах това предвид. Не знам как да говоря за това с теб. Беше импулсивно, глупаво — не, не ти, ти не си глупав, аз бях. Аз. Мисля, че исках, всъщност знам, че исках… Аз ти вярвах. Вярвах ти. Беше безопасно да… — Всичко, което казвам, звучи погрешно. Не мога да му обясня, без да му кажа и останалото, всичко.

Фин отстъпва няколко крачки от мен, докато не стига до кухненската маса.

— Аз мислех, че беше споделена мъка. И двамата изгубихме човек, когото много обичахме, и си мислех, че го правим, за да споделим това. Но за теб е било просто секс? — Той потърква притеснено челото над дясната си вежда. — Бъди честна с мен, Саф, изпитваш ли към мен нещо друго, освен приятелство?

— Говориш, сякаш приятелството е нещо маловажно. Знаеш, че е нужно много повече, за да бъдеш добър приятел, отколкото любовник.

— Отговори ми на въпроса, моля те.

— Не е моментът да говорим за това, Фин. Толкова много неща станаха, не можем да водим този разговор сега, нищо добро няма да излезе от него.

— Ще приема това за „не“.

— Не съм го казала. Не ми приписвай думи или чувства.

Той се взира в някаква точка над рамото ми.

— Дори не знам какво съм си мислил. Сякаш някога бихме могли… Аз съм тъпак, нали?

— Не говори така за себе си. Не е вярно.

— По-добре да си вървя.

— Да си вървиш? Ами вечерята? Децата?

Сякаш ги призовавам, защото входната врата се отваря и коридорът оживява от дърдоренето на Зейн, Фийби и леля Бети относно хаоса, който са отприщили в Брайтън.

— Кой от познатите ни носи такива обувки? — провиква се Зейн.

— Не знам — отговаря Фийби също толкова високо.

— Вероятно някой, който е искал да бъде автомобилен състезател — смее се Зейн.

Фин се взира в мен, сякаш отчаяно се опитва да се събере, да скрие болката и шока и пак да се държи нормално с тях.

— О, да — добавя Фийби, — точно така, яд те е, че няма и за теб.

— Ехо! — казва Фин. Подава глава през вратата на кухнята и аз знам, че е залепил усмивка на лицето си.

— Изобщо не ме е яд. Не бих се появил с такива.

Пауза.

— О, господи! Това леля Бети ли е? Знаех си, че усетих внезапен прилив на красота в района на Брайтън, трябваше да се досетя защо.

— Моят скъп Фин — провлачва леля Бети. — Толкова време мина.

— Какво? Само две седмици — отвръща той през смях.

Две седмици ли?

— Леля Бети вече живее при нас — обяснява доволно Зейн.

— О, така ли?

— Да, изхвърлиха я, защото е направила нещо много лошо — казва Фийби. — Не иска да ни каже какво, макар че й предложихме всичките си джобни.

— Еха, трябва да е нещо много лошо — съгласява се Фин. — Обикновено си готова да признаеш пакостите си. И между другото, Елизабет Макълрой, добре че дойдох тук днес, нали? Нямаше да ми кажеш, че си се изнесла, нали? Щеше да ме оставиш да измина целия път дотам, за да те видя, и да се окаже, че те няма.

Ако съм смятала, че не мога да се почувствам по-зле, грешала съм: срамът и вината се завръщат, този път огромни като стена от емоция, която се срутва отгоре ми, почти напълно ме затрупва. Фин тихо, кротко и постоянно е посещавал леля Бети вместо Джоел.

Фин стои до вратата на кухнята, защото оттам не могат да видят какво усилие му коства да звучи нормално, да бъде нормален.

Мразя се за това. Мразя се, че започнах тази лудост.

— Добре — викам аз. Сега всички си измийте ръцете и елате тук.

Тримата мърморят, докато събуват обувките си и окачват якетата си, и в общи линии се сливат отново с къщата. Докато правят това, аз дърпам Фин обратно към кухнята.

— Моля те, остани за вечеря — казвам тихо. — Може да поговорим след това, когато всички си легнат. Да поговорим както трябва.

Той не ме поглежда; погледът му прелита из различни части на кухнята, но очевидно ме избягва.

— Не — казва твърдо, — трябва да си вървя. Трябва да помисля.

— Моля те, Фин. Нека не го оставяме така, ти си най-добрият ми приятел.

Сега ме поглежда, извръща изпълнените с агония очи към мен.

— И ти на мен. Затова знам, че ще разбереш, че имам нужда да си отида. Не мога да остана. Ще ме покриеш ли пред останалите?

Кимам.

— Разбира се. Ще поговорим пак скоро, нали?

Той кима рязко, но не продумва. Не ми харесва, когато Фин мълчи. Това не означава нищо добро.

 

 

— Чичо Фин защо не остана за вечеря? — пита Зейн, докато седя в края на леглото му и говорим, преди да заспи.

— Трябваше да свърши нещо — отговарям.

— Мислиш ли, че татко му липсва, колкото на нас?

Този въпрос ме заварва неподготвена. Зейн рядко говори за това колко баща му липсва на хората. Винаги пита какво според мен би казал баща му за нещо, какво би си помислил, дати би се смял на нещо. Дори тези въпроси са много редки, сякаш като ги задава, признава пред себе си и пред мен, че е започнал да забравя. Че всеки ден ни отдалечава все повече от баща му и ни приближава към време, когато той няма да може да предскаже или дори да се досети какво би направил баща му в дадена ситуация.

Опитвам се да поддържам Джоел жив и присъстващ, като се държа, както той би се държал, като реагирам възможно най-спокойно и разумно, както баща им би направил, но понякога бъркам. Често бъркам. Този въпрос обаче е нов. Неочакван.

— Да, така е. Чичо Фин познава баща ти от много време, дори отпреди аз да го познавам, затова мисля, че му липсва.

— А мислиш ли, че ние липсваме на татко? И чичо Фин? И леля Бети? И баба и дядо, и другите баба и дядо?

Джоел. За Джоел беше лесно, дори нужно, да се обгражда с други хора. Той имаше тази способност, да бъде сред хора, да прекарва време с тях, да ги оценява обективно. Затова се надявам да не е сам, където и да е. Надявам се да е обграден с хора, дори те да не са онези, които обича.

— Да, мисля, че е така.

— И аз така мисля — казва Зейн. — Така каза и чичо Фин, когато го попитах. Той каза, че татко обичал да е сред хора, но дори да има много приятели в рая или където и да е, ние все пак ще му липсваме.

Джоел би отговорил точно така, разбира се. Не знам какво би казал Луис в тази ситуация, но знам какво би казал Джоел. Онова, което е казал Фин.

Мисля за Фин, докато чакам сина си да заспи и сърцето ме боли от екота на всичко, което искам да му кажа.

 

 

Петък, 19 април

Сафрон,

Това е искрен въпрос: как така все още функционираш? Вече го споменах, но наистина много ме интересува как продължаваш напред. Знам, че аз не мога.

Когато го загубих, животът ми свърши, вече нищо не е същото.

Като че ли за теб нищо не се е променило? Ти все още ходиш на работа всеки ден, все още прегръщаш и целуваш децата си, спиш на отворени щори, сякаш нямаш какво да криеш. А онази синя тениска от световното през 2006, с която спиш? Виждам я всеки път, когато минаваш покрай прозореца на спалнята, косата ти е вдигната на темето, докато си миеш зъбите. Видя ли? За такива неща става дума — можеш да си вдигнеш косата и да си измиеш зъбите. За мен е почти невъзможно да правя тези неща от доста време и още ми е трудно.

Просто ми се струва, че играеш роля. Разбираш ли какво имам предвид? Не се опитвам да те разстроя, но ти като че ли наистина играеш ролята на опечалена вдовица, с вдигната коса, без грим, облечена с дрехите на покойния си съпруг. Но това е само привидност.

Искрена съм, когато казвам, че не се опитвам да те разстроя, но мисля, че може би искаш да знаеш как изглеждаш на външния свят. А на външния свят му изглежда, че това е само фасада и ти не скърбиш истински.

Ти дори беше в кръчма в петък вечер. Двама мъже те посетиха днес, когато беше съвсем сама. Една вдовица не се държи така.

Аз не се държа така и не съм много сигурна, че и ти би трябвало да се държиш така. Ако наистина си го обичала, с цялото си сърце, както го обичах аз, не би се държала така.

Не възнамерявах да издавам толкова или да ти позволя да разбереш какво всъщност беше нашето приятелство, затова по-добре да спра тук.

Само си помисли по въпроса, става ли? Помисли си как изглеждаш на външния свят. И ако сметнеш, че не те е грижа, може би е редно да се запиташ колко всъщност си го обичала. Защото аз… аз бях готова на всичко за него. На всичко.

О