Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (40)

Тридесет и девета глава

Зейн се появява първи, след като всички се измъкнаха след закуска, за да се приготвят за днешното посещение. Моето малко момче, макар че не обича да го наричам така, е облечено с бежови панталони и тъмна дънкова риза, закопчана догоре. Пак си е взел душ и е бил доста сдържан с дезодоранта в тяхна чест. Хвърля се на дивана и взима конзолата, която е оставил на пода до облегалката. Толкова е хубав. По-хубава версия на Джоел, ако това е възможно, с начупени устни, заоблени бузки и огромни очи. Миналата седмица му подстригах косата втори номер и леля Бети ахна, като местеше поглед от него към мен. Видях я как пое дълбоко въздух няколко пъти, бавно, опитваше се да сдържи дъха си, да си напомни, че това не е Джоел на десет, че е съвсем друг човек.

Фийби е следващата и за мен е шок да я видя с нормални дрехи — с други думи, не с училищната униформа или с пижамата, защото, откакто аз я водя и взимам от училище, тя рядко облича друго дори през уикенда. Не съм й правила забележка, защото с нея си имам по-големи проблеми. Тя е с лятна рокля с къс ръкав, покрита с десетки малки сини и розови цветчета, и е вързала косата си на две бебешки плитки — вместо на бухналите афроплитки, — всяка сплетена и вързана с панделка. Няма обици, няма пръстени на всеки пръст, дори е намерила чорапи до глезените с къдрички, за да допълни тоалета си. Хвърля се на другия диван в дневната, включва телевизора и оставя дистанционното до нея, преди да потъне отново в света на телефона си.

Последният, който се появява, явно е тръгнал на среща с кралицата или с друга кралска особа. Леля Бети, Бъзлата, както вече ще я наричам. Децата мога да разбера, защото с години съм ги обличала красиво за посещенията на бабите и дядовците им, но леля Бети? Бунтарката? Терористката, която беше изхвърлена от старчески дом, защото се е чукала на обществено място? Тя е облечена като достопочтена дама с тъмносиня кашмирена жилетка, тъмносиня пола до коляното, дебели чорапогащи и сиви, поръбени с овча кожа пантофи. По очертанията на бюста й се досещам, че е сложила един от онези старомодни сутиени, които оформят гърдите като комични носове на ракети. Тя дори носи черна перука — до брадичката, на слоеве и навита на едри ролки, — която прилича повече на естествената й коса, както си я представям. Очаквах повече от нея, наистина.

— Кога казаха, че ще дойдат? — пита леля Бети и ни кара да погледнем към нея и после пак да я погледнем смаяни. Притеснени и немалко изнервени, Зейн и Фийби веднага ми се смръщват. Какво й става?

Същото каквото и на вас — отговарям мълчаливо.

— Не казаха конкретен час, между десет и половина и единайсет — отговарям на леля Бети.

— Не казали конкретен час? Норман да не се е разболял? Това не е типично за него. Нито за нея.

— Сигурна съм, че и двамата са добре — уверявам я аз. — Ти изглеждаш чудесно — добавям дипломатично.

Всички ме поглеждат, сякаш съм си изгубила ума.

— Добре — заявявам на колективното им недоумение. — Изглеждаш като друг човек, това ли искаше да чуеш?

— Това е по-близо до истината отговаря тя. Ръката й, онази, която се бори с мен за електронната цигара, посяга нагоре и наглася перуката, после дърпа задната част на сутиена, за да го намести. Сигурно й е ужасно неудобно, защото не съм я виждала да прави така — твърде долнопробно е. Единственият път, когато съм я виждала с такъв скромен, безличен тоалет, беше за „официалната“ част от погребението на Джоел. На поклонението дойде с ален костюм с панталон и си спечели усмивка от мен и мигновеното неодобрение на брат си и снаха си. Може би сега се опитва да се реваншира.

Имаше време, разбира се, когато и аз щях да съм такава и мисълта за посещението им щеше да ме запрати към кантара, за да разбера колко калории мога да сваля, без да изплаша Джоел с факта, че се ограничавам, и половината сутрин щях да пробвам дрехи, с които няма да приличам на повлекана или поне на „дебела повлекана“. След Онзи ден подобни неща вече не са важни.

 

 

Те пристигат със стария си форд „Фиеста“ и с усмивки на лицата влизат в къщата, прегръщат децата, сядат и приемат чая с бананови мъфини с три вида шоколад (бял, черен и млечен), които съм направила по-рано.

Забелязвам, че оценката на грешките ми веднага започва: един застоял се на косата на Зейн поглед ми показва, че това не е подходящата за него прическа; несигурен поглед към ръцете на Фийби ми разкрива, че е твърде разголена, а поглед към леля Бети ми подсказва обичайното въпреки дрехите й. Навремето тревогата ми щеше да къкри, щях постоянно да снова, да изсъскам на Фийби да сложи жилетка, да се опитвам да накарам косата на Зейн да порасне само със силата на волята си, да се чудя как да направя леля Бети приемлива. Навремето, по онова време, аз имах съпруг, който знаеше как да ми помогне да се справя с тревогата.

— Тези кексчета са прекрасни, Сафрон — казва майката на Джоел. Вероятно съм твърде травмирана от бременността на Фийби, писмата и скандала с Фин, както и от снимката, но дори за моето тренирано за критицизма на Макълрой ухо думите й звучат искрено.

— Благодаря ти — отговарям и чакам обидната, подигравателна част от комплимента, която следва почти винаги.

— Сама ли измисли рецептата? — пита тя.

Защо би предположила такова нещо? Поглеждам към децата — кое от тях й е казало какво правя? Фийби се усмихва банално, вероятно брои секундите до момента, в който ще може да избяга пак в телефона и в стаята си и се чуди дали някой ще я издаде пред хората, от които наистина се страхува. Зейн е.

— Ами да — отвръщам. — Експериментирах с различни съставки и с различна степен на успех. — Търся съвършената комбинация на вкусове, онази, която преди беше Джоел — искам да й кажа. — И когото я открия, всичко ще бъде наред. Той ще се върне при мен, при нас. Няма да съм егоистка, ще го споделя с теб, все пак ти си го отгледала. — Откъде знаеш?

— Зейн ми каза — отвръща тя. Преди да мога да попитам наум сина си какво го е прихванало, тя ми се усмихва. В отговор се взирам смаяна в нея. Това е толкова красива усмивка, усмивка, която фотографът на сватбата ни улови, докато тя оправяше копчетата на Джоел минути преди церемонията, усмивка, с която тя често даряваше сина си, когато си мислеше, че никой не гледа. Лицето й, белязано от бръчките на мъката, внезапно оживява от тази усмивка — очите й са мили и отворени, устните й леко разкриват част от зъбите. Усмивката ме оставя без дъх и аз трябва да сведа поглед, защото в очите ми избиват сълзи.

Не осъзнавах, до този миг, че съм копнеела дори за най-малкия признак на доброта от нейна страна.

— Трябва да ми дадеш рецептата — казва тя.

— Да, добре. — Не мога да вдигна очи, за да не ми се усмихне отново и да се разплача.

— Фийби — казва бащата на Джоел и всички подскачаме. — Как върви в училище?

— Добре, дядо — отвръща тя. Сладко и ведро. Успява да е такава с хората, от които наистина се страхува.

— Вече реши ли в кой университет ще учиш? — пита той. Дори да не бях на ръба на сълзите, пак не бих могла да вдигна поглед. Той я пита това и миналия път, преди шест месеца, и тя му отговори, че трябва да провери кой университет е с най-добра репутация за курса, който иска да посещава. Какво би могла да каже сега? Всъщност, дядо, аз съм бременна, така че може би ще го отложа за известно време, или завинаги, защото ще имам бебе. Да, точно така, аз съм същият боклук като майка си.

— Ами не, не още.

— Е, не го отлагай прекалено — казва той добродушно. — Добре е човек да има ясен план за бъдещето си. Дори ако направи няколко приятни отклонения по пътя… Нали, Сафрон?

Той на мен ли говори? С този тон? Сякаш моето мнение има значение за него и за тях, за света?

— Ами да, предполагам — отговарям, без да го поглеждам. Ако го погледна и ми се усмихне, ще получа срив. Има неща, които могат да запратят човек отвъд ръба, и след осемнайсет месеца небитие, след вечното „ако не беше те срещнал, щеше ли да му се случи това?“, не мога да смеля и проумея внезапните любезности.

Леля Бети също е странно мълчалива. Напрежението, което като че ли винаги витае във въздуха, се излъчва от нас, осъзнавам го, всеки чака реда си пред отряда за разстрел. Нещо тук не е наред. Знаех го и преди, когато Фийби се промени, а после забременя, но го пренебрегнах. Подминах го, защото насред всичко, докато се опитвах да „продължа“ като един порядъчен опечален човек, аз й завиждах, че е по-щастлива, и бях благодарна, че тя като че ли наистина продължава, макар че аз не можех дори да помисля за това.

Нещо сега не е наред, светът не е наред.

Преди да го узная, преди да кажа на себе си, че съм нелепа и параноична, вече се изправям.

— Зейн, скъпи, ще дойдеш ли да ми помогнеш с нещо горе, ако обичаш? — питам го.

Той свежда очи надолу, където е оставил конзолата, поглежда дядо си и баба си, после предпазливо се надига. Права съм. И без това съсипаният ми стомах се извива, но съм права.

 

 

В спалнята му затварям вратата. Неговата стая е подредена, чиста, всичко е на мястото си, макар че разтребвам съвсем малко, само пускам прахосмукачка и свалям прането. Той сам поддържа ред, прибира играчките по лавиците, опъва завивката си сутрин, сгъва си пижамата и я оставя спретнато на възглавницата — най-вече заради влиянието на баща му, но и защото той самият е много съвестен.

Усмихвам му се, когато сядаме заедно на леглото му.

— Съжалявам — казвам. — Не ти обръщах достатъчно внимание и съжалявам за това. — Прегръщам го през раменете, притеглям го към себе си и нежно го целувам по главата. В гърлото ми има тапа, пречи ми да говоря нормално, а в сърцето ми има нож, който ми пречи да направя това, което трябва. Така ли се е чувстват Джоел? Знаеш, че кървиш до смърт, знаеш, че това, което предстои е неизбежно, но си безсилен да го спреш? Знаеш, че вече нищо не можеш да направиш.

— Доста неща се струпаха напоследък, нали? — казвам му. — С Фийби, леля Бети, драмата миналата седмица, колата ми, аз все тичам, опитвам се да оправя нещата — дойде ти в повече, нали?

— Да — казва той и аз съм благодарна, че поне може да го признае. Той няма да се преструва вече.

Вдишвам, събирам сила от способността си да вкарам въздух в тялото си.

— Искаш ли да останеш за известно време при баба и дядо? — питам го. Не дишам, не помръдвам, дори не мисля, докато чакам отговора му.

Той цяла вечност събира кураж, за да ми каже, че вече не иска да бъде тук. Не иска да бъде вече с мен.

— Да — шепне.

Дали и Джоел се е чувствал така, когато ножът е проникнал в него? Сякаш не е изпитвал по-голяма болка през живота си?

— Добре, скъпи, добре. — Във вторник ще трябва да се обадя в „Сейнт Каролин“, но те винаги са проявявали разбиране, предлагат помощ и съм сигурна, че ще разберат. Трябва да му събера достатъчно багаж. Ще трябва да дам и някакви пари на родителите на Джоел. Ще трябва да намеря начин да подредя това в ума и в сърцето си, да си напомням всяка секунда всеки ден, докато се прибере, че това е за негово добро, за да не се сривам всеки път, когато видя момче на улицата.

— Извинявай, мамо — казва той тихо.

Притискам го възможно най-близо до себе си, обгръщам го с цялата си любов, притискам устни до челото му.

— Няма за какво да съжаляваш. Аз съжалявам, че не забелязах по-рано, че имаш нужда да се отделиш за малко. Ако наистина искаш да отидеш при баба си и дядо си, няма проблем.

— Може ли да се прибирам, когато пожелая?

— Да, разбира се. Това няма да е завинаги, скоро ще си дойдеш у дома. Винаги когато пожелаеш. Дори да е посред нощ, обади ми се и ще дойда да те взема.

— Ама наистина и честно ли? — Не е казвал така от шестгодишен. Баща му обаче го казваше чак до смъртта си.

— Абсолютно. Когато имаш нужда от мен, дори да искаш само да поговорим, просто ми се обади. — Залепям още една целувка на главата му. — Всъщност дори ще искам да ми се обаждаш поне веднъж дневно. И поне веднъж на няколко дни ще трябва да ми се обаждаш нощем, за да си поговорим или да ми се оплачеш от нещо. Става ли?

Вдигам ръка и той извръща ужасеното си лице, когато осъзнава, че искам да плесне дланта ми. Засрамена, свалям ръка и го прегръщам.

— Така, сега най-добре да ти събера багаж — казвам рязко, за да прикрия тътена от земетресението, което се случва в сърцето ми. — Ще слезеш ли да извикаш баба за минутка, за да обсъдя някои неща с нея?

— Мамо, ама честно ли нямаш против? — пита Зейн.

— Да, съвсем честно. За теб ще е добре да прекараш известно време с тях, но ти казвам, както ще кажа и на баба ти, че ще се върнеш доста скоро, ясно ли е? Не е завинаги. Това ще е нещо като ваканция, докато нещата се успокоят. Става ли? Добре, върви да доведеш баба си, а аз ще започна да събирам багажа.

 

 

— Зейн не е вторият ти шанс — казвам й, когато пристъпва в стаята и затваря вратата.

— Зная това, Сафрон — отвръща тя все още с приятния тон, който ми подсказа, че е говорила със сина ми и ще се опитат да ме убедят, че могат да се грижат за него вместо мен.

Събирам дрехите му на спретнати купчинки на леглото. Слагам по четиринайсет броя от всичко, за да може да остане две седмици, без да е нужно да се перат. Под дрехите му, скрита от поглед, съм сложила негова кутия със спомени за Джоел. Дадох и на двамата кутии размер А4 с различни снимки на баща им и общата им снимка при бунгалото на плажа. Освен това сложих и бележник, химикалка и бележка, на която написах колко много ги е обичал. Не можах да сторя друго. Казах им да пишат всичко, каквото пожелаят, а аз никога няма да поглеждам в кутиите. Те могат да ми показват неща, но иначе да пишат каквото поискат. Зейн ще има нужда от нея, докато е далеч от дома, и вероятно може да добави нещо от къщата на дядо си и баба си.

— Е, и аз не мисля така — казвам. — Той може да прилича на Джоел от времето преди да ме срещне, когато е бил само ваш, но Зейн не е Джоел. Зейн е отделен човек. И не е твой син.

Ръката й ляга нежно на рамото ми и ме кара да подскоча.

— Зная това, Сафрон — повтаря тя мило.

— И няма да е завинаги. Казах го на Зейн, казвам го и на теб, ще е само за кратко, а после ще си дойде у дома. Защото това е неговият дом.

— Зная.

Не мога да се разплача пред нея. Винаги ми се е струвало нередно. Колкото и зле да се е отнасяла с мен през годините, както и да се отнася с мен сега, тя изгуби единственото си дете. Не знам аз как бих се справила с това. Би било грубо да плача пред нея, след като знам, че теоретично аз мога да си намеря друг съпруг, но тя никога няма да си намери друг син.

— Казах му също, че трябва да ми се обажда поне веднъж на ден. Денят, в който не ми се обади, ще дойда да го взема, ясно ли е?

Тя кима.

— Добре — казвам, съзнавайки, че ръката й е още на рамото ми, вероятно за първи път ме докосва толкова нежно. — И не му говорете лоши неща за мен. Той ще ми каже, той ще ви намрази за това и аз ще дойда и ще го взема.

— Не бихме направили подобно нещо — възразява тя, но поне има благоприличието да не звучи обидена или смаяна, че съм го предположила дори.

— Напротив. Затова просто… просто спрете с ехидните забележки. Ако имате друг проблем с мен, ще го обсъждате с мен и няма да замесвате Зейн.

— Ясно, добре.

Хванала съм я натясно, сега тя ще се съгласи на всичко. Признай, че беше несправедлива кучка към мен през всички тези години — би трябвало да кажа. — Признай, че бях достатъчно добра за сина ти.

— Ние ще се грижим за него — казва тя и аз се връщам към суровата реалност, в която синът ми си тръгва. — Това не означава, че ти не си способна да го правиш. Той просто иска в момента да е някъде другаде.

— Знам. Знам.

 

 

Има само една причина да съм в състояние да опаковам дрехите му, да го прегърна за довиждане и да го гледам как потегля със стария форд „Фиеста“. Трябва да съм сигурна, че той и Фийби са в безопасност, а няма да мога, ако той остане тук. В Лондон ще е в безопасност. Не мисля, че тя ще дръзне да ме остави сама достатъчно дълго, за да ги последва в Лондон. Ако той е тук, винаги има опасност да го използва, за да се добере до мен.

Понеделник, 6 май

Сафрон,

Искам да ти се извиня. Не бях честна с теб.

Както вече обясних, разярих се толкова, защото моят живот също свърши, когато той умря. Трябваше да изоставя всичко и да заживея в чужбина. Опитах да се махна оттук, защото не можех да живея с болката заради случилото се.

Той говореше с мен. Може да изглежда незначително или дори жалко, но малко хора говорят днес. Те си пишат съобщения, имейли, свързват се чрез „социалните медии“, но не говорят. Не слушат. Той говореше, слушаше и чакаше търпеливо да чуе какво имам да кажа. Това е невероятен начин да накараш някого да се почувства специален. Не се концентрираш върху онова, което ще кажеш, след като той свърши, а слушаш и го чуваш, смилаш думите му, после говориш и ти, допринасяш към казаното.

Той правеше това. Той слушаше, чуваше, като че ли разбираше. Странно беше да чета за него във вестниците и да слушам по новините, затова трябваше да се махна. Нямаше ме цяла година, а после се върнах и опитах да вкарам живота си отново в релси. Но имаше вакуум на мястото на сърцето ми. Мисля, че защото човекът, който слушаше, чуваше и се опитваше да разбере, го нямаше.

Живеех за вечерите в сряда. Дори когато не работехме вече заедно, още ми харесваше да съм около него. Той беше слънцето в курса, толкова талантлив и всички го обичаха. Беше магично да си около него.

Разбира се, той те обичаше. Разбира се, че ти го обичаше. Аз го обичах също. Ние с теб сме еднакви. Обичахме го. И сме късметлийки заради това.

Съжалявам за онова, което ти казах и направих. Надявам се, че можеш да ми простиш. Мисля, че е време да се оттегля малко.

Грижи се за себе си, Сафрон. Грижи се за красивите си деца. Сега аз ще се върна към живота си и ще оставя всичко това зад гърба си.

Желая ти късмет.

О