Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (38)

Тридесет и седма глава

— Как беше на училище?

Свиване на рамо.

— Видя ли някоя приятелка?

Свиване на двете рамена.

— Видя ли Къртис?

— Да.

— Говори ли с него?

— Да.

— За бременността?

— Не.

— Кога ще спреш да ми отговаряш едносрично?

Свиване на двете рамена.

Може би не биваше да я изпращам на училище, това като че ли върна комуникативните й способности с няколко стъпала надолу по еволюционната стълбица.

— Като се има предвид колко много твърдиш, че го харесваш, и как всъщност се озова в тази ситуация, се питам защо не говориш с него повече за бременността ти и за онова, което планираш да сториш.

— Ти ще ми кажеш какво да сторя, защо да говоря с него?

— Не, няма, Фийби. — Надявам се, че не забелязва как съм стиснала волана и забавям с две секунди смяната на скоростите, защото ме е страх, че ще изтръгна скоростния лост от гнездото му. Осъзнавам, че малко хора могат да ме вбесят като нея. Малко хора знаят как само с няколко думи да ме влудят. — Ако искаш съвет, ако искаш мнението ми за нещо или ако искаш да намеря хора, с които да поговориш, ще го направя, но няма да ти кажа какво да сториш. Мислех, че вече ясно показах, че ще те подкрепя каквото и да решиш. Това е твой избор.

Дори не е нужно да виждам слабото овално лице, за да знам, че ме поглежда за миг и извърта очи.

— За какво говорихте с Къртис тогава?

— Той ми каза, че ти и баща му сте разговаряли снощи с часове и че пак ще излизате заедно и че планирате кога ще можете да се изчукате. Ето за това говорихме.

— Наистина съм изненадана, че можеш да обичаш момче, което лъже толкова много. И толкова зле. Първо, че няма да забременееш от първия път, сега, че съм щяла да спя с баща му, след като съм говорила с него часове по телефона. Какво ще измисли после? Че чудовището от Лох Нес живее на тавана им?

— Не, на нашия таван — мърмори тя.

Едва се сдържам да не се изсмея.

— Леля Бети е прекрасна жена, не казвай такова нещо пред нея.

— Тя ще се смее най-силно от всички — сопва се тя. — И ще съжалява, че не го е измислила сама.

Така е.

— Не сменяй темата. Какво мислиш по въпроса, че гаджето ти постоянно лъже? Защото аз не планирам кога ще мога да „се изчукам“ с баща му и тъй като ти си бременна…

— Той всъщност не ме излъга, аз не го разбрах правилно. Искаше да каже, че не е много вероятно да забременееш от първия път, но ако използваш тампони и си сложиш, може да спре…

— Какво, ще попречи на магията да подейства? Господи, мисля, че е време да си поговоря с това момче, защото има наистина много странни представи за размножаването. Може би просто трябва да накарам баща му да му го обясни отново. По някаква причина господин Брумсгроув ми каза, че вече няколко пъти е говорил със сина си, че винаги трябва да използва презерватив. Може би и той лъже? Може би трябва да седна с тях двамата и да им се накрещя. Да видим какво ще стане. — Театрално поглеждам към часовника на колата. — Предполагам, че скоро ще се приберат. Господин Брумсгроув ми даде адреса си, затова можем да се отбием. — Също толкова театрално поглеждам в огледалото за задно виждане и натискам левия мигач, за да завия наляво. — Ще обърна колата и ще се върнем до къщата му, там ще седнем и ще си…

— Не, мамо, недей — казва тя, така притеснена, че цялото й тяло се напряга. — Той не каза точно това, вероятно аз си спомням грешно.

— Ясно. — Изключвам мигача и продължавам напред, без да обръщам внимание на гневния вой на клаксона от колата зад мен.

— Нали няма да кажеш на него или на баща му, нали? — пита тя след минута-две тишина.

— Не веднага, но може да го направя.

— Ако го направиш, няма да ти проговоря повече — заявява с категоричността на тийнейджър.

Няма да има голяма разлика — изкушавам се да отвърна.

— Щом смяташ, че това трябва да направиш, не мога да ти попреча, както ти не можеш да ми попречиш да говоря с господин Брумсгроув и със сина му, ако сметна, че и двамата лъжат дъщеря ми и така лъжат и мен.

— Те не лъжат — казва тя накрая. — Стана недоразумение. — Всеки път, когато ме лъже или защитава лъжите на бащата пред мен, се убеждавам все повече, че не е Къртис. Това са манипулации на по-възрастен, по-опитен мъж. Деймиън вероятно, но подозирам, че е някой по-голям, който е свикнал подмолно да манипулира хората, за да получи каквото иска.

Пред къщата изключвам двигателя и слагам ръка на рамото на Фийби, за да й попреча да излезе от колата.

— Родителите на баща ти ще дойдат този уикенд — казвам като предупреждение.

В очите й е гравиран странен поглед, който е там, съвсем ясен, откакто Джоел умря. Трябваше да се досетя, че нещо става, че се е влюбила, защото в седмиците преди всичко това да се стовари върху нас, това изражение изчезна. Заменено от агънце на радост, която се излъчваше от цялото й тяло. Тя беше щастлива, кипеше от вълнение. Забелязах го, но не казах нищо, защото си помислих, че е започнала да преодолява мъката, че тя първа от нас е достигнала до етапа на „приемането“, за който четох толкова много. Бях доволна, че за някого болката намалява, и завиждах, че за някого болката отслабва.

— Чудесно, предполагам, че и на тях ще кажеш? — пита тя.

— Не, това е твоя тайна, ти ще им кажеш, ако решиш, и аз няма да им кажа, ако предпочиташ да не знаят.

— Благодаря — мърмори тя.

— И още нещо, Фийби, не искам да те притискам, това е последното, което искам, но ще трябва да вземеш решение съвсем скоро. Каквото и да е то, колкото по-скоро го научим, толкова по-добре. Можеш да размислиш, разбира се, но искам да запомниш, че, както каза и лекарката, всеки вариант е ограничен във времето. Трябва скоро да запишем нов час.

— Значи няма да ме притискаш, а, мамо? — озъбва се тя, отваря вратата и слиза. Затваря я нормално, макар че очаквам да я затръшне. Това само подчертава нещо, което научих наскоро: аз наистина не познавам дъщеря си. Изобщо.

Четвъртък, 2 май

Сафрон,

Хареса ли ти снимката? Усмихна ли се, като си спомни колко беше красив?

Толкова съм ти ядосана.

Съжалявам за колата ти, но не можах да повярвам на очите си, като те видях отново с друг мъж. Ако си такава каквато изглеждаш, а трябва да си, защото никой не преодолява любовта на живота си толкова бързо, тогава защо се опитваше така усилено да го задържиш? Защо го накара да ми наприказва всички онези неща?

Защото знаеше, че не си достатъчно добра за него, затова ли позволяваш на други мъже да те използват както пожелаят?

Колкото повече виждам от живота ти, толкова по-добре разбирам, че трябваше да си ти.

Не трябваше той да умира, но ако трябваше някой да умре, това трябваше да си ти. Ти винаги си била с нас, неканена и нежелана.

Ние се сбихме за ножа. Не върху него исках да го използвам, а върху себе си. Исках да види, че ако бъда наранена, ще кървя. А онова, което той казваше, докато повтаряше нещата, които ти го накара да каже по телефона, ме нарани и ме накара да кървя.

Смяташ ли, че заслужаваш да живееш?

Заслужаваш ли, когато него вече го няма, ти да продължаваш да дишаш, все едно нищо не се е случило? Сякаш не ти си причината за всичко, като не го остави да те напусне?

Ще разбереш някои неща. Ще научиш доста труден урок.

О