Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (50)

Четиридесет и девета глава

— Саф-арон, какво правиш?

Сърцето ми подскача, когато го прави отново — успява да измине целия път от тавана през къщата, без да вдигне шум.

— Знаеш ли колко е часът? — пита тя. Не е забелязала явно, че появата й ме кара да се наведа над плота и да притисна ръце към гърдите си.

— Около два? — изпъшквам аз.

— Да, защо си будна?

Защото вече не спя.

— И защо готвиш?

Защото ако не готвя, ще погълна всичката храна в къщата и после ще я повърна. А после, тъй като съм много притеснена, вероятно ще отида до денонощния супермаркет на пристанището не само за да купя храната, която съм изяла, но и да взема допълнително, за да се натъпча и пак да повърна. Ако готвя, мога да се концентрирам върху нещо друго, мога да се концентрирам върху отмерването, претеглянето, смесването, метода. Мога да измия и почистя след това, мога и вероятно да седна, когато е готово, и дори да го изям. Може дори да усетя вкуса. Да проверя дали това е идеалната комбинация от вкусове, която ще ми върне Джоел.

— Мислех — казвам на леля Бети. — Готвенето ми помага да мисля. Имам много за мислене. — Ако се тъпча и повръщам, не мога да мисля. А трябва да мисля. Трябва да разбера как да събера кураж, за да говоря с полицията. Трябва да преодолея притеснението си от тях. Трябва да бъда внимателна, за да не разбере убийцата, авторката на писмата. Тя беше пределно ясна, че ако отида в полицията, ще разбере и ще изчезне, но не и преди да нарани някой от нас. Вероятно аз бих понесла да ме нарани, ако Зейн и Фийби още имаха баща, но не мога да понеса да нарани тях. Не мога да жертвам някой от тях, за да получа справедливост.

— Какво правиш?

— Галет де роа. Това е тестено ястие, на което Натали, една приятелка от Франция, ме научи преди много години. От смлени бадеми, яйца, захар, ром и точени кори. Експериментирам, добавям плодове в сместа. Опитвам различни форми с корите.

Тя тръгва към големия бюфет в края на кухнята, отваря го и се взира в него. Цялата й ръка изчезва в отвора, когато посяга към дъното на горната лавица. Без токчетата трябва да се надигне на пръсти, за да бръкне покрай консервите и пакетите паста, леща и ориз, докато достигне каквото иска. Ръката й отново се появява и стиска тъмна стъклена бутилка с отлежал портвайн. Тя пие портвайн — само най-добрият — от ваканцията, на която се запознахме с Джоел, и той й донесе две бутилки от Португалия. О, да, сега всичко е ясно: тя се е тренирала да върви безшумно, защото се промъква долу посред нощ, за да пийне. По-лесно, разбира се, щеше да е да вземе бутилката в стаята си, но кога леля Бети е правила нещо по лесния начин?

Настанява се до масата с бутилката портвайн и ниската ръбеста чаша, която винаги избира сред останалите чаши в бюфета (включително чашите за портвайн).

— За какво мислиш? — пита леля Бети.

— За разни неща.

— Например? — казва под акомпанимента на пукането на корковата тапа, която излиза от бутилката.

— Ами… неща.

— Като например да се „изчукаш“ с младия Фин? — пита тя.

Извъртам рязко глава.

— Моля?

Тя се усмихва а ла леля Бети над пълната почти до ръба чаша и извива вежда, за всеки случай.

— Ами забелязах тръпка между вас.

— Наистина ли? Аз пък съм те виждала как се опитваш да изкопчиш разни неща от хората. Дори да няма нищо за изкопчване.

— Хм — отвръща тя. Отпива деликатно от виното. Накрая се предава. — Е, струваше си да опитам.

— Със сигурност. И моля те, не използвай думата „изчукаш“ отново. Достатъчно зле е, че Фийби я използва.

— Не мога да ти обещая. — Отпива голяма глътка. — За какво мислиш?

— За Фийби. Зейн. За теб. За Джоел. — Изричам името му, защото имам нужда да го направя. Имам нужда да го изричам по-често, за да знаят Фийби и Зейн, че няма нищо лошо да говорят за него пред мен. Че не съм го забравила.

— Защо не мислиш и за себе си?

— Какво да мисля за мен?

— Колко пъти съм ти казвала, Саф-арон, ако не се грижиш за себе си, няма да можеш да се грижиш за никого?

— Не си ми го казвала.

— О… Е, мисля го. Особено след като дойдох тук.

Бавно разбърквам смлените бадеми в стопеното масло в тигана от неръждаема стомана на котлона и те се превръщат в бежова каша. Изключвам котлона и продължавам да бъркам, докато маслото поеме бадемите. Сега идва ред на захарта, после на разбитите яйца. Лъжицата ги смесва, преди към тях да се присъединят ромът и ванилията. Хипнотизиращо е, почти затъпяващо. Знам, че има отговор и ако изключа, като правя това, той сам ще дойде. Ще открия моето най-малко лошо решение, както Фийби трябва да открие нейното.

— Джоел постоянно ми казваше колко благословен е, че те има — казва леля Бети и отново подскачам стресната.

Тя иска да говорим и аз няма да стигна доникъде, докато отломките от разговора пронизват мислите ми, затова изоставям пълнежа за сладкиша и отивам до масата. Тя е сложила и чаша за мен. Пълни отново нейната и се прехвърля на моята.

— Достатъчно — казвам, след като я пълни на една трета.

Тя вдига съвършено извитата си вежда към мен.

— Е, добре, тогава още малко. — Черно-червената и лъхаща на червено грозде течност в чашата е гъста и обещава наслада.

Леля Бети е с шоколадовокафявия си копринен халат и истинската й коса е скрита под лилава кърпа. Изглежда по-дребна и по-стара без някоя от перуките да обрамчва лицето й.

Преди почти три седмици леля Бети седеше до тази маса с Фийби и моята дъщеря й каза какво не й давам. Почти преди три седмици така се натъпках, че гърлото и гърдите ме боляха от буците храна, които не бях сдъвкала, преди да ги преглътна и после да ги повърна, и това да отприщи нов хаос в мен. Облекчението, което последва, не беше по-добро, празнотата и неподвижността не бяха така задоволяващи като преди, защото целият ми торс, челюстта и гърлото ми пулсираха от агония. Лицето ми беше влажно от болка и от гнева към мен самата, че съм била достатъчно слаба, за да се върна към това. И тогава слушах как леля Бети и Фийби говорят и изпитах нова мъка, щом разбрах, че съм я разочаровала. Искам да попитам леля Бети какво според Фийби не съм й дала. Какво мисли, че съм могла да направя.

Отварям уста. Пак я затварям.

— Давай, кажи си — казва леля Бети, макар че не ме поглежда. Очите й, същите течнокафяви махагонови очи като на Джоел, срещат моите. — Попитай ме онова, моето искаш да ме питаш, откакто се нанесох тук.

— Кога Джоел разбра, че ти си истинската му майка?

Усмивката е като бодлива тел на устните й, докато тя налива още портвайн в чашата си, пълни я до ръба и трябва да наведе глава и да сръбне, без да я вдига от масата. Когато ме поглежда, настръхналата усмивка се е върнала, очите й са като лазерни лъчи.

— Не знам — казва тя накрая. — Никога не ме е питал за това и както се разбрах с родителите му, аз нямаше да му кажа, ако не ме попита. Ти как разбра?

— Видях го в акта му за раждане след… след като умря. Там пишеше, че моминското име на майката е Елизабет Макълрой. Не схванах, докато не видях, че бащата е „неизвестен“. Тогава осъзнах, че майка му е родена Макълрой.

— Голям си Коломбо. — Смее се като пробит мях — кратки, лишени от дъх вдишвания и издишвания с леко свистене.

— Никога не си говорила с него за това? — питам аз.

— За някои неща не се говори.

— Винаги съм се чудила защо родителите му се отнасят така надменно с теб, но като че ли никога не се опитваха да те изключат.

— Те не можеха да имат деца и когато аз „загазих“, бяха повече от готови да ми помогнат. От начина, по който се държаха, не би предположила, че бях на двайсет и няколко — би предположила, че съм била на годините на Фийби.

— Това не ми се струва много често — казвам дипломатично.

— Не могат да се сдържат — казва леля Бети. — Цял живот на неодобрение към мен не може да изчезне за една нощ. Когато стана ясно, че няма да изчезна и да ги оставя на мира, трябваше да се примирят и да гледат дебелата ми физиономия. Елизабет не обича да й се напомня, че аз бях лошото момиче, аз не си държах краката затворени в очакване на мъжа, който ще ме вземе, и все пак аз бях „възнаградена“ с бебе, а тя, която правеше всичко както трябва, всичко по учебник, дори ходеше на църква всяка седмица, не го получи. Тя искаше да се махна. Аз не можех.

— И ти е било добре да си толкова близо с него?

— Разбира се! Аз съм родена за леля. Саф-арон, аз не бих могла да правя това, което правиш ти. Не бих могла да съм майка.

— Напротив.

— Виж се. Ти се тревожиш първо за останалите. Аз — никога. Аз съм най-егоистичният човек на тази земя. Ти би направила всичко за децата си, вероятно без да се замислиш. Аз, аз мисля как нещо ще се отрази на мен — на никой друг, — само на мен, преди да кажа „да“ или „не“. Обичах Джоел повече от всеки друг, но това не беше достатъчно, за да го отгледам. Аз вярвам, наистина вярвам, че всяко дете трябвала бъде обичано повече от всичко, затова го дадох на майката, която би сторила всичко за него, без да се замисли. Те го искаха, аз просто щях да го имам.

— Странна си, лельо Бети. Винаги говориш, че мислиш първо за себе си, но не е така. Нарочно ги принуди да те изхвърлят от старческия дом, за да дойдеш тук и да бъдеш с нас. Да помагаш в грижите за децата.

— Не е така…

— Напротив. Аз мога да разбера, естествено, кой не би искал да живее с намусена тийнейджърка, обсебено от компютъра момче и невротична вдовица? Хората се редят на опашка да живеят с нас.

Ръката й се свива около моята.

— О, Саф-арон. Помни коя си. Ти си жената, която се изправи пред Макълрой. Не мислех, че е възможно, но ти устоя, когато другите избягаха. Ти направи моя красив Джоел щастлив, през последните осемнайсет месеца отглеждаш сама двете си деца. И всичко това с твоята тайна.

— Каква тайна? — питам аз. По блясъка в очите й и изражението на лицето й разбирам, че не блъфира.

— Слизам тук почти всяка нощ, затова не ставам рано сутрин. Аз знам, Саф-арон. Знам какво правиш, за да овладееш болката.

Издърпвам ръка от нейната и я слагам в скута си върху другата си ръка. Срам и унижение горят на бузите ми и трябва да забия поглед в белязаните си ръце, за да не й се разкрещя, да не реагирам и сега, както направих с Фин.

— Не знам за какво говориш. — Портвайнът, който отпих, внезапно добива вкус на евтин малцов оцет, кисел и отвратителен в устата ми.

— Моля те не се разстройвай. Разбирам колко много боли, когато изгубиш някого, как се чувстваш извън контрол и как това те променя. Разбирам защо го правиш. Виждам, че отново иска да посегне към мен. — Съжалявам. Наистина съжалявам. За загубата ти и за това, което казах току-що.

— Няма нищо.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Моля те, повярвай в себе си, Сафрон. — Вдигам поглед, защото за първи път изрича името ми правилно. — Това, което исках да ти кажа, преди да те разстроя, е, че се справяш чудесно въпреки всичко. Моля те вярвай в това. Нищо повече. Ти можеш да го направиш. Можеш не просто да се справяш, да изкараш деня, ти можеш да процъфтяваш. Моля те, повярвай в това.

— Благодаря — прошепвам.

— Един ден ще ми повярваш — казва тя. Внезапно маха с ръка, сякаш да ме отпрати. — Сега иди да си довършиш сладкиша, мисленето и каквото там правеше. Аз ще довърша тази чаша на спокойствие.

Ставам и се връщам пред металния тиган, в който Джоел правеше подобната на бетон овесена каша и където съм сложила корите, за да се стоплят на стайна температура. Четката от каучуково дърво с бели косми чака да бъде потопена във врящата вода, за да запечата крайчетата на корите, а после в разбитото яйце, за да ги намаже отгоре. Не знам какво правя. Всички тези неща ми изглеждат чужди и би трябвало да ги използвам за нещо — знам какво е това нещо, но нямам представа как да го направя.

— Обичах го, мъжът, който ми даде Джоел, много го обичах — казва тя. — Той беше част от мен и когато го изгубих, също като теб открих начин да се скрия от света. Но открих и начин да се върна в света. Надявам се, че и ти ще го направиш.

Умът ми не иска да ме върне там, където готвенето беше моят шифър за мислене, и аз осъзнавам какво правя. Аз имам проблем. Аз имам нужда от помощ. Но не мога да й го обясня. Не мога да й кажа какво направих преди деветнайсет месеца, за да защитя дъщеря си.

Не мога да й обясня, че правя онова нещо, когато съм отчаяна. Бях отчаяна, когато започна, когато бях на тринайсет години и никой не ми обръщаше внимание, освен, за да покажат неодобрението си, колкото и да се стараех. Спрях да го правя с години, живях дебела години. И тогава отново се отчаях в колежа, когато имах нужда от приятели. Имах нужда да не бъда умната дебелана. После с години се борих със себе си, опитвах се да постигна баланс. Намирах го и Джоел целуваше дланта ми и казваше, че се гордее с мен. Тогава се случи Онзи ден. Издържах шест месеца, но преди година отново се отчаях. Трябваше пак да си върна контрола, да потуша болката по друг начин, защото сексът с Фин не беше добра идея. А сега, сега не съм отчаяна така. Сега съм на място, където имам нужда да бъда с ясна глава. Трябва да разреша този проблем и да спася семейството си, и колкото да ми се иска да натъпча суровите кори и несготвения пълнеж в устата си, няма да го направя. Защото вече не правя това.

Когато се обръщам, за да й го кажа, да й кажа, че си имах причини и вече не го правя, нея я няма. Изчезнала е от кухнята и нагоре по стълбите, сякаш носена от ангели.

Събота, 18 май

Сафрон,

Добре. Нека бъде на твоята. Но помни, можеше да предотвратиш това, което ще се случи, като само отвориш щорите.

О