Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (47)

Четиридесет и шеста глава

Бележникът ми е отворен, химикалката е върху него като синя кристална гъсеница в долината между страниците, аз седя до кухненската маса.

В бележника съм написала:

Храната не е любов.

и

Любовта е любов.

и

Храната е храна.

и

Нищо не може да има вкус на любов.

и

Всичко има невероятен вкус, когото обичаш това, което ядеш.

и

Обичай това, което ядеш.

и

Яж това, което обича тялото ти.

Наистина го мисля. Знам го на интелектуално ниво, знам какво трябва да направя, знам, че трябва да се насоча към лечение, но всъщност важното е да се живее според него.

Ако се откажа от това, което имам сега, ще се върна много бързо. Ще се върна до малкото момиченце, чиято загрижена майка му казва да спре да яде хляб и да яде повече плодове, ще бъда най-добрата приятелка, която е винаги мила, но трябва да отслабне, ще бъда служителка, за която са необходими специални дрехи, защото съм огромна, ще бъда жената в колежа, която никой не забелязва, защото съм огромна. Ще бъде дебела, грозна и неуспешна. Но ще бъда и жената, в която Джоел се влюби. И ще бъда жената, която изпусна къпините, жената, която не беше подготвена за всичко и загубата на съпруга й почти я унищожи.

Знам интелектуално какво трябва да направя; емоционално съм твърде изплашена в момента. Но ако го запиша, мога да се върна и да видя в какво вярвам. Може би ще прищрака в главата ми и в сърцето ми и ще мога да го направя. Ако го запиша, ще си напомням, че не мога да мисля ясно, докато се тъпча и повръщам, а сега трябва да мисля ясно.

Сега пред мен има малки парченца от Джоел. Записките му ме доближават до него, напомнят ми, че беше и жив. Той беше толкова много, той беше и това — сбор от рецепти, всяка съдържаща храните, които обичаше.

Обожавам неговия смешен наклонен почерк, как слагаше чертичката на „т“, начинът, по който извиваше „с“, дългият наклон на „д“. Предполагам, че това е била най-важната буква за него. Той водеше бележки на листчета, някои прибираше в бележник, а други на различни по форма и цвят стикерчета. Някои от тях са смачкани, други са прегънати.

Търся смесица от вкусове, които, щом ги плъзна през устните си, ще върнат всичко добро от живота ми с него. Ще затворя очи, вкусът ще превземе сетивата ми и аз ще се пренеса пак на друго място, когато бях с него. Ще бъда човекът, който може да се гледа в огледалото и не се тревожи какво ще види там. Ще бъда жената, която може да изпита лошо чувство и да не се ужасява, че то ще я погълне. Ще бъда човекът, който се справя с нещата. Мога да се справя с осите под душа. Мога да се справя с човека, който иска да ме убие.

Ако открия съвършената смесица от вкусове, отново ще бъда с него. Той ще се върне при мен. Аз ще открия онази любов, която ме караше да се чувствам нормална и в безопасност.

Джоел обичаше да следва традиционни рецепти и да добавя нещо свое в тях. За разлика от мен. Аз все опитвам различни неща, смесвам съставки, заменям един или два елемента, за да видя какъв ще е вкусът им в комбинация. Дали те ще са него. И нас. И животът, който имахме преди Онзи ден.

Имам цял месец да се занимавам с това, ако пожелая. Мога да се престоря, че всичко друго е наред и да потъна в готвене, в печене, в създаване на ястия. Или да се изправя пред онова, което става, и да се справя с него.

— Защо си още по халат? — пита дъщеря ми и сърцето ми подскача. Инстинктивно покривам листите с ръце, за да ги скрия. После си спомням, че това е Фийби. Не е някой, който ще ми се присмее.

— Няма да ходя на работа един месец — казвам. Започвам да събирам листите и бележниците, за да ги подредя.

— Защо? — пита тя.

След отровата снощи, след начина, по който говореше с мен и омразата зад думите й, съм изненадана, че не си е събрала багажа и не се е изнесла.

— Дълга история — казвам. Аз също съм изумена от себе си, че мога да говоря с нея след случилото се снощи. Онова, което ми каза, ме нарани по начини, по които бях забравила, че мога да бъда наранена. Дъщеря ми е с униформата в сиво и тюркоазено, с чантата на рамо, готова да се върне на училище. Готова да се изправи пред думите, с които я обстрелват. Аз вече не говоря достатъчно с нея. Не й споделям какво мисля, защо тя да ми споделя? — Но кратката версия е, че бях много нещастна там, затова реших да се видя с големия шеф, с президента. И неочаквано получих повече, отколкото се надявах. — Потрепервам. — Както и да е, той ми каза да си взема един месец отпуск, за да обмисля вариантите си, така че съм тук и обмислям вариантите си.

— Ще ме закараш ли до училище след закуска? — пита тя, незаинтересована от историята ми.

— Не. Не мисля, че днес трябва да ходиш на училище. Дори известно време. Ще поговоря с господин Нютън по телефона, но мисля, че трябва да си останеш у дома.

— Аз искам да отида на училище.

— Ти си подложена на тормоз, Фийби, и то доста гаден тормоз, доколкото видях.

— Не можеш да избягаш от насилниците. Трябва да се изправиш срещу тях.

— Да, права си — казвам аз. — Но знаеш ли какво? Понякога е по-добре да си вземеш почивка и да се отдръпнеш, преди да се върнеш към битката. И е много по-лесно да се биеш, когато някой ти пази гърба.

— Имаш ли изобщо представа как звучиш, когато говориш така?

— Фийби, знам, че не мислиш така, но ще ти бъда много благодарна, ако ми направиш една услуга.

— Каква?

— Не ходи на училище няколко дни. Остави нещата да се уталожат, нека училището се справи с главните виновници, ако ги открият, после се върни, ако наистина, наистина го искаш. — Преди това обаче ще й намеря друго училище. Дори това да означава да се върна да работя за Кевин, за да изкарвам пари за частно училище, но тя няма да се върне в „Сейнт Алисън“.

На Фийби няма да й хрумне, но отсега нататък, каквото и да направи, както и да реагират хората в училище на това, на нея, то ще оформи начина, по който тя ще се възприема много години занапред.

Такова нещо те следва навсякъде. Уж отминава, за да бъде заровено и погребано, но когато посмееш да забравиш, то се връща. Промъква се през устата на някой, който дори не си познавала тогава, появява се написано с бяло на черна дъска, за да го видят всички, повтаряно е от директор, за да го чуят родителите ти. Никога не преодоляваш подобно нещо, можеш само да се преструваш, че не се е случило, да го потиснеш още щом се надигне в главата ти. Можеш само да правиш всичко по силите си, за да живееш с него, като петно върху психиката ти.

Част от тази, която съм, е резултат от такова нещо. Една съставка от мен се появи, когато видях думите на черната дъска за нещо, което не биваше да позволявам на едно момче да прави с мен — нещо, което не предполагах, че ще каже на някого, след като ме убеди да му позволя да ме докосне. Само за секунда, но веднъж сторено, никога не отминава.

Не съм мислила, че дъщеря ми ще го преживее. Това е толкова публично, толкова открито, толкова жигосано завинаги в тъканта от време, която представлява интернет. То не само ще следва Фийби навсякъде, то ще бъде и в миналото на хората, които са го изрекли. Те винаги ще си останат — макар и анонимни — архитектите на нечие отчаяние и страдание.

— Защо беше нещастна на работа? — Тя оставя чантата, сяда на стола и очите й започват да бродят любопитно по хартиите на масата пред мен, сякаш не ги е виждала досега.

— Там има един човек, който ми трови живота. Прави ехидни забележки, постоянно се заяжда кога отивам и кога си тръгвам, какво трябва да правя, къде да обядвам.

— Така ли, значи горе-долу като това, което ти правиш на мен? — Тя почти избухва в смях. Ще ми се да можеше да се види, лицето й сега е отворено и излъчва чиста радост. Ето такава беше, преди баща й да умре.

— Да, сигурно на твое място така щях да си помисля — отвръщам, отчаяно искам да чуя отново смеха й. — Но мое задължение като родител е да правя такива неща.

Естествено слабото й тяло се навежда напред, сякаш иска да вземе някое листче и да го разгледа. Само аз и Джоел сме ги докосвали. Когато ги извадя, се опитвам да го почувствам сред тях, представям си къде са ги докосвали пръстите му, къде с опрял ръка, за да започне да пише. Но ако тя ги докосне, няма да свърши светът.

Домашното рататуй на Дж. привлича погледа ми. Често го поглеждам, защото изглежда толкова сложно, че изисква истински кураж, за да опиташ да го направиш.

— Какво ще кажеш да бъдеш мой помощник-готвач, докато правя Домашното рататуй на Джоел? — питам я.

— Мамо, не сме в някакво тийн шоу, в което ти ми даваш малки сладки задачки, между нас се оформя връзка и ставаме най-добри приятелки.

— Добре ми го каза, нали? — остроумнича аз и отново преглеждам рецептата.

Патладжани

Тиквички

Чушки

Домати

Лук

Босилек

Смесени подправки

Зехтин

Не е чак толкова дълъг списък, а като чета указанията, излиза, че не е чак толкова сложно, просто така изглежда на пръв поглед. В главата ми е нараснало до нещо, каквото не е. Няма да се плаша от него. Мога да го направя. Ще кълцам до безкрай, но мога да го направя.

— Е, ще се преоблека, после ще отида на пазар и ще купя всички продукти. Беше невероятно, когато татко ти го готвеше. Аз никога не съм имала смелостта да опитам. Сега ще го направя. — Ставам и чувствам познатото, почти успокояващо замайване, защото не съм закусила. Ще закуся. Ще ям.

Честно, ще ям. Но първо ще отида да купя продуктите, после ще седна и ще закуся. Ще се опитам да се концентрирам върху написаното в бележника ми. Ще запомня, че ми трябва ясна глава.

— Защо не попиташ Къртис дали може да ти донесе домашното след училище? — предлагам на Фийби. Убива ме, че той не получава същото отношение като нея, че той не получава мръснишки съобщения и никой не му казва, че е трябвало да си държи закопчани панталоните или нещо от другите неща, с които обстрелват Фийби. Дори той да е бащата, ще се отърве относително невредим.

Тя свива рамене.

— Засега ще зарежа училището.

— Чудесно. Ако нямаш нищо против, би ли направила някаква закуска на леля Бети, когато правиш и за теб?

— Да, добре.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

Рискувам и я обгръщам с ръце.

Усещам как извърта очи, усещам подразнената въздишка, но не се отдръпва и не ме отблъсква, не отхвърля обичта ми. Приема прегръдката ми, приема мен. Получава се, успявам да се добера малко по-малко до нея.

Най-после.