Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (8)

Седма глава

След тази лудост, след като семейството ми беше подкарано към леглата, аз взимам пощата и сядам до кухненската маса. Включила съм само лампата над печката и оставам неподвижна за миг, за да си поема дъх.

Зейн и Фийби са заспали, леля Бети разопакова някои от вещите си; повечето обаче са на купчини в ъгъла на дневната. Със Зейн успяхме да ги донесем дотам от колата и аз признах поражението си — нямаше да мога да ги отнеса до стаята й на третия етаж. Зейн беше толкова изтощен и едва събра сили да възрази, че има риба за вечеря.

Фийби, която според мен беше по-разстроена, че се е разплакала пред нас, отколкото, че разкри тайната си, се скри в стаята си до вечерята, по време на която изражението й ясно показваше, че не иска да повдигаме отново въпроса.

Леля Бети беше гузна и мълчалива и дори предложи да измие чиниите, за да покаже колко съжалява (задето е разстроила Фийби, а не защото ме принуди да се нанесе така).

Всички тръгнаха по стълбите по едно и също време и аз седнах на леглото на Зейн и го попитах дали ще може да опази тайната на Фийби засега.

— Много ясно! — отвърна той. — Не знаеш ли как бебетата влизат вътре? Няма да кажа на никого, че е правила това! — после добави. — Направила го е, нали?

— Да — потвърдих аз.

Вече мога да седна до масата и да остана сама. Прекарвах доста време тук, защото това беше любимата стая на Джоел. Всички други в къщата обзаведохме заедно, но тази той обзаведе сам. Знаеше точно какво иска — готварската печка там, хладилникът от неръждаема стомана зад мен. Двойната мивка, декоративните бордюри на белите мраморни плотове, рафтове по стените за сухи продукти, билки и масла. Белите плочки на пода. Всичко това бе негова идея, идеята му за съвършената кухня, в която да създава кулинарните си изкушения (и многобройните, многобройни катастрофи, но никога не говорехме за тях).

Понякога си представям, че мога да го усетя тук, че мога да го видя как стои до печката с дървена лъжица в ръка и се обръща постоянно, за да говори с мен или да погледне резултата на футболния мач на телевизора на стената отзад. Спомням си го как стои до плота с вилица в ръка и разбърква тесто за боровинкови мъфини без глутен. Усещам го как отваря хладилника и се взира в него, чуди се какво точно иска. И го чувам как тананика, облечен с черната престилка с Рън Ди Ем Си точно преди да започне да готви.

Кухнята е нещо повече от готварските му книги, наредени спретнато до дървения блок с ножовете, и редицата подправки на перваза на прозореца или колекцията тигани и прибори, която е събрал. Тя е неговото присъствие, до масата, до мивката, до фурната, до прозореца, до задната врата, преди да излезе. Спомням си как беше навсякъде в тази къща, но предимно тук. Това беше неговото място.

Вяло преглеждам пощата. Повечето пликове са бели или кафяви и съдържат искания за пари, затова мога да ги игнорирам засега. Напоследък сметките не карат стомаха ми да се свива от ужас, че няма да мога да ги платя, но все пак не ги отварям веднага. Месеците след смъртта на Джоел се опитвах да уредя „делата“ му, обещах си, че няма да допусна нещата да станат толкова неорганизирани отново. Ще държа всичко в ред, за да може онзи, който ще урежда моите „дела“, да се справи по-лесно. Но пак позволих да ми се изплъзне. Отново. Трябва да въведа ред, трябва да организирам нещата.

Сред сметките, брошурите и рекламите има едно писмо. То е в кремав плик без пощенска марка или печат, но е адресирано до Сафрон Макълрой с пълния ми адрес. Въртя го замислено в ръцете си. Официалното изписване на адреса предполага, че човекът е искал да го пусне по пощата, но си е променил решението и е изминал пътя дотук. Предполагам, че живее далече, иначе защо изобщо ще ми пише?

Писал е със синьо мастило и почеркът е равномерен, но не и красив, сдържан, но и малко нестабилен. Адресът е написан на равни редове точно в центъра на плика. Не разпознавам почерка, а и много малко от познатите ми биха ми писали писмо. Мама би ми писала, но го прави рядко напоследък и няма да дойде от Лондон, за да го пусне в кутията ми. Плъзгам пръст под капака на плика и го разкъсвам.

Онзи ден (26 октомври, 2011)

— Наистина съжалявам, че трябва да ви съобщя това — казва жената. Млъква и поглежда към мъжа до нея за помощ.

— Съпругът ви е претърпял инцидент казва той.

Инцидент. „Инцидент“, но не „злополука“.

— Добре ли е? Къде е той? Може ли да го видя?

— Съжалявам — казва жената. — Много съжалявам.

Пръстите ми са сковани, тялото ми е сковано, цялото ми същество внезапно остава без въздух. Десетки малки къпини падат на земята, после трясъкът на бялата керамична купа, която се удря в бяла керамична плочка.

Събарям стола, докато се отблъсквам от масата, далеч от писмото, което съм отворила и съм започнала да чета.

Стоя в центъра на стаята, треперя и се взирам в двата кремави листа А4, изписани на ръка, сгънати прилежно на три, които сега са разтворени като извърната длан на масата.

Внезапно вече не съм тук. А пак съм там.

В кухнята свети. Малко след два часът е. Отварям вратата с купата къпини в ръка, но се налага да поканя бързо посетителите, защото не съм затворила крана на мивката. Те ме следват в кухнята и докато посягам да затворя крана, се питам кои са всъщност и защо ги поканих, без да разбера.

Завъртам хромирания кран и се обръщам бавно и предпазливо към тях.

Виждам се съвсем ясно. Виждам се как чувам новината, шпионирам Сафрон Макълрой, докато тя разбира, че съпругът й е бил откраднат под вечно зоркия й поглед.

Гледам как осъзнавам думите, виждам се как изпускам купата и разбирам какво ме кара да залитна назад към плота.

Знам какво си мисля: Не трябваше да избирам къпини. След миг ще погледна към мъжа и жената полицаи, които стоят мълчаливи пред мен, и ще попитам:

— Къде са децата ми?

Пак съм тук, писмото ме изтръгна от настоящето и ме катапултира осемнайсет месеца назад. В онзи ден. Не е като пропадането в дупките на спомените, които могат да ме утешат или объркат, бях завлечена тук. Пленена съм тук, за да го преживея отново.

Ето защо се опитвам да не мисля за Онзи ден. Ето защо се опитвам да не мисля изобщо за тогава. Ето защо се опитвам да остана безчувствена и в безопасност; ако си помисля за това, ще трябва да го преживея отново.