Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (19)

Осемнадесета глава

13 месеца преди Онзи ден (септември, 2010)

— Ти наистина, наистина ли нямаш нищо против да стоиш там с къдрава престилка и да правиш малки сладки? — попитах го.

— Разбира се, защо да имам против? — Джоел погледна към тъмносивата си тениска, която разкриваше гладките му едри ръце, и тъмносините джинси „Ливайс“, макар че стоеше пред голямото огледало в банята. — Какво намекваш, Фрони? Нещо нередно ли има в това мъж да прави сладки?

Провряла съм глава през вратата на банята и му говоря, докато той се приготвя за първия си урок в „Морето е чинията ти“, готварския курс, който му подарих за Коледа. Това бе едногодишен курс, който щеше да му помогне да изучи различните готварски техники. Той беше толкова развълнуван, че се прибра по-рано от работа, за да се приготви.

Извърна се от огледалото и ме удостои с пълна видимост към тялото си. Беше облечен и готов, но влезе в банята, за да оправи косата си, по неговите думи, като леко гелоса и завърти краищата на малките масурчета по главата си. Съпругът ми беше хубав мъж, но опреше ли до косата му, суетата му бе безкрайна.

— О, не, не, не — отвърнах аз, — няма нищо лошо в това мъже да правят сладки. Просто ти… — казах с кикот. — Ти с тези големи ръце, да правиш миниатюрни, деликатни…

— Ела тук — каза той и посегна да ме сграбчи. Аз бях бърза, извих се и изтичах към спалнята ни в края на коридора.

Фийби, която беше долу в дневната, вероятно извъртя очи и изпъшка силно, а Зейн сигурно дори е вдигнал поглед от книгата си.

— Казах да дойдеш тук — смееше се Джоел, докато ме преследваше, а аз пищях и се кикотех на прага на спалнята. Ръцете му се сключиха около мен и ме придърпаха към него, а той изрита вратата зад себе си. — Значи казваш, че…?

— Казвам… нещо за сладки.

— Да, сладки — отвръща с огромна усмивка. Целувката му е нежна в началото, леко докосване на устните, преди да се задълбочи и продължи, езиците ни се срещат в средата.

— Сладки — казвам, прекъсвайки целувката. — Харесва ми думата.

— И на мен.

— Може да стане добра парола.

— Вече имаме нужда от пароли? — пита той. Стиска божествените си устни, за да потисне смеха.

Прокарвам ръце по гърдите му и ги хващам зад главата му.

— Не. Да. Може би. Може би следващия път, когато сме у вашите, мога да кажа: „Много хубави сладки, госпожо Макълрой, сама ли ги направихте?“ Ти няма да можеш да се сдържиш.

— Мама никога не е правила сладки. Не мисля и че би ни ги предложила, като се замисля.

— Господи, подробности, подробности.

— Не искам да мисля за секс, когато съм при родителите си.

— Е, така си е.

— Скъпа, нямаш нищо против това, нали? — Беше сериозен и притеснен.

— Разбира се, че не — отвърнах ведро. — Нямаше да ти подаря курса иначе.

— Не се чувстваш странно, нали? — попита той, опитваше се да разкрие истината. Разбира се, че беше странно, понякога всичко беше странно. Но знаех, че трябва да го направи, щеше да му хареса и щеше да го приближи с една стъпка към писането на книгата. Чекмеджетата в кухнята ни, поставката над камината в спалнята ни, всички повърхности из къщата бяха покрити с листчета, на които беше надраскал идеи за рецепти. Някои бяха само скици как би искал да изглежда ястието. Имаше много, много идеи, но може би този курс щеше да му помогне да се фокусира.

— Странно ли е, че моят огромен съпруг с дълбок глас, прекрасна коса и престижна професия ще прекарва вечерите си с къдрава престилчица, докато се учи да прави малки сладки? Не, разбира се, че не.

— Няма да правя сладки. Те се правят много трудно, знаеш го. Отнема години да се усъвършенстваш.

— А какво ще правиш?

— Не сменяй темата. Фрони.

— Извинявай — казах разкаяна. — Нямам нищо против, наистина. Ще ти е забавно. Подарих ти курса, защото знам колко много обичаш да готвиш. А това, което прави теб щастлив, прави и мен щастлива, ако мога да се изразя така, без да звуча твърде патетично. Всичко е наред. Наистина.

— Надявам се. Защото ако имаш дори най-малкото съмнение, няма да го правя.

— Да не си посмял, приятел, този курс струва цяло състояние!

— Добре.

— Само че не ти е позволено да се влюбваш в някоя от божествените домакини на курса, ясно ли е? Колкото и красиви, слаби или умни да са, ти си напомняй, че у дома имаш жена, която те обича. И че тя ще откачи напълно, ако си паднеш по друга.

Пръстите му се плъзнаха по къдриците на тила ми, когато се наведе да ме целуне.

— Мислиш ли, че имаме време да направим малко сладки, преди да изляза? — попита дяволито.

— Забрави за сладките — отговорих. — Особено когато децата са долу.

Смехът му резонира в стаята. Затворих очи за секунда и си позволих да потъна в този миг на щастие. Не осъзнавах, разбира се, че това е мигът, в който всичко ще започне да се обърква. Бях твърде щастлива, бях се отпуснала твърде много. И загубата на Джоел беше наказанието ми за това.