Дан Браун
Ад (93)

90.

Когато доктор Елизабет Сински, Лангдън, Брюдер и ошашавеният им водач Мирсат изхвърчаха от „Света София“, дъждът се лееше като из ведро.

„В дворец потънал надълбоко влезте“ — помисли Сински.

Градската цистерна Йеребатан сарай се намираше в посока към Синята джамия и малко на север.

Мирсат ги поведе.

Сински не бе видяла друга възможност, освен да му каже кои са и че бързат да предотвратят евентуално избухване на пандемия, тръгнала от потъналия дворец.

— Насам! — извика Мирсат и ги поведе през тъмния парк. Подобната на планина „Света София“ беше зад тях, а отпред блестяха приказните минарета на Синята джамия.

Докато крачеше забързано до Сински, агент Брюдер викаше в телефона и нареждаше на хората си да ги чакат при входа на цистерната.

— Изглежда, целта на Зобрист е градското водохранилище — задъхано каза той. — Искам планове на всички водопроводи, водещи към и от цистерната. Ще задействаме протоколите за пълна изолация и ограничаване. Трябват ни физически и химически бариери, както и вакуумни…

— Чакайте — извика Мирсат. — Не ме разбрахте правилно. Цистерната не осигурява вода на града. Вече не!

Брюдер свали телефона от ухото си и го изгледа свирепо.

— Какво?!

— Цистерната е събирала водните запаси на града в далечното минало — обясни Мирсат. — Но вече не. Модернизирали сме се.

Брюдер спря под едно дърво. Останалите също спряха.

— Мирсат — каза Сински. — Сигурен ли сте, че никой не пие вода от цистерната?

— Разбира се, че никой — отвърна Мирсат. — Водата просто си се събира там… и после се просмуква в земята.

Сински, Лангдън и Брюдер се спогледаха неуверено. Сински не знаеше дали да чувства облекчение или тревога. „Щом никой няма редовен контакт с водата, защо Зобрист е избрал да пусне заразата си именно там?“

— При модернизирането на водопроводите преди десетилетия — обясни Мирсат — цистерната е престанала да се използва и се е превърнала просто в голямо езеро в подземно помещение. — Сви рамене. — Днес е просто туристическа атракция.

Сински се сепна. „Туристическа атракция ли?“

— Момент… значи хората слизат там? В цистерната?

— Разбира се — каза той. — Хиляди я посещават всеки ден. Има пътеки над водата и дори малко кафене. Вентилацията е ограничена, така че е доста задушно и влажно, но въпреки това мястото е много популярно.

Сински погледна Брюдер. Личеше си, че опитният агент си представя същото като нея — тъмна влажна подземна зала, пълна със застояла вода, в която се развива патогенът. Кошмарът се допълваше от пътеките, по които по цял ден се разхождаха туристи, само на сантиметри над водата.

— Създал е биоаерозол — каза Брюдер.

Сински кимна и оклюма.

— Тоест? — настоятелно попита Лангдън.

— Тоест може да се разпространява по въздуха — отвърна Брюдер.

Лангдън замълча и Сински видя, че той също започва да схваща потенциалните мащаби на кризата.

Разпространяваният по въздуха патоген беше една от възможните хипотези на Сински, но въпреки това, когато си мислеше, че цистерната е водохранилището на града, тя се бе надявала, че Зобрист е избрал обитаваща вода форма на живот. Водните бактерии бяха издръжливи и устояваха на промени в околната среда, но пък се разпространяваха бавно.

А въздушните патогени се разпространяваха бързо.

Много бързо.

— Ако патогенът е въздушен — каза Брюдер, — най-вероятно е вирусен.

„Вирус — помисли Сински. — Най-бързо разпространяващият се патоген, който би могъл да избере Зобрист.“

Наистина, освобождаването на въздушен вирус под водата беше необичайно, но много форми на живот имат инкубационен период във вода, след което живеят във въздушна среда — комари, спори, бактериите, които причиняват треска, микотоксините, дори човешките същества. Сински с ужас си представи как вирусът изпълва водата в цистерната… и заразените миниатюрни капчици във влажния въздух.

Мирсат се беше взрял през улицата към една ниска постройка от червени и бели тухли, чиято единствена врата беше отворена и разкриваше нещо като стълбище. Добре облечени хора с чадъри чакаха портиерът да ги пусне да влязат.

„Това да не е някакъв подземен клуб за танци?“, помисли Сински.

А после видя златните букви на стената и усети стягане в гърдите. Освен ако клубът не се наричаше „Цистерната“ и не беше построен през 523 година… Разбра защо Мирсат е толкова разтревожен.

— Потъналият дворец — каза Мирсат. — Изглежда… тази вечер там има концерт.

На Брюдер явно му писна и той се втурна към сградата. Останалите го последваха.

На входа чакаха хора — три жени, двама туристи, хванати за ръце, и един мъж със смокинг. Бяха се скупчили под козирката, за да се опазят от дъжда.

Сински чу мелодичните звуци на класическа композиция, които долитаха отдолу. „Берлиоз“ — реши тя. Но дори да не беше Берлиоз, определено не подхождаше на улиците на Истанбул.

Усети откъм стълбите топъл полъх — идваше дълбоко от земните недра и излизаше от затворената зала. И донасяше със себе си не само звуците на цигулките, но и характерната миризма на влага и много хора.

И изпълваше Сински с много лоши предчувствия.

Неколцина туристи излязоха, като разговаряха весело. Портиерът пусна следващата група.

Брюдер също понечи да влезе, но портиерът го спря.

— Изчакайте, господине. Цистерната е пълна. След малко ще излязат още посетители и ще влезете и вие.

Брюдер изглеждаше готов да влезе насила, но Сински сложи ръка на рамото му и го спря.

— Изчакайте. Екипът идва, а и не можете да претърсите сам залата. — Посочи таблото до вратата. — Цистерната е огромна.

Информационното табло описваше наистина огромна подземна зала с площ над един хектар, поддържана от цяла гора от 336 мраморни колони.

— Вижте какво изпълняват! — възкликна Лангдън.

Сински се обърна. Лангдън сочеше концертния афиш на стената.

„Господи!“

Директорката на СЗО правилно беше определила стила на музиката, но изпълняваното произведение не беше от Берлиоз, а от друг творец от епохата на романтизма — Франц Лист.

Тази вечер, дълбоко под земята, Държавният симфоничен оркестър на Истанбул изпълняваше едно от най-прочутите произведения на Франц Лист — симфонията „Данте“, вдъхновена от спускането на поета в ада и завръщането му.

— Изпълнява се цяла седмица — каза Лангдън, докато четеше ситно изписания текст. — Безплатни концерти, финансирани от анонимен спонсор.

Сински бе сигурна, че знае кой е анонимният спонсор. Залитането на Бертран Зобрист по драматичното явно беше и безсърдечна практична стратегия. Седмицата на безплатни концерти щеше да прилъже още туристи, повече от обичайното, да влязат в цистерната и да се озоват в заразения район… където да вдишат замърсения въздух, след което да се върнат по домовете си в чужбина.

— Господине? — каза портиерът на Брюдер. — Имаме място за двама.

Брюдер се обърна към Сински.

— Обадете се на местните власти. Каквото и да намерим долу ще ни трябва помощ. Щом хората ми пристигнат, да ми се обадят. Ще сляза да видя дали няма да разбера къде може да е оставил онова нещо Зобрист.

— Без дихателна маска? — попита Сински. — Не сме сигурни, че торбата е цяла.

Брюдер се намръщи и вдигна ръка към топлия вятър, който духаше от входа.

— Вижте, ако патогенът е във въздуха, сигурно целият град вече е заразен.

Сински си беше помислила същото, но не искаше да го казва пред Лангдън и Мирсат.

— Освен това — добави Брюдер — съм виждал как реагира тълпа, когато хората ми минат покрай нея в защитни костюми. Ще настане паника и блъсканица.

Сински реши да отстъпи. В края на краищата Брюдер беше специалист и бе попадал в ситуации като тази.

— Единствената ни реална възможност — каза Брюдер — е да приемем, че патогенът все още е затворен някъде долу, и да опитаме да го неутрализираме.

— Добре — каза Сински. — Направете го.

— Има и друг проблем — намеси се Лангдън. — Ами Сиена?

— Какво Сиена? — попита Брюдер.

— Каквито и да са намеренията й, тя може би е в Истанбул, много е добра с езиците и вероятно знае и турски.

— И какво от това?

— Сиена знае, че в стихотворението се говори за „дворец потънал“ — каза Лангдън. — А на турски това описание води направо… тук. — И посочи надписа „Йеребатан сарай“ над входа.

— Така е — уморено се съгласи Сински. — Като нищо може да се е сетила и да си спести посещаването на „Света София“.

— Е, ако е долу и възнамерява да пробие торбата, преди да я неутрализираме, поне не е отдавна тук — каза Брюдер. — Районът е огромен и тя вероятно няма представа къде да търси. А и покрай всички хора наоколо едва ли ще може да скочи незабелязано във водата.

— Господине? — отново се обади портиерът. — Желаете ли да влезете?

Брюдер видя, че от улицата се задава още една група туристи, и кимна на портиера, че влиза.

— Аз идвам с вас — заяви Лангдън.

Брюдер се обърна и го погледна.

— Как ли пък не.

Тонът на Лангдън бе непреклонен.

— Агент Брюдер, една от причините да сме в това положение е, че Сиена Брукс цял ден си игра с мен. И както сам казахте, възможно е вече да сме заразени. Ще дойда, независимо дали това ви харесва, или не.

Брюдер го изгледа дълго, но накрая отстъпи.

 

 

Докато минаваше през вратата и се спускаше по стръмното стълбище след Брюдер, Лангдън усещаше топлия вятър, който духаше насреща им от недрата на цистерната. Влажният полъх носеше звуците на симфонията на Лист, както и позната, но в същото време трудно доловима миризма… на много хора, събрали се в затворено пространство.

Лангдън изведнъж изпита чувството, че го загръща призрачна плащаница, че сякаш дългите пръсти на някаква невидима ръка се протягат от земята и го сграбчват.

„Музиката.“

Хорът — цели сто души — пееше добре известен пасаж, като произнасяше старателно всяка сричка от мрачния текст на Данте.

— Lasciate ogne speranza voi ch’entrate.

Тези няколко думи, най-прочутите в „Ад“, се надигаха от долния край на стълбището като злокобна воня на смърт.

Под съпровода на тромпети и рогове хорът отново изпя предупреждението:

— Lasciate ogne speranza voi ch’entrate!

„Надежда всяка тука оставете!“